Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:09
14
Понякога
Понякога навярно съм ти в повече
и от излишъците ми ти става тежко.
Къде да побереш такава обич?
Мечти, копнежи, истини и грешки?
Къде да сложиш всичките ми настроения,
разпръснатите мисли, ветровете ми,
дъждът ми, предизвикващ наводнения
във най-пустинните райони на сърцето ти.
Къде да сложиш тишината на сълзите ми?
И недоверието ми, приличащо на писък?
Не знам...Но намери им място. Задължително.
Защото щом си тръгна, ще ти липсват...
https://caribiana.blogspot.com/2012/04/blog-post.html
Когато ми прошепваш през нощта...
Когато ми прошепваш през нощта
и нежността ти гали раменете ми,
забравям колко много ме е страх.
И ставам твоя. Цялата. За вечност.
А ти забравяш целия си свят...
Така ненужен ти е, като имаш мене.
Притихваш в ласките ми на жена,
която те превръща във безвремие.
Не казвай нищо повече... Мълчѝ.
От толкоз обич думите умират,
ненужни, недостатъчни за стих...
Защото
любовта
е много тиха.
https://caribiana.blogspot.com/2012/03/blog-post_30.html
Твоя
Докосваш ли ме? Или си измислям
онази непрогледна тишина,
в която пръстите ти
бавно ме разлистват
и устните ти нежно ме четат...
Написана съм твоя, много твоя
от стръмното на мъжкият ти пулс
по гладката изящност на завоите
и мекото на женския ми вкус...
Прочиташ ме... задъхано... на срички...
до най-дълбокото на сладките ми тайни.
И аз настръхвам цяла от обичане.
Шептя ти. Искам те. И ти се давам.
Нали е обич... Нека да е тиха...
Обичам те безмълвно. Със очи.
Обичаш ме контурно. С щрихи.
Такава обич само се мълчи.
https://caribiana.blogspot.com/2012/03/blog-post_21.html
24/7
Обичам те, когато се разсъмва
и улиците чезнат във мъгли,
а аз оставам - истинска и влюбена.
А аз оставам... и те пиша в стих.
Обичам те и след това. Когато
в задъхания трафик на деня
изпращаме сигнали до сърцата си:
"Обичам те."
"Обичам те и аз."
Обичам те, когато се здрачава
и във прозорците се раждат светлинки.
Тогава улиците бавно опустяват,
а аз се сгушвам в тебе... и мълчим.
И нощем те обичам. Много, много.
До бездихание. До бяло. До безкрай.
Превърната съм цялата във обич.
Която просто искам да ти дам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/247.html
Ще можеш ли завинаги...
Когато ме обичаш, съм различна.
По-нежна и от себе си дори.
Красива съм почти до неприличност.
И цялата съм твоя. Не почти.
Принадлежа ти до без дъх... до лудост.
Със всичките си тайни светове.
И закодирам обичта си в пулса ти.
Ти закодираш себе си във мен.
Оставаме без имена и без адреси.
Без рамки, страхове и тъмнина.
Оставаме по себе си. И светим.
Когато ме обичаш, е така...
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/blog-post_22.html
Заради теб
Защото някой ден ще ме намериш
(съвсем случайно, без да си ме търсил)
заспала във цветчето на черешата
и ще познаеш, че съм аз по устните...
Които пазят името ти непокътнато.
Сънуват как ги галиш с топли пръсти.
Приличат на преди секундичка целунати.
И искат да са твои. Непрекъснато.
Които те прошепват на разсъмване.
Мълчат те целодневно и нарочно.
Мечтаят тайно как ще им се сбъднеш.
И имат вкус на захар и на обич.
Ще те накарат да потръпнеш. Целият.
От мекотата им. От жажда. От доверие.
Ще знаеш, че ме има.
И живееш,
защото някой ден ще ме намериш...
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/blog-post.html
Няма да узнаеш...
Не се завръщат пощенските гълъби...
Мълчи безцветно цялото небе.
Една разплакана любов стои на ъгъла
на нашите различни светове.
Не я хранѝ със думи - обещания,
щом после предпочиташ да мълчиш.
Тя вярва в теб съвсем до бездихание.
И после... просто я боли.
Но ти не знаеш... няма как да знаеш.
За теб е просто... някаква любов.
Една от многото, разхвърляни в безкрая.
Една от многото, не питащи "Защо".
Не можеш да я пипнеш, да я имаш.
Но знаеш ли, най-ценните неща
не се държат в ръце. И са невидими.
Едно от тях е точно любовта.
---
Но ти мълчи...
А пощенските гълъби
ще губят пътя си сред есенни мъгли.
И любовта ще плаче тихичко на ъгъла
и няма да признае, че боли.
https://caribiana.blogspot.com/2012/01/blog-post_10.html
14
Понякога
Понякога навярно съм ти в повече
и от излишъците ми ти става тежко.
Къде да побереш такава обич?
Мечти, копнежи, истини и грешки?
Къде да сложиш всичките ми настроения,
разпръснатите мисли, ветровете ми,
дъждът ми, предизвикващ наводнения
във най-пустинните райони на сърцето ти.
Къде да сложиш тишината на сълзите ми?
И недоверието ми, приличащо на писък?
Не знам...Но намери им място. Задължително.
Защото щом си тръгна, ще ти липсват...
https://caribiana.blogspot.com/2012/04/blog-post.html
Когато ми прошепваш през нощта...
Когато ми прошепваш през нощта
и нежността ти гали раменете ми,
забравям колко много ме е страх.
И ставам твоя. Цялата. За вечност.
А ти забравяш целия си свят...
Така ненужен ти е, като имаш мене.
Притихваш в ласките ми на жена,
която те превръща във безвремие.
Не казвай нищо повече... Мълчѝ.
От толкоз обич думите умират,
ненужни, недостатъчни за стих...
Защото
любовта
е много тиха.
https://caribiana.blogspot.com/2012/03/blog-post_30.html
Твоя
Докосваш ли ме? Или си измислям
онази непрогледна тишина,
в която пръстите ти
бавно ме разлистват
и устните ти нежно ме четат...
Написана съм твоя, много твоя
от стръмното на мъжкият ти пулс
по гладката изящност на завоите
и мекото на женския ми вкус...
Прочиташ ме... задъхано... на срички...
до най-дълбокото на сладките ми тайни.
И аз настръхвам цяла от обичане.
Шептя ти. Искам те. И ти се давам.
Нали е обич... Нека да е тиха...
Обичам те безмълвно. Със очи.
Обичаш ме контурно. С щрихи.
Такава обич само се мълчи.
https://caribiana.blogspot.com/2012/03/blog-post_21.html
24/7
Обичам те, когато се разсъмва
и улиците чезнат във мъгли,
а аз оставам - истинска и влюбена.
А аз оставам... и те пиша в стих.
Обичам те и след това. Когато
в задъхания трафик на деня
изпращаме сигнали до сърцата си:
"Обичам те."
"Обичам те и аз."
Обичам те, когато се здрачава
и във прозорците се раждат светлинки.
Тогава улиците бавно опустяват,
а аз се сгушвам в тебе... и мълчим.
И нощем те обичам. Много, много.
До бездихание. До бяло. До безкрай.
Превърната съм цялата във обич.
Която просто искам да ти дам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/247.html
Ще можеш ли завинаги...
Когато ме обичаш, съм различна.
По-нежна и от себе си дори.
Красива съм почти до неприличност.
И цялата съм твоя. Не почти.
Принадлежа ти до без дъх... до лудост.
Със всичките си тайни светове.
И закодирам обичта си в пулса ти.
Ти закодираш себе си във мен.
Оставаме без имена и без адреси.
Без рамки, страхове и тъмнина.
Оставаме по себе си. И светим.
Когато ме обичаш, е така...
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/blog-post_22.html
Заради теб
Защото някой ден ще ме намериш
(съвсем случайно, без да си ме търсил)
заспала във цветчето на черешата
и ще познаеш, че съм аз по устните...
Които пазят името ти непокътнато.
Сънуват как ги галиш с топли пръсти.
Приличат на преди секундичка целунати.
И искат да са твои. Непрекъснато.
Които те прошепват на разсъмване.
Мълчат те целодневно и нарочно.
Мечтаят тайно как ще им се сбъднеш.
И имат вкус на захар и на обич.
Ще те накарат да потръпнеш. Целият.
От мекотата им. От жажда. От доверие.
Ще знаеш, че ме има.
И живееш,
защото някой ден ще ме намериш...
https://caribiana.blogspot.com/2012/02/blog-post.html
Няма да узнаеш...
Не се завръщат пощенските гълъби...
Мълчи безцветно цялото небе.
Една разплакана любов стои на ъгъла
на нашите различни светове.
Не я хранѝ със думи - обещания,
щом после предпочиташ да мълчиш.
Тя вярва в теб съвсем до бездихание.
И после... просто я боли.
Но ти не знаеш... няма как да знаеш.
За теб е просто... някаква любов.
Една от многото, разхвърляни в безкрая.
Една от многото, не питащи "Защо".
Не можеш да я пипнеш, да я имаш.
Но знаеш ли, най-ценните неща
не се държат в ръце. И са невидими.
Едно от тях е точно любовта.
---
Но ти мълчи...
А пощенските гълъби
ще губят пътя си сред есенни мъгли.
И любовта ще плаче тихичко на ъгъла
и няма да признае, че боли.
https://caribiana.blogspot.com/2012/01/blog-post_10.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:08
13
Безмълвие
По-често съм тиха. По-често мълча.
И сякаш ме няма във тази Вселена.
Но тайно отглеждам мънички слънца,
заместващи всичките думи във мене.
Понякога парят... Ти знаеш, боли.
Прогарят в сърцето ти огнена дупка.
Тогава аз ставам на дъжд от сълзи,
с които от себе си да те излекувам.
Понякога стават на слънчев прашец
и нежно полепват по твоите устни.
Не искам да спираш. Не можеш да спреш.
И светиш от моята обич-безумие.
Понякога гаснат. И бяла тъга
в очите ми тихичко коленичи.
Но знаеш ли, точно когато мълча,
до смърт те обичам.
До смърт те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/08/blog-post_21.html
На края...
Усещаш ли когато ставам ледена
как въздухът горчи от тишина?
Как вече нямам нищичко за вземане,
а всъщност исках всичко да ти дам...
