...Октомври каза че порочните й устни
ще се забравят, не повярвах аз.
Обаче пък Ноември ще отпусне
цъфтящи кестени чрез моя алтов глас.
Аз те жадувам, Есен. Аз се впивам.
С очите.С аромати. Със мечти.
Кажи, Октомври, накъде отивам?
Кажи, Ноември, накъде си ти?
Октомври
...отдавна си отиде шумно лято,
и няма вече весел юнски гръм.
И някак всичко чисто и понятно,
и някак си кристално е навън.
И Господ с багрите нашарва щедро
по Витоша златисти цветове.
И някак си отново ми е ведро,
и нещо тъжно пак ще ме зове.
И някак си по-чиста е Луната,
и някак си по-тежък аромат
от огъня - изгарят там листата -
ме връща във детинският ми свят.
Октомври с факлата си ме изгаря,
бушува, тържествува и лети.
И предизвиква, а и ме покваря,
да търся свои детските мечти.
Октомври, невъзможен си, да знаеш.
От красотата ти чак ме боли.
Какви ли думи ще ми завещаеш?
Ще разберем накрая пак, нали?
***
...а той ми каза: нощем с нейно куче
излиза тя нехайно под звездите.
Тя не ме вижда, нека да се случи,
ще заговоря с нея, ще опитам.
А тя се смее, и смехът й хрипкав,
играе като вино в моите вени.
За този смях светът бих преобърнал.
Аз бих й дал и най-добро от мене.
Но тя не знае... Просто подминава,
поглежда все нагоре към звездите.
Аз нейният покой ще го опазя.
Ще заговоря нея. Ще опитам.
а тя не знае, как я наблюдаваш
от стар прозорец, във отсрещен вход.
Цигарата под нейната тераса
ти дава пак надежда за живот.
А тя не знае, колко си различен,
и си живял сто пъти в този свят.
И офисен планктон благоприличен
заради нея връщаш все назад.
https://letnie-sumerki.livejournal.com/455050.html