"иногда я просто по человечески рада, что тебя есть... где-то там... за углу..."
Животът се изнизва като гузен.
Обръща се на ъгъла за миг,
въздиша дълго – като че през дюза –
и ми показва грозния си лик.
– Почакай, ало! Аз не съм живяла!
Къде ти! – неприлично разкривен
ме гледа в кривото си огледало
и ми припомня всеки празен ден.
Какво пък – нека! Няма да го гоня.
Устройвам си прощална веселба!
Но сам си е юнакът, сам на коня,
дори и сам да стане на тръба...
- Почакай, ало! Аз ще го намеря!
Ще бъдем двама! Честно! – този път.
Последно, а? До другата неделя!?...
И все отлагам тази моя смърт.
И все отлагам края неприветен
с надеждата, че Той ще се яви –
с усмивка, с възхищение и с цвете...
на ъгъла – животът дето сви.
МБ
[699x501]