Сълзите ми дори са вледенени...
кристално режат... Режат. И боли.
Не ме губи! Постой със мене,
дори и двамата ужасно да мълчим.
Да измълчим предишните си рани,
неверия, обиди, суети...
И чак когато нищо не остане,
тогава, ако искаш, си върви.
Аз ще остана. Просто ще остана.
Каквато бях за тебе - лунатична,
живееща във приказките само...
Аз ще остана. За да те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/07/blog-post.html
Суша
Пак чакам дъжд. Но идва само вятър.
Не знам дали така е по-добре.
На дъждове до смърт съм се начакала.
До смърт се уморих от ветрове.
Отнесли са ми всичко. Всичко. Всичко.
Дори и думите. Сега ми се мълчи.
Останала ми е една любов. На срички.
Която обещава да горчи.
И... няма дъжд... Небето е пустиня,
която прекосявам сам-сама.
Очите ме болят от толкоз синьо.
---
Защото няма дъжд, ще заваля.
https://caribiana.blogspot.com/2012/06/blog-post_24.html
Непоетично за обичта
Заспивам. А дъждът навън
вали съвсем, съвсем обикновено.
Не обещава приказки насън.
Дъждът е просто лошо време.
Нощта е просто хладна нощ.
Обикновена. Даже и беззвездна.
Какво като е Май... какво?
Не винаги е време за поезия.
Понякога е хубаво така -
без никакви метафори и алегории
да хвана уморената ти длан
и да заспя... до бездиханност твоя.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post_26.html
Името ми...
Събирам те във себе си. Болиш.
А аз изглеждам страшно недостатъчна.
Но все си вярвам някак си, че ти
завършваш пъзела на тъжното очакване.
Събирам те във себе си. Без глас.
А дланите ми парят от обичане.
Освен самата мен, какво да дам...
И... ето, давам ти се.
Искаш ли ме?
Събираш ме във себе си. И мълчешком
ти вричам всеки удар на сърцето си.
Прошепваш ми. Прошепваш ме... Любов.
Аз нямам друго име, щом съм с тебе.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post_14.html
Обичане
Навън е Май по всичките етажи,
с небе като рисувано стъкло.
Луната му е перлена и влажна.
Звездите му прегарят от любов.
По въздуха му тръпне нощен шепот.
Задъхан бриз се гали във брега.
Навън е Май. Оставям се в ръцете му.
По-нежна съм и от цветче на мак.
Той ме целува дълго и безмълвно,
опиянено, влюбено и лунатично.
Сега съм негова. А на разсъмване
сънувам теб. И знам, че ме обичаш.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post.html
Тук
Не искам да разбираш, че съм плакала.
(И без това за тебе то е нищо...)
Сега съм по-красива. От очакване.
На теб, на обич и на малко истина.
Сега съм по-красива и от изгрева,
защото съм събрала много залези.
Но вече няма как да вярвам в приказки,
когато няма кой да ги опази.
Сега ще вярвам само на сърцето си.
Ако си в него, и на теб ще вярвам.
Не зная ти разбрал ли си къде си...
Но аз останах, за да те дочакам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/04/blog-post_28.html
13
Безмълвие
По-често съм тиха. По-често мълча.
И сякаш ме няма във тази Вселена.
Но тайно отглеждам мънички слънца,
заместващи всичките думи във мене.
Понякога парят... Ти знаеш, боли.
Прогарят в сърцето ти огнена дупка.
Тогава аз ставам на дъжд от сълзи,
с които от себе си да те излекувам.
Понякога стават на слънчев прашец
и нежно полепват по твоите устни.
Не искам да спираш. Не можеш да спреш.
И светиш от моята обич-безумие.
Понякога гаснат. И бяла тъга
в очите ми тихичко коленичи.
Но знаеш ли, точно когато мълча,
до смърт те обичам.
До смърт те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/08/blog-post_21.html
На края...
Усещаш ли когато ставам ледена
как въздухът горчи от тишина?
Как вече нямам нищичко за вземане,
а всъщност исках всичко да ти дам...
Сълзите ми дори са вледенени...
кристално режат... Режат. И боли.
Не ме губи! Постой със мене,
дори и двамата ужасно да мълчим.
Да измълчим предишните си рани,
неверия, обиди, суети...
И чак когато нищо не остане,
тогава, ако искаш, си върви.
Аз ще остана. Просто ще остана.
Каквато бях за тебе - лунатична,
живееща във приказките само...
Аз ще остана. За да те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/07/blog-post.html
Суша
Пак чакам дъжд. Но идва само вятър.
Не знам дали така е по-добре.
На дъждове до смърт съм се начакала.
До смърт се уморих от ветрове.
Отнесли са ми всичко. Всичко. Всичко.
Дори и думите. Сега ми се мълчи.
Останала ми е една любов. На срички.
Която обещава да горчи.
И... няма дъжд... Небето е пустиня,
която прекосявам сам-сама.
Очите ме болят от толкоз синьо.
---
Защото няма дъжд, ще заваля.
https://caribiana.blogspot.com/2012/06/blog-post_24.html
Непоетично за обичта
Заспивам. А дъждът навън
вали съвсем, съвсем обикновено.
Не обещава приказки насън.
Дъждът е просто лошо време.
Нощта е просто хладна нощ.
Обикновена. Даже и беззвездна.
Какво като е Май... какво?
Не винаги е време за поезия.
Понякога е хубаво така -
без никакви метафори и алегории
да хвана уморената ти длан
и да заспя... до бездиханност твоя.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post_26.html
Името ми...
Събирам те във себе си. Болиш.
А аз изглеждам страшно недостатъчна.
Но все си вярвам някак си, че ти
завършваш пъзела на тъжното очакване.
Събирам те във себе си. Без глас.
А дланите ми парят от обичане.
Освен самата мен, какво да дам...
И... ето, давам ти се.
Искаш ли ме?
Събираш ме във себе си. И мълчешком
ти вричам всеки удар на сърцето си.
Прошепваш ми. Прошепваш ме... Любов.
Аз нямам друго име, щом съм с тебе.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post_14.html
Обичане
Навън е Май по всичките етажи,
с небе като рисувано стъкло.
Луната му е перлена и влажна.
Звездите му прегарят от любов.
По въздуха му тръпне нощен шепот.
Задъхан бриз се гали във брега.
Навън е Май. Оставям се в ръцете му.
По-нежна съм и от цветче на мак.
Той ме целува дълго и безмълвно,
опиянено, влюбено и лунатично.
Сега съм негова. А на разсъмване
сънувам теб. И знам, че ме обичаш.
https://caribiana.blogspot.com/2012/05/blog-post.html
Тук
Не искам да разбираш, че съм плакала.
(И без това за тебе то е нищо...)
Сега съм по-красива. От очакване.
На теб, на обич и на малко истина.
Сега съм по-красива и от изгрева,
защото съм събрала много залези.
Но вече няма как да вярвам в приказки,
когато няма кой да ги опази.
Сега ще вярвам само на сърцето си.
Ако си в него, и на теб ще вярвам.
Не зная ти разбрал ли си къде си...
Но аз останах, за да те дочакам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/04/blog-post_28.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:07
12
В ръцете на умората
Нямам сили за нови мечти.
Нито сили за нови любови.
Дадох всичко на него. Почти.
Нямам сили да почвам наново.
Искам просто да бъда сама.
Да е тихо. Прозрачно. И чисто.
Като всяка едничка сълза.
Като всяка изстрадана истина.
Искам
просто
да бъда
сама.
Да не помня ни него, ни себе си.
Не е имало никога "нас".
Само някаква тъжна обреченост.
Във която вярвах наивно.
И наричах Любов. И я пазех.
Нямам сили сега... Нямам сили.
Днес съм тиха. Прозрачна...
И празна.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post_14.html
Пожелавам си...
Не ми е нужно вече да летя.
И седемте небета ги познавам.
Сега изпитвам нужда от Земя.
Земя за дом. За обич. За оставане.
Земя, обрасла с дъхави треви,
с една пътечка, по която тичат
разрошени, усмихнати мечти.
(И двечките на тебе да приличат.)
Сега крилете ми тежат. И са ненужни.
Защото искам твоите ръце.
Гласът. Гневът. Смехът ти. Думите.
Сънят ти. Времето ти.
Искам ТЕБ.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post.html
Предостатъчност
Всичко, което си имам от теб
е една недовършена песен.
Много сълзи - Океанът по две.
И безкрайна пустиня в сърцето ми.
Имам и болки - различни по цвят,
по размери, по сила, по думи.
Имам вселена... от самота.
И излишна любов. И безумие.
Имам безсъния. И страхове.
Недоверия. Липси. Неистини.
Дал си ми толкова много, че
нищо
вече
не искам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/12/blog-post_14.html
Угасване
Когато съм щастлива, пиша. Пиша много.
Сега мълча. Мълчи ми се. Мълча.
Сега съм станала дантела от тревоги,
от болки, от сълзи, от тишина...
Сега съм облачна, дъждовна и мъглива.
Бездомна. Ничия. Отсъстваща. Сама.
Сега не идвам. Само си отивам.
Угасвам като утринна звезда.
И не,
без мен небето ти едва ли ще е пусто.
И без това ти не броиш звезди.
Не вярвам даже, че ще можеш да почувстваш
как липсата ми може да тежи...
И по-добре. Не искам да си тъжен.
Аз съм ти просто...падаща звезда.
Ако си пожелаеш нещо, ще го сбъдна.
(Защото още те обичам. За това.)
https://caribiana.blogspot.com/2012/12/blog-post.html
Има невъзможни неща...
Аз не мога да спра да обичам.
Не и теб. Не и теб. Не и теб.
И какво, като глъхнат в очите ми
куп тъги и безброй дъждове.
И какво, като пари от думите
и небето се срива със грохот.
И крещи тишината в безумие,
полудяла от толкова болка...
А сърцето ми скърпва доверия.
Ослепява нарочно. За всичко.
Бие тихо. Отмерва безвремие.
И... не може да спре да обича.
https://caribiana.blogspot.com/2012/11/blog-post.html
Зазоряване
...и вече е октомври.
Много тихо
небето губи своите слънца.
Утрата уморено се усмихват.
Обличат есента си. И мълчат.
