Пока шла музыка,
пока слова
придумывали
мыслям ноты,
пока морщинки льда
в окно теряли солнца,
оно, одно,
смотреть устало, шло,
искать заката дверь
у стенам горизонта,
вдоль мирах неба.
Дорога,
шлейфами самолетов
прошумела,
цветы, затеянные
ожиданием стекла окна
повторить отражения,
услышанные облаками,
вошли в мои глаза...
сирень и яблоня,
цветочками,
посыпались пятнами брызг,
в снег крыш оттаяли
искать весны
в тепло домов.
Зима,
карандашом из льда,
в окно
картину
о своей любви к закатам
задумчиво и терпеливо
положила в стих...
мне на ночь...
[699x473]
О молодости и те времена, когда романтика нас обладала, как ветер обладает ветви с пузырьками яблони... и прежде, чем Шекспир сам нам выявил роман Джульетты и Ромео... (и после той странички из дневника друга http://www.liveinternet.ru/users/roman_frf/post118351405/)
(Не перевод текста песни из кинофильма "Ромео и Джульетта"... Быть может перевод Романа стал мне музой, а может быть любви мне выявила жизнь, с подробностями ей.)
http://www.youtube.com/watch?v=vyFkPd6fEuI
Хочу поздравить всех своих русских друзей с Рождеством!
Этюдом снег на ветвях сел замкнул кольцо их пальцев, хрустальным цветом рисовал эфирность света в воздух и нотами, короче дня, по белизне стволов берез погас... Стекло за ночь, от света комнаты тепла, обледенело, потускнело. Луна, сквозь акварель, хрусталя шепота, глаза его заполнила тоской по зелень лета прошлого, по завтрашнего, невозможного утра весны.
[390x699]
"Я несу твое сердце, твое сердце в моем."
В тоннели бытия опять... я... А вслед за мной - все тени лестниц и окна с масками из лиц, завидующими с темна на свет. Одной дороги только нет, ей быть пока запрещено, ей можно только выходить из глаз возможности, а их забыть накрыли времена... занятие у них поужинать, жрать пейзаж воспоминаний быть… В тоннели день ослеп и шторы крыльями держат покоев комнат, чтоб те не вылетят, пока дорога не нашла зависимость от следа. Разбитые стекла глазами укрывают небо и гаснут, превращаются в бесцветые листа, в пыль осени… --------------------------- Художник, Remedios Varo
[384x645]
[284x501]
[441x700]
[699x470]
[501x699]
Лицемерие, с което те замерват като с камък... отвсякъде те гледат... замъци, уж... Ала отвътре само бледи сенки. По слънчевата ти душа чертаят с нокти паяжини, посипват ги с красиви думи, загънали отровата си в тях, поднасят я към шията ти, сякаш огърлица...
По улиците вятъра зарони есен в жълти стъпки. А слънцето листа рисува с огън и бавно пуска оцветени мигове. По правилата? Тук правилата са природни...
Мъглата, диханието на реката, родена нощем, носи тъмнина, а в утринта - белее, повила в себе си детето-ден... Тъгата на гората ще потърси, на пътя в планината ще прости, че е замръзнал и в мръсния канал, града пресичащ ще покрие с бяло тяло... След срещата със слънцето, остават влажните следи от нейното докосване... за малко ти е сиво, но после виждаш колко ти е чисто...
Димът и той е бял, и тъмен, даже многоцветен... но винаги души... тъй както лицемерието...