[306x395]

Dana, 1885 (Camille Claudel)

• Имаше някога миличка, имаше мома ненагледна. На цяло село гордост и радост, най си беше гордост за татко си. Старият майстор, татко и миличка, кога се роди момата, начумери се, няма на кой занаята да предаде. Имаше още, скрита в долапа, на стария майстор в къщата, на най-горната полица, икона. Почната някога, стара работа, почната и незавършена. Кога си майстора разбра, че рожба ще има, първородна, отиде в скришно, дето държеше най-хубавите дъски. Избра най-добрата, без дефекти и чепове, бяла, чиста дъска. Обрече се икона да стори, коленичи, дар за черквата, ако му се дете роди, наследник, занаята да предаде. Щото ако не даде на някого, както на него му дадоха, светът ще се свърши. Така е в занаята, този що дава, трябва да забрави какво е дал, а този що е дарен трябва да помни и да предава, та да се множат работилниците. Пък като има и първороден наследник, има събрани чаркове, сгоди и мурафети, ще предаде занаята, на свое ще го предаде. Коленичи майстора обрече се и я отпочна, тънка работа, красива и истинска. Работи я с кеф, дълго и бавно, по терка и тертипа. Таман да я свърши и щерка му се роди, развали му се кефа. Прибра работата на най-горната полица, свят да не види, никой да не знае, грехът му да не се разбере. Жена му почина, той в къщи се не завърташе, работилницата му стана дом, длетата верни приятели, дъските нежни изповедници. Забрави майстора що е ласка, що е къща, що е покой, изкупваше грехът си. Беше се молил, той, майсторът, дето от мъртво дърво, живи образи вадеше, дето като хванеше длетата, слънцето спираше, да го погледа спираше миличка, беше се молил. Да, сам беше кога се молеше, сам коленичи, сам се обрече, но това нищо не значеше, той знаеше. Там, в скришно, сам, беше паднал на колене, той, майсторът, беше преклонил горда снага, грях, голям грях стори тогава. Не взе чираци и калфи, не беше достоен да учи, когото и да било, на най-малкото да научи, който веднъж, само веднъж е коленичил, няма право да дава акъл на младите. Щото младите миличка, дето берат нощем звезди по небесните пасища, дето заспиват с изгрева и тревожат съня на невестите, не трябва, не бива да се учат да коленичат, даже пред господа, даже пред себе си, даже пред светът. Коленичат ли младите, край, камбаната бие на помен, старото прави помен за себе си. Коленичат ли младите, звездите ще останат необрани, невестите недолюбени, нивите неорани. Страшно е ако някой научи младите да коленичат, пред господа, пред себе си или пред светът.
  Растеше момата без баща и майка, свободна тичаше и се радваше на живота. В старата гора на властелините и беше най-арно, тихо, спокойно, хора там не влизаха, дъбовете я пазеха, билки нозете и галеха, цветя на венец сами се сплитаха. Расна порасна чудна мома, гордост за селото и татко си. Първа певица, първа игралица, първа мома най-лична. Ергените, момци все напети, дето мечки по съборите тръшкаха, дето света за едно цвете обръщаха, нощем момата сънуваха. Мъжките сънища, мъжки мечти, до портата на момата, до гората на властелините спираха. Молеха се момците, на господа и дявола, на гората и реката, молеха и обричаха, да стане, да им пристане мома самодива. А тя, като ги видеше, засмееше се и в дъбравата влезне, закачи някого, на друг китката грабне, усмихне се, мило, с косите си някой погали и изчезне в гората. Старата гора на властелините черна чернее, страшна дъбрава, страшни приказки, кой ще посмее след момата да влезе. Искаха я, от татко и, от господа и дявола, що се момци изредиха, дарове да даруват, оброк да сторват, що молби и клетви хвърлиха, що юнаци по чужди земи се попиляха. Нивите запустяха, невестите сами проклинаха, звездите небрани стояха. Младите се молеха, за една ласка, за една усмивка, за една закачка, молеха се, на господа и на дявола, коленичеха, камбаната удари на помен.
  Ден беше, лято, жега, прах и народ, пазар. Старият майстор седеше пред кепенеца, с ортаклъка кафе пиеше, моабет правеше, момата дюкяна метеше, татковия си дюкян, да е чисто и подредено, да е приятно на татко и. Жега и време усилно, жътва е, полето иска мъжка ръка, снопите да се вържат, на колите да се нахвърлят, конете да се подкарат. Жега, а момците, като кутрета пред месарница, около дюкяна обикалят, салтанати продават. Накитени, пременени, с ками и пищови, със сребърни силяси, с везани пояси, около дюкяна минават и обикалят. Полето чака мъжка ръка, снопите стоят, житото се рони, а момците салтанат продават, пред дюкяна на татко и се въртят. Горе в баира облак, от гората на властелините, облак се дигна, черен и страшен, наказание иде. Тъмнее гората, тътен от облака, святкат очите на зли юди. Пред облака орел лети, пори въздуха, свистят крилете, силните. Пазара се разтърга, момците се разбягаха, като пилци миличка, на сушина побегнаха. Да не се окалят нови премени, да не потъмнее среброто по силясите, побегнаха на сушина момците напети. Дъжд, град, летен дъжд, дето отнема това що господ е дал, плисна. Сал момата сред пороя остана, танц захвана сред водната паст, спасителен танц, да не обърне на град, да не смаже хляба на хората. Бяла риза сред водна стена, бяла снага, бели ръце, бели топчета нежно улавят, ледени късчета в танц завъртат и до гърдите допират, и със сърцето ги стапят. Бяла вода и бели ръце миличка, в танц, във вихър, се въртят на мегдана. Град, удари страшна градушка. А момата танцува, ледено зърно до земята да не достигне, хляба да се запази, да няма мъка и болка, себе си жертва стори, хляба да брани. Свърши се, слънцето пекна. Момата я няма, само бялата риза, празна, кална и мръсна, в локва, насред мегдана, остана. Татко и, старият майстор, дето само веднъж коленичи, провлачи крака от дюкяна, ризата взе, сгъна я и тръгна към къща си, бавно, като на погребение. Отвори долапа, сложи ризата, взе иконата, що да види, работата завършена, съвършена, грехът е изкупен. Сложи я в иконостаса, прав, силен, подмладен, със силна ръка се прекръсти и излезе. В небето два орела си виеха, два орела миличка, лика прилика, виеха и танцуваха. Дигни глава, погледни във върхарите, голямото гнездо, там на скалите, недостъпните, това е гнездото миличка, на двата орела, двамата млади, които никого не коленичиха, пред господа, пред себе си или пред света.

Ivan Ludjov

[450x594]