А нощите ми, синкаво-безсънни,
те пазят в затаения си дъх.
Понякога заспивам... И те сбъдвам
в измамната реалност на съня.
И е красиво. Чисто и красиво.
Такава красота, че чак боли.
Боли до сладост.
И без звук прелива
в соленото на няколко сълзи.
https://caribiana.blogspot.com/2012/10/blog-post.html
В сянката на дъгата
Щастлива съм. Нали... Не ми личи,
че чак до изгрева съм плакала за него.
Щастлива съм напълно. Отстрани.
Не искай по-дълбоко да се вглеждаш.
Ще видиш много тъжни дъждове.
Безмълвни листопади. И безлуния.
Тежки мъгли. Разкъсано небе.
Една любов. Ужасно нецелуната.
Ще видиш валсът на онази Самота,
заместила една непожелана Обич.
Ще видиш как, притихнали, кървят
онези думи, страшно невъзможните.
И как от тях разцъфва Тишина.
Червена и боляща. И красива.
Не гледай в мен. Щастлива съм сама.
Да бъда негова... не ми отива.
https://caribiana.blogspot.com/2012/09/blog-post_17.html
12
В ръцете на умората
Нямам сили за нови мечти.
Нито сили за нови любови.
Дадох всичко на него. Почти.
Нямам сили да почвам наново.
Искам просто да бъда сама.
Да е тихо. Прозрачно. И чисто.
Като всяка едничка сълза.
Като всяка изстрадана истина.
Искам
просто
да бъда
сама.
Да не помня ни него, ни себе си.
Не е имало никога "нас".
Само някаква тъжна обреченост.
Във която вярвах наивно.
И наричах Любов. И я пазех.
Нямам сили сега... Нямам сили.
Днес съм тиха. Прозрачна...
И празна.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post_14.html
Пожелавам си...
Не ми е нужно вече да летя.
И седемте небета ги познавам.
Сега изпитвам нужда от Земя.
Земя за дом. За обич. За оставане.
Земя, обрасла с дъхави треви,
с една пътечка, по която тичат
разрошени, усмихнати мечти.
(И двечките на тебе да приличат.)
Сега крилете ми тежат. И са ненужни.
Защото искам твоите ръце.
Гласът. Гневът. Смехът ти. Думите.
Сънят ти. Времето ти.
Искам ТЕБ.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post.html
Предостатъчност
Всичко, което си имам от теб
е една недовършена песен.
Много сълзи - Океанът по две.
И безкрайна пустиня в сърцето ми.
Имам и болки - различни по цвят,
по размери, по сила, по думи.
Имам вселена... от самота.
И излишна любов. И безумие.
Имам безсъния. И страхове.
Недоверия. Липси. Неистини.
Дал си ми толкова много, че
нищо
вече
не искам.
https://caribiana.blogspot.com/2012/12/blog-post_14.html
Угасване
Когато съм щастлива, пиша. Пиша много.
Сега мълча. Мълчи ми се. Мълча.
Сега съм станала дантела от тревоги,
от болки, от сълзи, от тишина...
Сега съм облачна, дъждовна и мъглива.
Бездомна. Ничия. Отсъстваща. Сама.
Сега не идвам. Само си отивам.
Угасвам като утринна звезда.
И не,
без мен небето ти едва ли ще е пусто.
И без това ти не броиш звезди.
Не вярвам даже, че ще можеш да почувстваш
как липсата ми може да тежи...
И по-добре. Не искам да си тъжен.
Аз съм ти просто...падаща звезда.
Ако си пожелаеш нещо, ще го сбъдна.
(Защото още те обичам. За това.)
https://caribiana.blogspot.com/2012/12/blog-post.html
Има невъзможни неща...
Аз не мога да спра да обичам.
Не и теб. Не и теб. Не и теб.
И какво, като глъхнат в очите ми
куп тъги и безброй дъждове.
И какво, като пари от думите
и небето се срива със грохот.
И крещи тишината в безумие,
полудяла от толкова болка...
А сърцето ми скърпва доверия.
Ослепява нарочно. За всичко.
Бие тихо. Отмерва безвремие.
И... не може да спре да обича.
https://caribiana.blogspot.com/2012/11/blog-post.html
Зазоряване
...и вече е октомври.
Много тихо
небето губи своите слънца.
Утрата уморено се усмихват.
Обличат есента си. И мълчат.
А нощите ми, синкаво-безсънни,
те пазят в затаения си дъх.
Понякога заспивам... И те сбъдвам
в измамната реалност на съня.
И е красиво. Чисто и красиво.
Такава красота, че чак боли.
Боли до сладост.
И без звук прелива
в соленото на няколко сълзи.
https://caribiana.blogspot.com/2012/10/blog-post.html
В сянката на дъгата
Щастлива съм. Нали... Не ми личи,
че чак до изгрева съм плакала за него.
Щастлива съм напълно. Отстрани.
Не искай по-дълбоко да се вглеждаш.
Ще видиш много тъжни дъждове.
Безмълвни листопади. И безлуния.
Тежки мъгли. Разкъсано небе.
Една любов. Ужасно нецелуната.
Ще видиш валсът на онази Самота,
заместила една непожелана Обич.
Ще видиш как, притихнали, кървят
онези думи, страшно невъзможните.
И как от тях разцъфва Тишина.
Червена и боляща. И красива.
Не гледай в мен. Щастлива съм сама.
Да бъда негова... не ми отива.
https://caribiana.blogspot.com/2012/09/blog-post_17.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:07
11
За теб (последната сълза)
Ще ме няма дълго. Много дълго.
Чак докато свърши пролетта.
Чак докато лятото покълне
в песъчинките по края на брега.
Чак докато есента се спусне
по ожарените хълмове надолу.
Чак докато в бяло не замръзнат
клоните на старите тополи.
Ще ме няма дълго. Цяла вечност.
Ще ме няма никога отново.
Ще съм другаде. Ще съм далече.
Няма никога да бъда твоя.
Ще съм ничия. Или на друг.
Ще забравя как съм те обичала.
Ще ме няма много дълго тук.
Ще ме няма никога. И никъде.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_17.html
Сутрини
Понякога се будя и съм друга.
По-малко стъклена. По-малко тъжна.
Очите ми са залези и лудост.
А стъпките ми - боси и въздушни.
И прекосявам бавно тишините
на своя дом. На своята Вселена.
(Когато съм се раждала, звездите
са ми написали най-нежната поема.)
Събличам нощите си. И ухая
на сънища. На вятър. На илюзии.
На обич. На Луна. На разстояния.
...Понякога се будя
и съм муза.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_10.html
Малки дъждовни истории
Дъждът остана с мене цяла нощ.
Говореше ми тихичко. Напевно.
Приличаше ми толкова на любов...
Задъхваше ме с кротката си нежност
Не спираше... остана да вали.
Измисляше ми приказки с вълшебства.
Във капките си слагаше звезди,
защото искаше да ми е светло.
Донасяше ми цялото небе.
И пееше по керемидите на къщите.
---
Дъждът не искаше да разбере,
че вече нищо няма да е същото...
*****
Нощта се стича през прозореца ми.
Две звезди
надничат в уморената ми стая.
Във полунощ така ми се мълчи...
Във полунощ рисувам нежни тайни.
Създавам сънища. За някой друг.
(Самата аз отдавна не сънувам.)
Във полунощ угасям всеки звук.
И с тишината влюбено танцуваме.
Във полунощ съм дъжд. Априлски. Тих.
Невинен дъжд... Като момиче.
А пред прозореца ми две звезди
се галят със лъчите си.
И се обичат.
*****
Този пролетен дъжд...как ме буди.
А в небето угасват звезди...
Стъпвам боса навън. Аз съм луда!
Този дъжд... колко нежно вали...
Как ме гали...с влюбени ласки.
И разплисква обич по мен.
С малки капки рисува отблясъци
върху голите ми ръце.
Сякаш хиляди, хиляди устни
милват кожата ми със шепот.
Имам вкус на дъждовни пръски.
И на пролетни нощни небета.
Този дъжд... ненаситно целува...
И на струйки любов се стича.
---
Ако някога ме сънуваш...
като този дъжд ме обичай.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post.html
Загуба
Вече не боли. Почти не плача.
Вече не съм твоето момиче.
Не очаквам да ме гушнеш в здрача.
И не искам ТИ да ме обичаш.
Вече ми е все едно. Напълно.
Ти си чужд. Неистински. Далечен.
И какво, като не ми се сбъдна
тази мъничка мечта за вечност...
И какво, като съм просто... никоя
във навалицата от такива като мене.
Аз се уча бързо. Бързо свиквам.
После много тихичко изчезвам.
И не можеш да ме върнеш.
Няма начин.
Някак твърде късно е да ме обичаш.
Твърде непосилно ми е да ти вярвам.
Просто... не съм твоето момиче.
https://caribiana.blogspot.com/2013/03/lost-not-found.html
"Можеш да си вървиш..."
Аз си отидох още през Октомври...
От мен остана само обичта.
Но ти я правиш толкова бездомна.
И чужда. И далечна. И сама.
Аз си отидох още през Октомври.
По мъничко умирам от тогава.
Умирам от несбъднатите спомени.
От думите, в които спрях да вярвам.
От всички мънички неща, които
се струпват в нещо толкова огромно.
А ти дори и не разбра, че си отидох
не днес. А още през Октомври.
https://caribiana.blogspot.com/2013/02/blog-post_25.html
Беззвучия
Започвам да обичам как мълчиш.
Светът ми става някак си... подводен.
Не си личат ни думи, ни сълзи.
И кротичко се давят всички спомени.
А тишината спира да боли.
До вчера беше тежка. Като рана.
Най-острата от всички тишини.
Най-трудната. И най-голямата.
Но неусетно стана част от мене.
Аз не успях да я опитомя.
А тя успя. Успя да ме превземе.
От утре ме наричай Тишина.
https://caribiana.blogspot.com/2013/02/blog-post_13.html
Преди нощта...
А залезът избухва над града.
Рисува във очите ми светулки.
Порозовява вчерашният сняг.
И звънват тихо няколко капчука.
Тогава идва топлата му длан.
Заравя пръсти във косите ми.
И ме целува.
Отпива от внезапния ми свян.
А устните му са до болка влюбени.
Безмълвно се оставям във ръцете му.
Оставям се в ръцете му.
