БАБА СЕЛО

Вместо кос(ъ)мите старчески
подредени безплътно
в гнездото на
подмишницата малка
надничат очи
подпрени с лупите
на очила видели
през пластове диоптри
столетие.
Нащърбеният свод
на гърба
пренесъл
е
датите:
а о-то на нозете
е о-то на Отминалото.
Слънце и сняг
се спират да позяпат
ненужната и сляпа
развалина
докато продължавам
да си мисля
за птиците
накокошинени
заколени от баба Село
на изгризан
от захапвания остри
пънчик
чер.


БАБА СЕЛО II

С три тела
понякога подобни
на четвъртото
с което за последно
легна
пред всички
в препълнените
вадички
и слезе
по ручейчета
толкова солени
че щипеха
тя
пренесе
с хълбоци от бук
потоците на
всмукващата време
плът
и ги усука
в сплитки и въжа.
На своето
до есента
ги тегли
с ръцете си
многогодишни.
А те звъняха
в горния си край.
Звъняха
и звъняха
и звъняха:
това с усмивка
ангелът разказваше
от А до Я
на хубавата й
пресветла
Богородичка.


БАБА СЕЛО III

Езерото тъмно
в тънка струя
отключва тялото й
и пръстта
го глътва –
запазената пълнота
прелива
от умното й чело
за прохлада
на онова
Далеч
с лице пламтящо
от сенки
на деца в игри.
Отключването
и смехът
плодят
невинност.
Пред недокоснатите
седем прага.
И корени
се свиват в
себе си
с дъха на
гаснещи фитили.
Под стъпките
на стъжнен
залез.