Усещането за приближаващо се бедствие се беше настанило в стомаха ми още от сутринта. Стоеше си вътре в мен, като леко наежил се стоманен таралеж. Надявах се все пак, бедствието да не е с размера на земетресение или цунами, с каквото плашеха напоследък вестниците. Мъжете не се славим с добра интуиция, та може причината за таралежа в стомаха ми да беше снощния гуляй с едни субекти наричащи себе си поети и писатели. Събитието естествено беше маскирано като промоция на книга пред приятелката ми, но тя остана меко казано резервирана към културната проява и най-вероятно ми беше сърдита.
Бях си дигнал краката на бюрото, пиех малка бира донесена от отзивчивата ми секретарка и разглеждах физиономията си в екрана на компютьра. Мда, въпреки че шкембето ми нарастваше още изглеждах младолик за 35-е си лета. Усещах го и по влажния поглед на секретарката ми, с която имах глупостта да си легна веднъж. Не си вади оная работа, където си вадиш хляба, убеждавах се мислено, когато бедствието елегантно нахлу в офиса ми. Нахлу под формата на дежа вю, един забравен с десетилетни усилия спомен. Доста секси спомен след толкова години, трябва да отбележа. Падаща до раменете червеникава коса, изгарящо черни очи и подкупваща усмивка на току що съгрешила девственица. Картинката се допълваше със недотам строг бизнес тоалет, съставен от минижуп откриващ прекрасни за миньонче крака и риза с отворено деколте под сакото показващ точно колкото е необходимо.
Здрасти. Много се радвам да те видя,. А ти май си доста изненадан, изчурулика Дежа вю-то с онова френското си Р, по което си падам още от детската градина и накара таралежа в стомаха ми да настръхне до болка.
Измучах нещо и си допих бирата, невъзмутимо. Мамка му, беше ми писала, че ще си идва в България, но чувството за самосъхранение, развито след нейното заминаване беше изтрило тази информация. Бях луд по нея, когато замина. Ей така ме заряза! Но ми беше по-добре без нея, поне не се бях навирал в никакви каши цели 10 години. Досега. Незнам как го правеше но бедствията я следваха по петите. Таралежа от сутринта беше прав.
Как мина през секретарката ми без да те види?- отворих си устата най-сетне.
Нямаше я, каза тя, докато ме целуваше по бузите и мина опасно близо с изкушаващите си устни до моите.
Не се учудих, че беше минала покрай церберския поглед на секретарката ми. Това и беше вродено. Най-редовно пътуваше в автобус без кондукторите да я таксуват. Веднъж, непосредствено след 11-и септември беше успяла да отседне без пари в хотел Хилтьн в Париж и дори да си хапва цели два дена от сиренарските им шведски маси. Просто успяла да се вмъкне, без самата тя да разбере, в някаква група с отложен полет.
О, Гери, въздъхна тя. Липсваше ми!
И ти ми липсваше, но ми е добре без тебе, промърморих аз.
Бързам, сега. Искам да се видим днес, свободен ли си за обяд? Нали ти писах, трябва ни консултант за една сделка. Ще паднат и добри пари, ако успеем.
А аз имах наистина нужда от пари. Кой ли няма? Чувството ми за самосъхранение крещеше: Не! Не! Но аз явно исках да падна в капана.
Хм. Имам среща за обяд. Звънни ми по-кьсно и направо ще ти кажа къде да дойдеш.О'кей?
О'кей, каза тя с американски акцент.
След това пусна най-невинната си усмивка и ми даде възможност да огледам женственото и секси дупе на излизане.
Наистина имах важна среща с един депутат за която трябваше да тръгна веднага, ако не исках да закъснея. Облякох си палтото и на вратата хвърлих един лош поглед на секретарката ми. Тя не каза нищо, знаеше че при този поглед по-добре да мълчи. А таралежа направо щеше да изскочи от корема ми. Неприятностите предстояха.
II
Чичо Петьо, въпросния депутат, имаше странен вкус за кръчми. Обичаше да се придържа към средата от която беше излязъл. Кръчмата изглеждаше сравнително добре, беше чиста и с огромни прозорци. Но същината и беше на квартална шекмбеджийница. Заведението тепърва започваше да се пълни. Не повече от 20 годишната сервитьорка разнасяше купички с оцет и чесън и чаши с лют пипер. Мъже от съседните работилници и търговци на стара хартия от пунктовете от двете страни на заведението и подаваха пиперливи реплики, на които тя отвръщаше със смях. А мацката беше яка, както биха се изразили махленските тарикати. Стройна, руса, с повдигнат балкон, малко дупе постоянска леко конска усмивка и горе-долу толкова акъл сновеше между масите и явно се чувстваше добре от обръщаното и внимание.
Аз лично не се чувствах добре в тая махала. Отсреща се намираше радакцията на казионния вестник на опозиционната партия, която държеше местната власт. Газетата носеше превзетото име Актуално, под главата и на първа страница се мъдреше надпис: Без Цензура. Това ме забавляваше адски. Ако „без“ го нямаше този надпис можеше да служи и за заглавие. На кмета му беше писнало да дава пари на алчните собственици за вестници за да не пишат за далаверите му и беше сьздала въпросното вестниче. Както е известно бизнесът
Читать далее...