И няма как.
Защото той е онзи шепот
във сърцето ми.
И моят нежен и вълшебен Мрак.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post_27.html
11
За теб (последната сълза)
Ще ме няма дълго. Много дълго.
Чак докато свърши пролетта.
Чак докато лятото покълне
в песъчинките по края на брега.
Чак докато есента се спусне
по ожарените хълмове надолу.
Чак докато в бяло не замръзнат
клоните на старите тополи.
Ще ме няма дълго. Цяла вечност.
Ще ме няма никога отново.
Ще съм другаде. Ще съм далече.
Няма никога да бъда твоя.
Ще съм ничия. Или на друг.
Ще забравя как съм те обичала.
Ще ме няма много дълго тук.
Ще ме няма никога. И никъде.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_17.html
Сутрини
Понякога се будя и съм друга.
По-малко стъклена. По-малко тъжна.
Очите ми са залези и лудост.
А стъпките ми - боси и въздушни.
И прекосявам бавно тишините
на своя дом. На своята Вселена.
(Когато съм се раждала, звездите
са ми написали най-нежната поема.)
Събличам нощите си. И ухая
на сънища. На вятър. На илюзии.
На обич. На Луна. На разстояния.
...Понякога се будя
и съм муза.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_10.html
Малки дъждовни истории
Дъждът остана с мене цяла нощ.
Говореше ми тихичко. Напевно.
Приличаше ми толкова на любов...
Задъхваше ме с кротката си нежност
Не спираше... остана да вали.
Измисляше ми приказки с вълшебства.
Във капките си слагаше звезди,
защото искаше да ми е светло.
Донасяше ми цялото небе.
И пееше по керемидите на къщите.
---
Дъждът не искаше да разбере,
че вече нищо няма да е същото...
*****
Нощта се стича през прозореца ми.
Две звезди
надничат в уморената ми стая.
Във полунощ така ми се мълчи...
Във полунощ рисувам нежни тайни.
Създавам сънища. За някой друг.
(Самата аз отдавна не сънувам.)
Във полунощ угасям всеки звук.
И с тишината влюбено танцуваме.
Във полунощ съм дъжд. Априлски. Тих.
Невинен дъжд... Като момиче.
А пред прозореца ми две звезди
се галят със лъчите си.
И се обичат.
*****
Този пролетен дъжд...как ме буди.
А в небето угасват звезди...
Стъпвам боса навън. Аз съм луда!
Този дъжд... колко нежно вали...
Как ме гали...с влюбени ласки.
И разплисква обич по мен.
С малки капки рисува отблясъци
върху голите ми ръце.
Сякаш хиляди, хиляди устни
милват кожата ми със шепот.
Имам вкус на дъждовни пръски.
И на пролетни нощни небета.
Този дъжд... ненаситно целува...
И на струйки любов се стича.
---
Ако някога ме сънуваш...
като този дъжд ме обичай.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post.html
Загуба
Вече не боли. Почти не плача.
Вече не съм твоето момиче.
Не очаквам да ме гушнеш в здрача.
И не искам ТИ да ме обичаш.
Вече ми е все едно. Напълно.
Ти си чужд. Неистински. Далечен.
И какво, като не ми се сбъдна
тази мъничка мечта за вечност...
И какво, като съм просто... никоя
във навалицата от такива като мене.
Аз се уча бързо. Бързо свиквам.
После много тихичко изчезвам.
И не можеш да ме върнеш.
Няма начин.
Някак твърде късно е да ме обичаш.
Твърде непосилно ми е да ти вярвам.
Просто... не съм твоето момиче.
https://caribiana.blogspot.com/2013/03/lost-not-found.html
"Можеш да си вървиш..."
Аз си отидох още през Октомври...
От мен остана само обичта.
Но ти я правиш толкова бездомна.
И чужда. И далечна. И сама.
Аз си отидох още през Октомври.
По мъничко умирам от тогава.
Умирам от несбъднатите спомени.
От думите, в които спрях да вярвам.
От всички мънички неща, които
се струпват в нещо толкова огромно.
А ти дори и не разбра, че си отидох
не днес. А още през Октомври.
https://caribiana.blogspot.com/2013/02/blog-post_25.html
Беззвучия
Започвам да обичам как мълчиш.
Светът ми става някак си... подводен.
Не си личат ни думи, ни сълзи.
И кротичко се давят всички спомени.
А тишината спира да боли.
До вчера беше тежка. Като рана.
Най-острата от всички тишини.
Най-трудната. И най-голямата.
Но неусетно стана част от мене.
Аз не успях да я опитомя.
А тя успя. Успя да ме превземе.
От утре ме наричай Тишина.
https://caribiana.blogspot.com/2013/02/blog-post_13.html
Преди нощта...
А залезът избухва над града.
Рисува във очите ми светулки.
Порозовява вчерашният сняг.
И звънват тихо няколко капчука.
Тогава идва топлата му длан.
Заравя пръсти във косите ми.
И ме целува.
Отпива от внезапния ми свян.
А устните му са до болка влюбени.
Безмълвно се оставям във ръцете му.
Оставям се в ръцете му.
И няма как.
Защото той е онзи шепот
във сърцето ми.
И моят нежен и вълшебен Мрак.
https://caribiana.blogspot.com/2013/01/blog-post_27.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 12:44
10
Където стихват всички ветрове...
Все по-тихо болиш. А очите ми
са се превърнали във неми езера.
Понякога над тях прелитат птици.
И ми напомнят колко съм сама.
Понякога изгрява кратко слънце
от нежна дума, казана от друг.
И облаците плахо се разкъсват,
прегърбени от толкоз много студ.
Понякога в съня ми ме прорязваш
и после идват дълги дъждове.
А ти болиш затихващо. Отляво.
Където някога съм имала сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post.html
Сечеряване
Очите ми се давят в този залез...
А той изтича бавно над града.
Небето е жаравено. И пари,
когато го докоснеш със ръка.
Но аз го галя. Всеки път го галя.
И тихичко усещам как боли.
Пулсира, уморено в дланите ми
едно небе, изтляло от тъги.
Целувам го... Не искам да тъгува.
То духва в шепите ми виолетов здрач.
Небетата не вярват във сбогувания.
И винаги се връщат с утринта.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_15.html
(Не) навреме
Когато свършат всичките сълзи
и секне болката от всичките ти думи,
когато осъзнаеш, че мълчим
над синкавата бездна помежду ни,
когато видиш колко съм далече
и колко си безсилен да ме стигнеш,
когато в глухи, безпощадни вечери
жадуваш за предишната ми близост,
тогава ще ме видиш (за последно)
изящно тиха, нежна и красива -
каквато си ме имал, непрогледнал.
---
И същата, когато си отивам.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_12.html
Нощта и аз
Пречупвам с мигли светлината.
Обичам да е нощ. Обичам.
Нощта и аз сме си атрактори.
Неудържимо се привличаме.
Оглежда се в очите ми. Красива.
Целува устните ми. До полуда.
И с кадифени пръсти милва,
сякаш ме галят пеперуди.
Прегръща ме като небе. И тихо
се влива в мен. Съвсем безмълвно.
А дланите ѝ пишат стихове,
в които цялата се сбъдвам.
Оставя ме без дъх, преди да плисне
внезапен звезден дъжд по мене.
Нощта е нежна. Като приказка.
А аз съм влюбена. Като поема.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_3.html
Шепот
Денят си отива безумно красиво
във люляков тих полуздрач.
Луната ухае на дъжд. И се скрива
зад тънък воал от мъгла.
Просветват прозорци. И после угасват.
Приличат на морзов сигнал.
Градът си говори с небето.
С проблясване.
И сигурно знае, че знам.
А аз си говоря със тебе. Без думи.
Говоря си с тебе наум.
"Обичам те. Липсваш ми...
Липсваш ми. Чу ли...
Без тебе ме няма. Без тебе не съм."
А горе звездите премигват нестройно
и дълго ги слуша Градът.
Нощта се усмихва и тръгва, спокойна,
към Другия Край На Света.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post.html
А времето е просто подробност...
Ела да изсънуваме годините,
в които сме пропуснали да се обичаме.
Да си измислим наше общо минало.
(И зная, че ще бъде автентично.)
Ела да ти разкажа приказка,
за времето, което ни остава.
В което ще сме толкова много истински,
че от любов дори ще нагорчаваме.
Ела... да те целуна на разсъмване
и после дълго, дълго да ни няма.
Ела за мъничко да ти се сбъдна.
Поискай ме наистина.
И ще остана.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_27.html
Болка
Прекрасно зная, как ще ме боли.
Познавам тази болка съвършено.
Познавам всичките ѝ тънички игли.
Нали от тях съм цялата във белези.
Да, осъзнавам, че ще плача. Много.
И ще осъмвам тихо, незаспивала.
И пак ще ме изгаря онзи огън -
на самота. На липса. На безсилие.
И пак ще съм и нечия, и ничия.
(Отвикнала съм някак да съм друга.
Аз съм обичаща. Не ставам за обичане.)
...
Прилича на любов. Но е присъда.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_19.html
10
Където стихват всички ветрове...
Все по-тихо болиш. А очите ми
са се превърнали във неми езера.
Понякога над тях прелитат птици.
И ми напомнят колко съм сама.
Понякога изгрява кратко слънце
от нежна дума, казана от друг.
И облаците плахо се разкъсват,
прегърбени от толкоз много студ.
Понякога в съня ми ме прорязваш
и после идват дълги дъждове.
А ти болиш затихващо. Отляво.
Където някога съм имала сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post.html
Сечеряване
Очите ми се давят в този залез...
А той изтича бавно над града.
Небето е жаравено. И пари,
когато го докоснеш със ръка.
Но аз го галя. Всеки път го галя.
И тихичко усещам как боли.
Пулсира, уморено в дланите ми
едно небе, изтляло от тъги.
Целувам го... Не искам да тъгува.
То духва в шепите ми виолетов здрач.
Небетата не вярват във сбогувания.
И винаги се връщат с утринта.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_15.html
(Не) навреме
Когато свършат всичките сълзи
и секне болката от всичките ти думи,
когато осъзнаеш, че мълчим
над синкавата бездна помежду ни,
когато видиш колко съм далече
и колко си безсилен да ме стигнеш,
когато в глухи, безпощадни вечери
жадуваш за предишната ми близост,
тогава ще ме видиш (за последно)
изящно тиха, нежна и красива -
каквато си ме имал, непрогледнал.
