Лицемерие, с което те замерват като с камък... отвсякъде те гледат... замъци, уж... Ала отвътре само бледи сенки. По слънчевата ти душа чертаят с нокти паяжини, посипват ги с красиви думи, загънали отровата си в тях, поднасят я към шията ти, сякаш огърлица...
По улиците вятъра зарони есен в жълти стъпки. А слънцето листа рисува с огън и бавно пуска оцветени мигове. По правилата? Тук правилата са природни...
Мъглата, диханието на реката, родена нощем, носи тъмнина, а в утринта - белее, повила в себе си детето-ден... Тъгата на гората ще потърси, на пътя в планината ще прости, че е замръзнал и в мръсния канал, града пресичащ ще покрие с бяло тяло... След срещата със слънцето, остават влажните следи от нейното докосване... за малко ти е сиво, но после виждаш колко ти е чисто...
Димът и той е бял, и тъмен, даже многоцветен... но винаги души... тъй както лицемерието...