Нима това си Ти, велика страннице!
нима си Ти - красавице Българийо!
В главата ми нахлуха бясно страници,
в които си измъчена и галеща.
Във тях си силна, трогваща и властна,
засенчвана, потъпквана, застинала,
безкрайна, очароваща и страстна,
като душа през толкоз мъки минала!
Разбрах, че вечно си била със мене,
във детството ми беше като приказка!
В разказваните тайнства и легенди
почувствах, колко много си ми близка!
И как се сетих - като просветление,
че твоите деца те разболяха.
Душата ми ти падна на колене,
очите ми към теб в молба замряха.
Прости ми, скъпа стенеща приятелко,
че без да искам оскърбих те толкова!
Защото няма кътче на земята,
където да живея с тази болка,
която - като майка от детето -
ще раздели душите ни-страдалки!
Не ще намеря покрива, където
ще стопли се сърцето ми за малко!
Ще бъда с теб, каквото и да става.
Щом заедно сме - по- ще ни е лесно!
А може би след толкова забавяне,
животът труден няма да ни стресне!
И сигурна съм, като мен разкаяни,
децата твои в теб ще се завърнат,
на колене пред Тебе ще застанат,
за прошката
и твоята прегръдка!
Антоанета Иванова ЯИЛ
Стихосбирка "Вечност"