---
И същата, когато си отивам.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_12.html
Нощта и аз
Пречупвам с мигли светлината.
Обичам да е нощ. Обичам.
Нощта и аз сме си атрактори.
Неудържимо се привличаме.
Оглежда се в очите ми. Красива.
Целува устните ми. До полуда.
И с кадифени пръсти милва,
сякаш ме галят пеперуди.
Прегръща ме като небе. И тихо
се влива в мен. Съвсем безмълвно.
А дланите ѝ пишат стихове,
в които цялата се сбъдвам.
Оставя ме без дъх, преди да плисне
внезапен звезден дъжд по мене.
Нощта е нежна. Като приказка.
А аз съм влюбена. Като поема.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post_3.html
Шепот
Денят си отива безумно красиво
във люляков тих полуздрач.
Луната ухае на дъжд. И се скрива
зад тънък воал от мъгла.
Просветват прозорци. И после угасват.
Приличат на морзов сигнал.
Градът си говори с небето.
С проблясване.
И сигурно знае, че знам.
А аз си говоря със тебе. Без думи.
Говоря си с тебе наум.
"Обичам те. Липсваш ми...
Липсваш ми. Чу ли...
Без тебе ме няма. Без тебе не съм."
А горе звездите премигват нестройно
и дълго ги слуша Градът.
Нощта се усмихва и тръгва, спокойна,
към Другия Край На Света.
https://caribiana.blogspot.com/2013/06/blog-post.html
А времето е просто подробност...
Ела да изсънуваме годините,
в които сме пропуснали да се обичаме.
Да си измислим наше общо минало.
(И зная, че ще бъде автентично.)
Ела да ти разкажа приказка,
за времето, което ни остава.
В което ще сме толкова много истински,
че от любов дори ще нагорчаваме.
Ела... да те целуна на разсъмване
и после дълго, дълго да ни няма.
Ела за мъничко да ти се сбъдна.
Поискай ме наистина.
И ще остана.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_27.html
Болка
Прекрасно зная, как ще ме боли.
Познавам тази болка съвършено.
Познавам всичките ѝ тънички игли.
Нали от тях съм цялата във белези.
Да, осъзнавам, че ще плача. Много.
И ще осъмвам тихо, незаспивала.
И пак ще ме изгаря онзи огън -
на самота. На липса. На безсилие.
И пак ще съм и нечия, и ничия.
(Отвикнала съм някак да съм друга.
Аз съм обичаща. Не ставам за обичане.)
...
Прилича на любов. Но е присъда.
https://caribiana.blogspot.com/2013/05/blog-post_19.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 12:32
9
Нощ
Не знаеш къде съм. Нито коя.
Измисляш ми цвят на очите и име.
Прогарям искряща червена следа
в сърцето на твоята синкава зима.
И после в съня ти вали, и вали...
Не сняг. Нито дъжд. А пепел от обич.
Боли ли без мен? Навярно боли.
(И мен ме болеше. Но вече не помня.)
Не знаеш къде съм. Обаче туптя
във пулса ти тайно. И много горчиво.
Недей да ме търсиш.
Аз съм Нощта.
Която ти никога няма да имаш.
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/blog-post.html
Adagio
Септември си отиде. И вали.
Една тъга пресича хоризонта.
Небето се завива със мъгли
и крие някаква несподелима болка.
Дърветата не плачат. Но мълчат,
откакто птиците им отлетяха.
И мъртвите им есенни листа
политат и угасват на асфалта.
А вятърът е само послеслов,
след който непременно идва краят.
И всичко ми напомня на любов,
която някой вече не желае...
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/adagio.html
На малки глътки
Във нощите, в които не заспивам
и искам дълго да те галя с устни,
небето става приказно красиво.
И мъртвите звезди възкръсват.
Усещаш ме. Безмълвно ме желаеш.
Прошепваш ме насън. И аз съм твоя.
Навън нощта е тиха. Като тайна.
А вятърът - солен. И неспокоен.
Красиво е. Красиво е до болка...
До стон. До вик. До бездихание.
Превръщам себе си в прозрачен облак
от обич. От копнежи. От сияния.
Такива нощи много ми отиват.
Оставам само по мечти и лудост.
Тръпчива съм на вкус. И те опивам
като бутилка лунна светлина.
И нищо друго...
https://caribiana.blogspot.com/2013/09/blog-post_12.html
Обратно броене
Когато съм излишна, си отивам.
Да не натрупвам празни напрежения.
След мен небето тихичко разлива
безкраен дъжд. И нямам отражение.
И няма брод към мене... Нищо няма...
Светът се свива в тъжна, малка точка.
Тук само тишината е голяма.
Побъркващо голяма. И нарочна.
Преглъщам няколко сълзи и отминавам.
Навярно някой някога ще пожелае
да бъда точно аз. И да остана.
И заедно да нарисуваме безкрайност.
Или пък няма... Все едно е вече.
Превръщам се в глухарче. Искам вятър.
Откъсвам се от себе си, за да не преча.
И мълчаливо се сбогувам със Земята.
https://caribiana.blogspot.com/2013/08/blog-post_23.html
Аз никого не съм обичала така...
Аз никого не съм обичала така.
До болка. До небето. До безсилие.
До лудост. До копнеж да ти се дам,
задъхана от толкова обичане.
До стон. До бездиханност. До сълзи.
До ярък взрив в сърцето на покоя.
До нежност, от която ме боли.
До нужда да съм твоя. Само твоя.
Понеже никога не съм обичала така,
не зная как да ти го кажа. Извинявай.
"Обичам те"... не стига. Затова
ти го повтарям,
и повтарям,
и повтарям...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_21.html
Някога, някъде...
Понякога си спомням, че летях...
Било е в други светове, навярно.
В които, щом повярваш в любовта,
не си навличаш тежко наказание.
В които няма корени. И не тежиш
от неизплаканите си безсъния.
В които да обичаш не боли...
И всяка нощ е нощ на пълнолуние.
Но тук е... друго. Тези светове
тук будят смях. И нищичко не значат.
А помня, че съм имала небе.
Едно небе за литнали глухарчета...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_13.html
Мълчание
Намълча ли се... Аз оглушах
от тишината на онези нощи,
в които чаках. Плаках. И не спях.
А ти... мълчи ли ти се още...
Сега ти подарявам тишина.
Натрупала съм я във себе си.
Огромна.
Вече съвсем не мога да я побера.
Вземи я цялата. За спомен.
Изслушай я. Да чуеш как болях.
И как се пълних с празноти и бездни.
А после се научих да мълча...
да избледнявам...
да изчезвам...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_7.html
9
Нощ
Не знаеш къде съм. Нито коя.
Измисляш ми цвят на очите и име.
Прогарям искряща червена следа
в сърцето на твоята синкава зима.
И после в съня ти вали, и вали...
Не сняг. Нито дъжд. А пепел от обич.
Боли ли без мен? Навярно боли.
(И мен ме болеше. Но вече не помня.)
Не знаеш къде съм. Обаче туптя
във пулса ти тайно. И много горчиво.
Недей да ме търсиш.
Аз съм Нощта.
Която ти никога няма да имаш.
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/blog-post.html
Adagio
Септември си отиде. И вали.
Една тъга пресича хоризонта.
Небето се завива със мъгли
и крие някаква несподелима болка.
Дърветата не плачат. Но мълчат,
откакто птиците им отлетяха.
И мъртвите им есенни листа
политат и угасват на асфалта.
А вятърът е само послеслов,
след който непременно идва краят.
И всичко ми напомня на любов,
която някой вече не желае...
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/adagio.html
На малки глътки
Във нощите, в които не заспивам
и искам дълго да те галя с устни,
небето става приказно красиво.
И мъртвите звезди възкръсват.
Усещаш ме. Безмълвно ме желаеш.
Прошепваш ме насън. И аз съм твоя.
Навън нощта е тиха. Като тайна.
А вятърът - солен. И неспокоен.
Красиво е. Красиво е до болка...
До стон. До вик. До бездихание.
Превръщам себе си в прозрачен облак
от обич. От копнежи. От сияния.
Такива нощи много ми отиват.
Оставам само по мечти и лудост.
Тръпчива съм на вкус. И те опивам
като бутилка лунна светлина.
И нищо друго...
https://caribiana.blogspot.com/2013/09/blog-post_12.html
Обратно броене
Когато съм излишна, си отивам.
Да не натрупвам празни напрежения.
След мен небето тихичко разлива
безкраен дъжд. И нямам отражение.
И няма брод към мене... Нищо няма...
Светът се свива в тъжна, малка точка.
Тук само тишината е голяма.
Побъркващо голяма. И нарочна.
Преглъщам няколко сълзи и отминавам.
Навярно някой някога ще пожелае
да бъда точно аз. И да остана.
И заедно да нарисуваме безкрайност.
Или пък няма... Все едно е вече.
Превръщам се в глухарче. Искам вятър.
Откъсвам се от себе си, за да не преча.
И мълчаливо се сбогувам със Земята.
https://caribiana.blogspot.com/2013/08/blog-post_23.html
Аз никого не съм обичала така...
Аз никого не съм обичала така.
До болка. До небето. До безсилие.
До лудост. До копнеж да ти се дам,
задъхана от толкова обичане.
До стон. До бездиханност. До сълзи.
До ярък взрив в сърцето на покоя.
До нежност, от която ме боли.
До нужда да съм твоя. Само твоя.
Понеже никога не съм обичала така,
не зная как да ти го кажа. Извинявай.
"Обичам те"... не стига. Затова
ти го повтарям,
и повтарям,
и повтарям...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_21.html
Някога, някъде...
Понякога си спомням, че летях...
Било е в други светове, навярно.
В които, щом повярваш в любовта,
не си навличаш тежко наказание.
В които няма корени. И не тежиш
от неизплаканите си безсъния.
В които да обичаш не боли...
И всяка нощ е нощ на пълнолуние.
Но тук е... друго. Тези светове
тук будят смях. И нищичко не значат.
А помня, че съм имала небе.
Едно небе за литнали глухарчета...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_13.html
Мълчание
Намълча ли се... Аз оглушах
от тишината на онези нощи,
в които чаках. Плаках. И не спях.
