Една жена душата си съблече. Обви я на врата ми като шал, наметна я връз мен като елече и стопли ме, преди да съм разбрал, че зъзнел съм по съмнало без нея, че вечер в мен е стенела нощта... Живял съм, без дори да проумея как топли в мрака женската душа... А тя в студа пред мен се разсъблече и стопли ме – мъжагата, в нощта... Аз всяка нощ сънувам нея вече – жената с разсъблечена душа...
Николай Дялков