Дамян Дамянов

Защо си тук сега, едва сега?
Защо чак днес със погледа си, с тоя,
със който някога пропъди ме така,
че аз с години бягах, цял - тъга,
се сещам да ми кажеш: "Аз съм твоя!"
Защо чак днес, кажи, защо чак днес
се сещаш пак за любовта ми стара?
Тя бе до теб, но ти с нехаен жест
вместо в сърцето си да я поканиш - "влез!",
вратата и затръшна с толкоз ярост.
Тогаз бе лято... С думи и снага
и аз бях пленен. Ти бе също лятна.
Сега е вече есен. За кога?
Не виждаш ли - наблизо е снега.
До теб. До мен. И пътя към вратата
полека-лека ще затрупа той.
И с него - нас. И двамата. До пояс.
Защо едва сега си тук? Защо? Защо?
И да си моя днес, не съм аз твой.
Снегът е мой. И преспата му - моя.
Ах, късно си се сетила. И път
отдавна помежду ни няма.
Кога му беше времето, светът
гореше в зной. Днес иде с бяс снегът.
Преди да ни е скрил той, скрий се...
Късно!

700 г телешко месо
600 г пилешко месо
150 г сланина
400 г кървавица
2 бр. кисели зелки
1ч.ч червено вино
тесто замазване


Начин на приготвяне
На дъното на пръстен гювеч се слагат 3-4 цели зелеви листа. Отгоре се нареждат зелеви сармички, направени от парченца свинско и телешко месо. Покриват се с пласт от ситно нарязано кисело зеле. Поръсва се с червен пипер и част от нарязаната на парчета сланина. Отгоре се слага нарязаното на хапки телешко месо, пак пласт кисело зеле, червен пипер и сланина. После се слага свинското месо, пласт кисело зеле, пилешкото месо, пласт кисело зеле. Отгоре се слага кървавицата, нарязана на едри парчета. Слага се виното и вода до средата на съда. Затваря се с капак и се замазва с тесто. Поставя се във фурната и се пече на умерен огън 3 часа. В началото се включва на силно, докато заври, а след това се намалява

Какво виждаш толкова във мене,
обикновена съм и доверчива жена.
Не съм от тия светски примадони,
които някои мъже боготворят.
Не се обличам по последна мода,
мразя да нося и къси поли.
Не познавам ни една хай-лайф персона,
не си падам по изтънчени игри.
Сутрин мога да уплаша всеки,
не говоря преди първото кафе.
Веднъж в месеца направо полудявам,
задължително е да се държиш добре.
Не се срамувам никога да плача,
понякога се смея с истеричен смях.
Не се страхувам, че ще напълнея,
да знаеш как обичам шоколад.
Какво виждаш толкова във мене?
Наистина не зная това!
Но така съм щастлива, че обичаш мене –
обикновената и доверчива жена

Предавам ти короната си, дъще.
Преди да си я сложиш на главата
обаче, като майка аз съм длъжна,
със теб да поговоря за цената.
Най-важно е да знаеш, че в принцеса
не се превръщаш само по наследство.
Налага се и твоята намеса
за сбъдване на цялото вълшебство.
Пред стар човек водата се не гази,
на младия - ръката си подавай.
Богатството на друг да те не блазни!
Но по-добре и своето раздавай...
Усмивката е много важна, дъще!
Пред нея и най-злият се предава.
Добрата дума ще отвори къщи,
които никой не е посещавал.
Но своята глава сведеш ли ниско
пред завист, пред омраза и злорадство,
допуснеш ли двуличие наблизо -
ще падне като Троя твойто царство.
Короната в калта ще се търколи...
А втори път не може да я сложиш!
Дано обаче имаш силна воля
и цял живот достойно да я носиш!

Васка Мадарова

Малкото сираче...

В магазина влезе мъничко момченце,
погледна продавача със сълзи на очи....
,,Продавате ли майки "чу го той да срича..
,,Ако да, ти чичко, една ми избери"

,,Искам да е стройна, весела, засмяна...
Искам, да играем с нея всеки ден..
Искам, да е нежна мойта мила мама,
и да ме обича много.. Само мен..."

,,Искам също чичко, приказки да знае,
за да ми разказва докато заспа....
Искам да ме цунка, гушка и ме пази
от злите таласъми, от тъмното в нощта"...

,,Имате ли чичко, колко ли ще струва
мойта мила майка... Моля те кажи"!
И протегна плахо двете си ръчички,
стискащи с усилие мъничко пари...

Продавачът трепна, тъжно се усмихна
от мъката в душата гласът му затрептя..
Всичко беше виждал, всичко беше чувал,
но не бе подготвен, точно за това..

Изскочи той навън при малкото момченце,
притисна го до себе си и с него зарида..
,,От тоз момент нататък аз съм твойта майка
от тоз момент нататък аз съм ти баща"...

Добромир Радев

Човешко наше Щастие, какво си?
Един копнеж? Мираж? Въздишка? Стих?
Очи, които в себе си те носят
и затова не виждат где си ти?
Къде си ти?

Наистина къде си?
По дирите ти цял живот вървим,
пресрещаме се в книги и пиеси -
настигнем се и пак се раделим...