А ти... мълчи ли ти се още...
Сега ти подарявам тишина.
Натрупала съм я във себе си.
Огромна.
Вече съвсем не мога да я побера.
Вземи я цялата. За спомен.
Изслушай я. Да чуеш как болях.
И как се пълних с празноти и бездни.
А после се научих да мълча...
да избледнявам...
да изчезвам...
https://caribiana.blogspot.com/2013/07/blog-post_7.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 12:25
8
Това, което приказките премълчават
Момиче,
не опитомявай Звяра.
Опитомиш ли го,
ще стане като всички...
Когато развалиш магията,
той ще забрави
как
само
само ти си го обичала
когато беше невъзможно труден.
И лош.
И тъжен.
И безкрайно сам.
Онази приказка
е пълна със заблуди.
В живота не се случват чудеса.
В живота
всичко
е напълно
прозаично.
Тук любовта е дума без значение.
Отивай си преди да го обикнеш.
---
Обикнеш ли го...
не търси спасение.
https://caribiana.blogspot.com/2014/02/blog-post.html
Сънувай, Обич...
Сънувай, Обич, Другия ни Свят.
Във който всички думи са излишни.
Във който зад прозорците валят
цветчетата на пролетната вишна.
И падат върху дивите треви.
Целуват ги със белия си шепот.
Звездите се усмихват със очи
и трепкат мълчаливо по небето.
А вятърът с дантелени ръце
рисува с пръст контура на Луната.
Едно бездомно мъничко щурче
свирука щурчовата си соната.
Сънувай, Обич, Другия ни Свят.
И някога, когато се разсъмне,
когато думите престанат да болят,
ще дойда. И ще ти го сбъдна.
https://caribiana.blogspot.com/2014/02/blog-post_11.html
Там, където пътищата се разделят...
Там, където пътищата се разделят...
Там е бяло. Толкова е бяло...
Там е тихо. Като за последно.
Като край. И (може би) начало.
Там ти се усмихвам. Ти не знаеш,
но предчувстваш сигурно, че се сбогувам.
Нещо в теб нашепва много тайно,
че от утре аз не съществувам.
Нещо в мен проплаква мълчаливо.
После те целувам... и това е.
Този път, Любов, аз си отивам.
Този път, Любов, това е краят.
Онзи край, безмълвният, след който
всичко е така непоправимо...
Няма да се правим на герои
в глупав филм в треторазрядно кино.
Ти си имаш своя свят и в него
аз съм просто губене на време.
Аз пък... нямам свят. Аз имах тебе.
И сега е само път пред мене.
Път във бялото. Във нищото. Все тая.
Моят път. По който ще се търся.
Сбогом, Обич. Бързо ме забравяй.
Пътищата се разделят. И е късно...
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post_19.html
Капан за сънища
Заключвам те в капан за сънища.
Защото
ти си това. Ти просто си ми сън.
А някъде отвъд Съня, в Живота
не зная аз ли съм. Или не съм.
При теб ме няма. Никъде ме няма.
Изгубих се между случайни светове.
Сега не знам какво ми е останало,
освен едно объркано сърце.
Излязох от Съня. Но как да вляза
в света, наречен глупаво Живот...
А между двата свята ми е празно.
И тъжно. И студено. И само...
Но няма да се върна вече. Няма.
Назад илюзиите толкова горчат.
Заключвам те в капан за сънища.
И само
се моля да забравя за ключа.
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post_19.html
Зима
Януари синее в небето.
А под него Земята мълчи.
Тази зима е тиха. И светла.
Със прозрачни дъждовни очи.
Тази зима е плаха. И нежна.
И по нещо напомня на мен.
Деликатна и някак лежерна.
Със дантелени ветрове.
Със воалени нощи, в които
избледнели, свенливи Луни
разсъбличат небрежно мъглите.
После тихо и дълго вали.
Тази зима е шепот. Легато.
Непонятна. Далечна. Различна.
И напомня на мене, когато
се пробуждам след дълго обичане.
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post.html
Какво значи "ефимерно"
Кажи ѝ сбогом. Само че наум.
Не може да те чуе и да викаш.
Тя е далеч. Остана в онзи сън,
във който теб наистина те имаше.
Не я търси. Поне не в този свят.
Когато беше тук, не забеляза.
Остáви я да бъде сам-сама.
И да отглежда тишини. И залези.
Сега е късно. Вече е на път
към своята изгубена планета.
Във твоя свят любовите болят.
Звездите не приличат на звънчета.
И розите са много. Твърде много.
И никоя от тях не е различна.
Лисиците опитомяват хора.
И никой не желае да обича.
Тук всичко ѝ е много, много чуждо.
Най-странната от всичките планети.
Не я разбираш. И не я събуждай.
Изглежда сякаш спи.
Но е далече...
https://caribiana.blogspot.com/2013/11/blog-post_20.html
Сега ще се сбогувам...
Сега ще се сбогувам много тихо
с онази непораснала мечта.
Най-после ще я пусна да си иде.
И след това ще се превърна в прах.
Ще позволя на вятъра да ме разпръсне
високо във небето на октомври.
И всички думи ще са много къси.
Премигващи. Отиващи си спомени.
Ти даже няма да усетиш, че ме няма.
Ще чувстваш само, че Луната е излишна.
А аз ще бъда празнотата в дланите ти.
И болката във въздуха, когато дишаш.
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/blog-post_29.html
8
Това, което приказките премълчават
Момиче,
не опитомявай Звяра.
Опитомиш ли го,
ще стане като всички...
Когато развалиш магията,
той ще забрави
как
само
само ти си го обичала
когато беше невъзможно труден.
И лош.
И тъжен.
И безкрайно сам.
Онази приказка
е пълна със заблуди.
В живота не се случват чудеса.
В живота
всичко
е напълно
прозаично.
Тук любовта е дума без значение.
Отивай си преди да го обикнеш.
---
Обикнеш ли го...
не търси спасение.
https://caribiana.blogspot.com/2014/02/blog-post.html
Сънувай, Обич...
Сънувай, Обич, Другия ни Свят.
Във който всички думи са излишни.
Във който зад прозорците валят
цветчетата на пролетната вишна.
И падат върху дивите треви.
Целуват ги със белия си шепот.
Звездите се усмихват със очи
и трепкат мълчаливо по небето.
А вятърът с дантелени ръце
рисува с пръст контура на Луната.
Едно бездомно мъничко щурче
свирука щурчовата си соната.
Сънувай, Обич, Другия ни Свят.
И някога, когато се разсъмне,
когато думите престанат да болят,
ще дойда. И ще ти го сбъдна.
https://caribiana.blogspot.com/2014/02/blog-post_11.html
Там, където пътищата се разделят...
Там, където пътищата се разделят...
Там е бяло. Толкова е бяло...
Там е тихо. Като за последно.
Като край. И (може би) начало.
Там ти се усмихвам. Ти не знаеш,
но предчувстваш сигурно, че се сбогувам.
Нещо в теб нашепва много тайно,
че от утре аз не съществувам.
Нещо в мен проплаква мълчаливо.
После те целувам... и това е.
Този път, Любов, аз си отивам.
Този път, Любов, това е краят.
Онзи край, безмълвният, след който
всичко е така непоправимо...
Няма да се правим на герои
в глупав филм в треторазрядно кино.
Ти си имаш своя свят и в него
аз съм просто губене на време.
Аз пък... нямам свят. Аз имах тебе.
И сега е само път пред мене.
Път във бялото. Във нищото. Все тая.
Моят път. По който ще се търся.
Сбогом, Обич. Бързо ме забравяй.
Пътищата се разделят. И е късно...
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post_19.html
Капан за сънища
Заключвам те в капан за сънища.
Защото
ти си това. Ти просто си ми сън.
А някъде отвъд Съня, в Живота
не зная аз ли съм. Или не съм.
При теб ме няма. Никъде ме няма.
Изгубих се между случайни светове.
Сега не знам какво ми е останало,
освен едно объркано сърце.
Излязох от Съня. Но как да вляза
в света, наречен глупаво Живот...
А между двата свята ми е празно.
И тъжно. И студено. И само...
Но няма да се върна вече. Няма.
Назад илюзиите толкова горчат.
Заключвам те в капан за сънища.
И само
се моля да забравя за ключа.
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post_19.html
Зима
Януари синее в небето.
А под него Земята мълчи.
Тази зима е тиха. И светла.
Със прозрачни дъждовни очи.
Тази зима е плаха. И нежна.
И по нещо напомня на мен.
Деликатна и някак лежерна.
Със дантелени ветрове.
Със воалени нощи, в които
избледнели, свенливи Луни
разсъбличат небрежно мъглите.
После тихо и дълго вали.
Тази зима е шепот. Легато.
Непонятна. Далечна. Различна.
И напомня на мене, когато
се пробуждам след дълго обичане.
https://caribiana.blogspot.com/2014/01/blog-post.html
Какво значи "ефимерно"
Кажи ѝ сбогом. Само че наум.
Не може да те чуе и да викаш.
Тя е далеч. Остана в онзи сън,
във който теб наистина те имаше.
Не я търси. Поне не в този свят.
Когато беше тук, не забеляза.
Остáви я да бъде сам-сама.
И да отглежда тишини. И залези.
Сега е късно. Вече е на път
към своята изгубена планета.
Във твоя свят любовите болят.
Звездите не приличат на звънчета.
И розите са много. Твърде много.
И никоя от тях не е различна.
Лисиците опитомяват хора.
И никой не желае да обича.
Тук всичко ѝ е много, много чуждо.
Най-странната от всичките планети.
Не я разбираш. И не я събуждай.
Изглежда сякаш спи.
Но е далече...
https://caribiana.blogspot.com/2013/11/blog-post_20.html
Сега ще се сбогувам...
Сега ще се сбогувам много тихо
с онази непораснала мечта.
Най-после ще я пусна да си иде.
И след това ще се превърна в прах.
Ще позволя на вятъра да ме разпръсне
високо във небето на октомври.
И всички думи ще са много къси.
Премигващи. Отиващи си спомени.
Ти даже няма да усетиш, че ме няма.
Ще чувстваш само, че Луната е излишна.
А аз ще бъда празнотата в дланите ти.
