[522x700]
[522x700]
[522x700]
Японские сады разбивают по всему миру: во дворах домов, в городских парках, а также в исторических местах, например, при буддистских и синтоистских храмах, а также старых замках. В японской культуре садоводство – настоящее искусство, такое же как искусство каллиграфии. Первые японские сады появились под влиянием стилизованных китайских садов. Традиция создания японских садов передавалась от сенсея ученику.
Сад Хонбо, Осака, Япония.
[458x640]
[424x43]
Серия сообщений "фильм художественный":
Часть 1 - С МАСЛЕНИЦЕЙ
Часть 2 - "Ликвидация" (курьёзы)
...
Часть 45 - Кинозал" А вот и Полли / Along Came Polly (2004) "
Часть 46 - Кинозал" Красавица и чудовище "
Часть 47 - Кинозал" Влюбленные " (драма, мелодрама, ..)
[313x480]
И с тобой, моей первой причудой,
Я простился. Восток голубел.
Просто молвила: "Я не забуду."
Я не сразу поверил тебе.
...
О, сказавший, что сердце из камня,
Знал наверно: оно из огня...
Никогда не пойму, ты близка мне
Или просто любила меня.
[500x670]
Я люблю тебя, до скорой встречи...)
Я клянусь всей святостью души,
|
Много лет тому назад некто бежал,
Некто убегал, приговаривая: "Исчезнуть...
Серия сообщений "МУЗИКА":Часть І - Известные Исполнители Часть ІІ - Музика в постах Часть ІІІ - КласическаяЧасть 1 - 'Легенда' Венявского
Часть 2 - David Garrett
...
Часть 41 - Сбогом, ..Великая До́нна Са́ммер..!!!
Часть 42 - Человеку нужен человек,...обязательно.)
Часть 43 - Coldplay - Принцесса Китая
[450x700]
По пладне манастирът задряма. Листата на дъбовете се вкопчиха едно в друго, сякаш пръсти. Не пропускаха слънчевите лъчи. Сенчесто бе и в сърцето на Панчо, който ровеше с пръчица в пясъка. Линиите, които изчерта, напомняха думи, тежки като сираческа съдба. Погледнеше ли към зеления чадър над главата си, виждаше очите на липсващата си майка. Бог ù скова лодка за тялото, а сърцето ù хвръкна като изплашено птиче. Безпаричните джобове на баща му накараха сирачето да потърси спасение в духовното. Ала учението за Бога, което предлагаше богословското училище, съвсем не стигаше да утоли скитащата му душа... Безсилието на самотничеството го изгуби в смисъла. Религията го караше да се чувства неприютно, затова отделяше много повече внимание на цветовете, с които бяха изрисувани иконите. Хрисимо бе и онова черното, което живееше в очите на светците. Само то, под белилото на ореолите им, му изглеждаше човешко...
Върху тайно измъкнати листи или на белите полета от книгите прерисуваше божествените образи. Сред тях често имаше млада жена с разпуснати коси, болезнено приличаща на майка му. Така се лекуваше от самотничеството, а и подготвяше бъдещето...
Понякога за предстоящото му дипломиране му напомняше едно от по-младите отчета. Показваше му телеграми от настоятелствата на местни школа, които се нуждаеха от млади просветени хора. Панчо ги препрочиташе жадно. Бе решен да пречупи границите пред връстниците си, сякаш да ги глътне, както цирковите играчи поглъщаха огъня. Така щеше да им даде смисъл, който сам не познаваше.
Скоро замина за някакво селце. Стана учител в местното училище. Сред децата се пукаше закостенялата черупчица, в която креташе цялото му същество. Освен задължителните предмети Панчо им предаваше част от обичта си към словото и изкуството. Тя бе крехка като вишнев цвят, бяла като лебедово перо и същевременно наболяла като трънче от роза. Ако някое от децата нямаше своя мисъл, я будеше. Презираше заученостите, искаше му се всяко да има собствен глас и с мисълта си да пие сякаш жива вода.
Когато почувства, че децата са готови за света, скитникът пое по нов път. Искаше му се да усвои техниките за изобразяване на черното и бялото от човешката душа. Рисуваше декори за тамошни постановки, пишеше стихове, увличаше се от философия и езици, участваше в местни самодейни дружества. Търсеше смисъл за себе си в живописта. През светлите му очи минаваше слънцето на всеки нов ден с цялото му цветово и музикално многообразие, сякаш изсвирено от цигулката на младата артистка Наташка. Когато Панчо не твореше, обичаше. Но разбираше, че всеки, който се качва по стълбичката на славата, губи сетива за истинското. Стремежите на Наташка засвириха на най-високият регистър. Избра си кариерата на цигуларка. Бе и угодно да изпъва виртуозно струните, отколкото да държи в ред дом и семейство.
И тогава на Панчо му се искаше да го приласкае онази жена с разпуснатите коси, майката, коята така и не позна. Замечтаваше се за собствените си синове, за ласката на жената, която щеше да ги люлее, за онази друга половина, която бягаше като сянка по други пътеки. Докато синините на душата му караха ръката му да мачка прощалното писмо. В него звучеше тъжна цигулчена песен.
Реши и замина. На родна земя, сякаш болни лястовици, над глава му летяха шрапнели. Един от тях мина през гърдите му, малко в дясно от сърцето му. Докато падаше, виждаше светлината и колко бяло може да има в черното, достатъчно, за да разсее мътилката. Прощаваше с опита да нарисува цигулка, онази с разнебитените струни на душата му. Рапсодия в синьо, спонтанна като дихание и тежка като свършек… Понякога само куршум в сърцето е необходим, за да излечи чувствата.
Събуди се във военния лазарет. Острата миризма на незараснали рани и формалин го накара да замижа. Над главата си видя кръглото лице на забрадена с бяла кърпа, жена. Чу да я наричат Олечка.
Олечка бе съпругата на застарелия военен лекар в лазарета. Идваше от заможния род на крупни банкери и предприемачи от крайдунавско градче. Понеже бе свободолюбива, а и носеше потребността от независимост, а и образованието ù я караше да търси пространство извън родовото, отхвръкна от бащиното гнездо.Списваше за голям градски вестник, но и отговорно помагаше в