Пиесата за Щастието свърши.
Оркестърът се стресна, онемя.
Ти ставаш и сълзите скришом бършеш.
И ний сме пак на Долната земя.
Ний пак сме ний. Героите в театъра
умират и възкръсват. Ние - с тях.
Изчезнала е само че ръката ти,
която мълком в тъмното държах.
И Щастието някъде изчезна -
то излетя из твоята ръка,
завесата го скри във свойта бездна,
удави го човешката река.
А празните ни длани ръкопляскат
и може би затуй не се държат.
Защо завърши нашата пиеса
и лампите прекъснаха сънят?
Защо умрелият актьор разбра, че
те нажали и в миг възкръсна пак?
Ти беше тъй прекрасна като плачеш
до рамото ми в онзи полумрак!!
Ти беше като сянка мимолетна,
в която аз преставах да съм аз.
Сега, когато лампионът светна,
пак двама души станаха от нас.
И, раздвоени, двамата човека
понесоха пак своите съдби.
Добре, че бе дебелата пътека -
безшумно там бастунът се заби.
Добре, че ти вървешв рвдом с мене
и без да виждаш, че вървя трикрак,
разбра, че много погледи студени
понявга ни спестява този мрак.
Защото в него всичко зло и грубо
изчезва от човешките лица.
Затуй на тъмно хората се любят -
тъй се превръщат само на сърца.

Но щом във фоайето с теб излязох,
надсмяха ми се сто огледала.
И аз почувствах как с един сарказъм
повтаряха те нашите тела.
Повтаряха ги злобно, демонично:
ти - прелестна, аз - грозен и смутен.
Уплаших се от висшата си личност,
която тръгна право срещу мен.
Една красива грациозна дама
я водеше грижливо под ръка.
Каква жестока зрителна измама!
Наистина ли всичко бе така?
Наистина ли хората с бастуни
са смешни кавалери както аз?
Ний всички сме родени от маймуни
и си личи маймунското у нас...

...Огледалата! Клоуни грамадни,
направени от блясък и от смях.
В тях твойта красота бе безпощадна,
а мойта грозота бе страшна в тях.
И осъзнавах цялата нелепост
на уравнението - аз и ти...
Гордеех се, че влязох в твойта крепост,
но тя бе със отворени врати.
Страхувах се, че гледаха към нея
очите на безброй мъже сега.
Ще я превземат! Гледай как се смеят!
И ти им се усмихна...и така,
че сякаш им намигваш зад гърба ми
и ги повика в крепостта сама.
очите ми попари облак тъмен,
под мен се люшна цялата земя.
Огледалата в миг се завъртяха
и тръгнала след чужди мъжки смях,
ти хукна с тях, за сбогом ми помаха.
Ела, ела! Не тръгвай подир тях!
Загубвам те! Върни се!... Падна Троя!
О, Щастие, не ме оставяй сам!
Аз искам да си само мое, мое!
На другите не искам да те дам!
О, Щастие! О, светъл... егоизъм!
Гордеех се с красивата жена,
но щом очите чужди я пронизаха,
издигнах страшна крепостна стена.
Такива сме... Наместо да се радваме,
че крачим с красотата през света,
ний все я пазим, да не я откраднат,
да си остане само наша тя!

И трупаме я, трупаме с камари,
заключваме я в прашния си скрин.
Изгубваме представа, радост, мяра
и трупайки я, ний не я ценим...
А само с красотата ли? Със всичко!
Напишем стих, измислиме куплет,
а после му се радваме самички -
поетът не споделя със поет.
- Идеята е моя! - онзи казва.
- От мен , взе! - настръхва мигом тоз.
И тъй се ражда нашата омраза,
и тъй се ражда вечният въпрос:
"Окраден кой е! И крадецът кой е?"
А истината проста е една:
че няма нищо мое, нищо твое
под слънцето и вечната луна.
И ти, ако за първи ги виждаш,
не значи, че и друг не знай за тях.
Да, щастие е туй, да не завиждаш,
да вземаш и да даваш, но без страх.
За другите на пепел да изгаряш
и те за тебе да горят без дим.
Така ти цял живот ще се повтаряш
и ще оставаш все неповторим...
И ако в твойта най-интимна мнисъл
светът открие своите мечти,
и ако всеки друг се би подписал
под туй, което си написал ти,
то значи, че във всяка твоя песен
е сбрана на човеците кръвта...
Ти остани, безимен, неизвестен,
но по-човечен направи света!

Жестока е съдбата на поета!
Голготата на радостта е тя.
И той към нея бяга, пада, крета,
понесъл кръста тежък на света.
Тежи ли му? - Единствен той знай само.
Света повдигнал с цял човешки ръст,
върви той воин, с изкривено рамо,
и носи към зората своя кръст.
Щастлив ли е? Нали уж всичко има -
в ръцете му е този свят голям
с богатствата си зрими и незрими...
Какво ги прави щом остане сам?
Тогаз е страшно! В стаята му влизат
богати, бедни... Всеки търси стол.
А той като Христос с едничка риза
облича, храни всеки бос и гол.
А богаташът, щом при него влезе,
го пита първо: "Имаш ли пари?"
Гладникът търси златната трапеза.
А той им казва: "Всички сте добри!
И само аз съм лош... Ала кажете
какво да сторя само с две ръце?"
Но хората отвръшат: "Ах, поете,
ти имаш най-широкото сърце!
Открий го нам!..." ... Поетът го отваря
и всички те с обуща влизат там.
Той бърше с длан чернилката им стара
и милвайки ги, почернява Читать далее...

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Я люблю вязать и заинтересованы в мелкой.