И болката във въздуха, когато дишаш.
https://caribiana.blogspot.com/2013/10/blog-post_29.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 12:18
7
Никой
Притихвам в малкия си, топъл свят.
Отвъд прозорците е нощ. И птици,
които - като мен - не спят.
И може би говорят със звездите.
А аз съм просто отражение в стъклото.
С разрошени коси и меки длани.
Със блузка на цветя. И босоного.
И с дълги мисли. Като разстояния.
Които никой няма да измине.
И кой ли би преминал през вселени,
за да прошепне тихо името ми.
За да обича мене... точно мене...
https://caribiana.blogspot.com/2014/06/blog-post.html
Там, където...
Не идвай тук. Тук нищо не остана.
Изтляха и последните звезди.
Луната изтъня. И стана няма.
А вятърът е тежък и бодлив.
Прозорецът се пръсна на парченца.
Отвън нахлу безкрайна самота.
Тук вече няма нищо. Само вечност.
А вечностите винаги болят.
Не идвай, чу ли... Аз си тръгвам,
задавена от толкова много въздух.
---
А тук е мястото, в което ще замръкне
сърцето на последната светулка.
https://caribiana.blogspot.com/2014/05/blog-post.html
Искаш ли...
Запази ме такава - ронлива и пясъчна,
с доверчиви очи, очакващи чудо.
С топли длани, които
плахо галят Луната.
И със устни, които обичаш до лудост.
Запази ме единствена.
И само за себе си.
Запази аромата ми.
На череши и сънища.
На дъждовни цветя
и вечерни небета.
Запази ме в ръцете си.
Мълчалива и сгушена.
Запази ми пътеките, скрити и тайни,
по които, притихнал,
нощем стигаш до мене.
Запази ми вкуса.
На тръпчиви желания.
На ванилови залези.
На стаени безвремия.
Запази ми утрата разрошени. Нежни.
Като шепот по гола и сънена кожа.
Запази ме такава -
лунатично-небрежна.
И обичаща теб.
Запази ме.
Ще можеш ли...
https://caribiana.blogspot.com/2014/04/blog-post.html
Homesick
Вече свършиха всички любовни поеми.
Под безцветните думи прозират тъги.
Всеки знае - моретата стават солени
от сълзи на русалки, обичащи принц.
Ала никой не вярва в това.
То е приказка.
Романтична измислица с тъжен край.
Но пък страшно боли.
Боли като истинско.
И човърка сърцата със остра игла.
Само ние го знаем - бивши малки русалки,
днес - съвсем обичайни жени.
Но мълчим и заключваме във очите си тайната
на онези несбъднати полудетски мечти.
Кой ни даде нозе... защо ни послуша?
И защо премълча, че няма любов?
Как се диша без обич?
Как се диша на сушата?
Кой открадна вълшебството? И защо?
Тишината мълчи. Няма отговор.
Само
за миг въздухът става ужасно солен
от сълзите на бивши русалки,
които си нямат
нито обич,
ни дом,
нито принц,
ни море...
https://caribiana.blogspot.com/2014/04/homesick.html
Latitude and longitude - far away
Аз съм далече. Толкова далече.
Едва ли ще поискаш да ме стигнеш.
Аз съм през шест обезлунени вечери.
Във най-зеления нюанс на синьото.
Аз съм на трийсет парсека
от твоето мълчание.
(И съм нарочна, точно като него.)
Аз съм едно огромно разстояние
между мечтите си и тебе.
Аз съм на хиляди пресечки
от сърцето ти.
Била ли съм по-близо? Излъжи ме...
Или недей... Сега съм там, където
това, което ме боли, си няма име.
А ти...
ти просто се изтече през очите ми,
оставяйки ми много празно място.
Но вече всичко е ужасно незначително.
И за точно за това - прекрасно.
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/latitude-and-longitude-far-away.html
Безсъние
Да ти разкажа ли за изтънелите си дни
и за прозрачните си нощи, във които
е някак невъзможно да заспиш,
защото има музика в звездите.
Защото вятърът прилича на момче.
(На теб, когато знаеш как да ме обичаш.)
Защото в стаята ухае на небе.
А аз съм всички непораснали момичета.
Да ти разкажа ли как цялата Земя
трепти от някаква любов без име...
Кажи ми как... кажи ми как да спя,
като Луната е събудена. И синя.
Като навън Нощта разказва тишини,
а в мен тежи от цветове и думи...
В прозрачните ми нощи не се спи.
А само се обича. До безумие.
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/blog-post_16.html
Единствена любов
Тази тъжна любов
се е свила в сърцето ми
и не иска да тръгне от там.
Няма другаде дом.
Няма друго убежище.
Тя е
толкова много сама...
Този свят ѝ е страшен.
Враждебен. И чужд.
И я плаши безумно.
До отчаяние.
Във очите ѝ -
капки предпролетен дъжд.
Във които се давят сияния.
"Остани..." - ѝ прошепвам.
"Остани. Остани...
Ще се справим, нали?
Няма друго обичане.
А това,
щом така ни боли,
значи просто е истинско.
Значи просто е истинско..."
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/blog-post.html
7
Никой
Притихвам в малкия си, топъл свят.
Отвъд прозорците е нощ. И птици,
които - като мен - не спят.
И може би говорят със звездите.
А аз съм просто отражение в стъклото.
С разрошени коси и меки длани.
Със блузка на цветя. И босоного.
И с дълги мисли. Като разстояния.
Които никой няма да измине.
И кой ли би преминал през вселени,
за да прошепне тихо името ми.
За да обича мене... точно мене...
https://caribiana.blogspot.com/2014/06/blog-post.html
Там, където...
Не идвай тук. Тук нищо не остана.
Изтляха и последните звезди.
Луната изтъня. И стана няма.
А вятърът е тежък и бодлив.
Прозорецът се пръсна на парченца.
Отвън нахлу безкрайна самота.
Тук вече няма нищо. Само вечност.
А вечностите винаги болят.
Не идвай, чу ли... Аз си тръгвам,
задавена от толкова много въздух.
---
А тук е мястото, в което ще замръкне
сърцето на последната светулка.
https://caribiana.blogspot.com/2014/05/blog-post.html
Искаш ли...
Запази ме такава - ронлива и пясъчна,
с доверчиви очи, очакващи чудо.
С топли длани, които
плахо галят Луната.
И със устни, които обичаш до лудост.
Запази ме единствена.
И само за себе си.
Запази аромата ми.
На череши и сънища.
На дъждовни цветя
и вечерни небета.
Запази ме в ръцете си.
Мълчалива и сгушена.
Запази ми пътеките, скрити и тайни,
по които, притихнал,
нощем стигаш до мене.
Запази ми вкуса.
На тръпчиви желания.
На ванилови залези.
На стаени безвремия.
Запази ми утрата разрошени. Нежни.
Като шепот по гола и сънена кожа.
Запази ме такава -
лунатично-небрежна.
И обичаща теб.
Запази ме.
Ще можеш ли...
https://caribiana.blogspot.com/2014/04/blog-post.html
Homesick
Вече свършиха всички любовни поеми.
Под безцветните думи прозират тъги.
Всеки знае - моретата стават солени
от сълзи на русалки, обичащи принц.
Ала никой не вярва в това.
То е приказка.
Романтична измислица с тъжен край.
Но пък страшно боли.
Боли като истинско.
И човърка сърцата със остра игла.
Само ние го знаем - бивши малки русалки,
днес - съвсем обичайни жени.
Но мълчим и заключваме във очите си тайната
на онези несбъднати полудетски мечти.
Кой ни даде нозе... защо ни послуша?
И защо премълча, че няма любов?
Как се диша без обич?
Как се диша на сушата?
Кой открадна вълшебството? И защо?
Тишината мълчи. Няма отговор.
Само
за миг въздухът става ужасно солен
от сълзите на бивши русалки,
които си нямат
нито обич,
ни дом,
нито принц,
ни море...
https://caribiana.blogspot.com/2014/04/homesick.html
Latitude and longitude - far away
Аз съм далече. Толкова далече.
Едва ли ще поискаш да ме стигнеш.
Аз съм през шест обезлунени вечери.
Във най-зеления нюанс на синьото.
Аз съм на трийсет парсека
от твоето мълчание.
(И съм нарочна, точно като него.)
Аз съм едно огромно разстояние
между мечтите си и тебе.
Аз съм на хиляди пресечки
от сърцето ти.
Била ли съм по-близо? Излъжи ме...
Или недей... Сега съм там, където
това, което ме боли, си няма име.
А ти...
ти просто се изтече през очите ми,
оставяйки ми много празно място.
Но вече всичко е ужасно незначително.
И за точно за това - прекрасно.
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/latitude-and-longitude-far-away.html
Безсъние
Да ти разкажа ли за изтънелите си дни
и за прозрачните си нощи, във които
е някак невъзможно да заспиш,
защото има музика в звездите.
Защото вятърът прилича на момче.
(На теб, когато знаеш как да ме обичаш.)
Защото в стаята ухае на небе.
А аз съм всички непораснали момичета.
Да ти разкажа ли как цялата Земя
трепти от някаква любов без име...
Кажи ми как... кажи ми как да спя,
като Луната е събудена. И синя.
Като навън Нощта разказва тишини,
а в мен тежи от цветове и думи...
В прозрачните ми нощи не се спи.
А само се обича. До безумие.
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/blog-post_16.html
Единствена любов
Тази тъжна любов
се е свила в сърцето ми
и не иска да тръгне от там.
Няма другаде дом.
Няма друго убежище.
Тя е
толкова много сама...
Този свят ѝ е страшен.
Враждебен. И чужд.
И я плаши безумно.
До отчаяние.
Във очите ѝ -
капки предпролетен дъжд.
Във които се давят сияния.
"Остани..." - ѝ прошепвам.
"Остани. Остани...
Ще се справим, нали?
Няма друго обичане.
А това,
щом така ни боли,
значи просто е истинско.
Значи просто е истинско..."
https://caribiana.blogspot.com/2014/03/blog-post.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 12:09
6
Pure harmony...
Среднощен дъжд и топъл шоколад.
Сънят е някаква подробност...
Отдавна съм отвикнала да спя.
Откакто притежавам всички облаци.
Откакто свикнах да не ме боли
от думи и за хора без значение.
Откакто мога да броя до три,
преди да стана на стихотворение.
Откакто си отглеждам пълнолуния
във ъгъла на тесния прозорец.
От както Тишината ме целува
по-нежно от най-нежния любовник.
Откакто се открихме с Любовта
и се разбрахме да се разминаваме.
Тогава се научих да не спя.
Сега се уча само на забравяне.
https://caribiana.blogspot.com/2014/11/pure-harmony.html
Между сезоните...
Не мога да рисувам чужди пътища
по картата на своята безсмисленост.
Преминала съм хоризонта.
Няма връщане.
Звездите тук отдавна са изстинали.
Не мога да си съчиня обичане
от думи със угаснали значения.
Из спомените тихо криволичи
една Любов. Почти обезличена.
Не мога да се пиша с чужди почерци,
за да приличам малко на изкуство.
Та аз съм само тъжно многоточие
в една угасваща Вселена-пустош.
Не зная как се правят Сътворения.
Нито къде е спусъкът за някакво начало.
Останала съм по едно стихотворение.
По капчица тъга. И студ до бяло.
https://caribiana.blogspot.com/2014/11/blog-post.html
След вятъра
След вятъра небето е прозрачно.
Изгубило е всичкия си дъжд.
Опитвам се през облак да прекрача
във този свят - нелеп и чужд.
Опитвам се да бъда като... всички.
Но нещо малко все не ми достига.
Във вените ми тихичко се стичат
сълзи на кораби, звезди и миди.
И няма никой, който да умее
да чуе всичко, дето му разказвам.
Изгубвам се във промеждутъка.
Човекофея.
Едната половина е по-празна.
И все не мога да открия мястото,
в което да поискам да остана.
В сърцата на човеците е тясно.
И с ръбчета, които правят рани.
Избирам да остана в Тишината.
Но със една идея по-щастлива.
Защото вече знам, че с вятъра
дъждът, илюзиите и лъжите
си отиват.
https://caribiana.blogspot.com/2014/10/blog-post.html
(Не точно) меланхолия
Есента се усеща по
вкуса на небето.
И по ранния син полуздрач.
По маршрута на птиците.
По звука на крилете им.
И по тихия глас на дъжда.
Има само минути
до края на лятото.
Само резенче слънце остава.
И Септември рисува
жълтинки по листата.
А Денят мълчешком изтънява.
Този град става тъжен.
И във малките улички
скрива късчета лятна любов.
Но такъв го обичам.
Много. И повече.
Светлосин. Незабързан.
И мой.
https://caribiana.blogspot.com/2014/09/blog-post.html
Полусън
Зад тънките завеси се разсъмва.
И утринната нежна светлина
чертае плахо облите контури
на топлите ми, гладки рамена.
Прокрадва се надолу. Колебливо.
Дъхът ти я преследва мълчешком.
Телата ни са истински красиви,
когато си говорят за любов.
А старото легло простенва тихо,
задъхано от толкова много обич.
Която няма как
да преразкажа в стихове.
Не мога просто.
Няма как...
Не може.
https://caribiana.blogspot.com/2014/08/blog-post.html
..и нямам сили
Най-тъжната любов се свива в скута ми.
А аз я лъжа, че все още има смисъл.
Тя ще ми вярва няколко минути.
И после уморено ще притихне.
Познава те. И знае - не е вярно.
Безсмислено е всичко. Безнадеждно.
Една объркана сълза опарва
почти преглътнатия ѝ копнеж за нежност.
И тя заспива - крехка и ранима -
в напълно непотребните ми длани.
Кажи ми как да я оставя да си иде,
макар и двете да разбираме, че трябва...
https://caribiana.blogspot.com/2014/07/blog-post.html
Градска приказка
Юни гасне в лилав полуздрач.
И се стапят крайпътните макове.
Над вечерния свят преваляват
тишини. И почти неочаквано
светват малки, добри светлинки.
Електрически градски светулки.
Аз безмълвно събирам с очи
всяко жълто внезапно блещукане.
Всяка нота на клаксон. И глас.
Всяка дума, дочута случайно.
А лилавият тих полуздрач
ме превръща във приказка. Тайна.
Прочети ме. Наум. Шепнешком.
Прочети ме със устни. Със длани.
Запомни всеки мой полутон.
Аз съм Юни.
Не знам ще остана ли...
https://caribiana.blogspot.com/2014/06/blog-post_29.html
6
Pure harmony...
Среднощен дъжд и топъл шоколад.
Сънят е някаква подробност...
Отдавна съм отвикнала да спя.
Откакто притежавам всички облаци.
Откакто свикнах да не ме боли
от думи и за хора без значение.
Откакто мога да броя до три,
преди да стана на стихотворение.
Откакто си отглеждам пълнолуния
във ъгъла на тесния прозорец.
От както Тишината ме целува
по-нежно от най-нежния любовник.
Откакто се открихме с Любовта
и се разбрахме да се разминаваме.
Тогава се научих да не спя.
Сега се уча само на забравяне.
https://caribiana.blogspot.com/2014/11/pure-harmony.html
Между сезоните...
Не мога да рисувам чужди пътища
по картата на своята безсмисленост.
Преминала съм хоризонта.
Няма връщане.
Звездите тук отдавна са изстинали.
Не мога да си съчиня обичане
от думи със угаснали значения.
Из спомените тихо криволичи
една Любов. Почти обезличена.
Не мога да се пиша с чужди почерци,
за да приличам малко на изкуство.
Та аз съм само тъжно многоточие
в една угасваща Вселена-пустош.
Не зная как се правят Сътворения.
Нито къде е спусъкът за някакво начало.
Останала съм по едно стихотворение.
По капчица тъга. И студ до бяло.
https://caribiana.blogspot.com/2014/11/blog-post.html
След вятъра
След вятъра небето е прозрачно.
Изгубило е всичкия си дъжд.
Опитвам се през облак да прекрача
във този свят - нелеп и чужд.
Опитвам се да бъда като... всички.
Но нещо малко все не ми достига.
Във вените ми тихичко се стичат
сълзи на кораби, звезди и миди.
И няма никой, който да умее
да чуе всичко, дето му разказвам.
Изгубвам се във промеждутъка.
Човекофея.
Едната половина е по-празна.
И все не мога да открия мястото,
в което да поискам да остана.
В сърцата на човеците е тясно.
И с ръбчета, които правят рани.
Избирам да остана в Тишината.
Но със една идея по-щастлива.
Защото вече знам, че с вятъра
дъждът, илюзиите и лъжите
си отиват.
https://caribiana.blogspot.com/2014/10/blog-post.html
(Не точно) меланхолия
Есента се усеща по
вкуса на небето.
И по ранния син полуздрач.
По маршрута на птиците.
По звука на крилете им.
И по тихия глас на дъжда.
Има само минути
до края на лятото.
Само резенче слънце остава.
И Септември рисува
жълтинки по листата.
А Денят мълчешком изтънява.
Този град става тъжен.
И във малките улички
скрива късчета лятна любов.
Но такъв го обичам.
Много. И повече.
Светлосин. Незабързан.
И мой.
https://caribiana.blogspot.com/2014/09/blog-post.html
Полусън
Зад тънките завеси се разсъмва.
И утринната нежна светлина
чертае плахо облите контури
на топлите ми, гладки рамена.
Прокрадва се надолу. Колебливо.
Дъхът ти я преследва мълчешком.
Телата ни са истински красиви,
когато си говорят за любов.
А старото легло простенва тихо,
задъхано от толкова много обич.
Която няма как
да преразкажа в стихове.
Не мога просто.
Няма как...
Не може.
https://caribiana.blogspot.com/2014/08/blog-post.html
..и нямам сили
Най-тъжната любов се свива в скута ми.
А аз я лъжа, че все още има смисъл.
Тя ще ми вярва няколко минути.
И после уморено ще притихне.
Познава те. И знае - не е вярно.
Безсмислено е всичко. Безнадеждно.
Една объркана сълза опарва
почти преглътнатия ѝ копнеж за нежност.
И тя заспива - крехка и ранима -
в напълно непотребните ми длани.
Кажи ми как да я оставя да си иде,
макар и двете да разбираме, че трябва...
https://caribiana.blogspot.com/2014/07/blog-post.html
Градска приказка
Юни гасне в лилав полуздрач.
И се стапят крайпътните макове.
Над вечерния свят преваляват
тишини. И почти неочаквано
светват малки, добри светлинки.
Електрически градски светулки.
Аз безмълвно събирам с очи
всяко жълто внезапно блещукане.
Всяка нота на клаксон. И глас.
Всяка дума, дочута случайно.
А лилавият тих полуздрач
ме превръща във приказка. Тайна.
Прочети ме. Наум. Шепнешком.
Прочети ме със устни. Със длани.
Запомни всеки мой полутон.
Аз съм Юни.
Не знам ще остана ли...
https://caribiana.blogspot.com/2014/06/blog-post_29.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 12:02
5
Ти помниш ли
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни дори кога е започнала.
Пред очите ѝ тичат дървета и гарички
с отегчени от времето
керемидени покриви.
Тя пътува насън към пропуснати мигове
и се връща дъждовна и есенна.
А когато тъгува, се скрива във тихото
и мечтае за макове,
нацъфтели край релсите.
Вече даже не знам със какви календари
да премеря на колко точно е...
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни кога е започнала.
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post_12.html
Инстинкт за самосъхранение
До този изгрев ме доведе мисълта,
която иначе се мъча да прогоня -
че още те обичам. И не спя,
а се изгубвам (и намирам) в спомени.
Така и не разбрах кога Нощта
се плъзна в ниското и стана светло.
Почти прозрачна розова мъгла
докосна с устни края на морето.
Зачаках Слънцето. Отказах се от теб.
То идва винаги, а ти не идваш.
По-лесно се живее със море,
цигара, чай и дълъг изгрев.
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post_13.html
От времето е...
През май Светът е син и ранобуден,
задъхан и щастлив като пчела.
Ръцете му са като птици - влюбени
в небето над последния етаж.
Докосва облаците със дъждовни пръсти
и те потръпват пролетно от нежност.
Събират се, преди да се разпръснат
и се редуват слънце и валежи.
През май Светът е купичка череши,
разрошен люляк, лято във зародиш.
И аз разбирам, че ще бъде грешка,
но пак ти давам цялата си обич...
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post.html
Моето силно момче...
Той заспива...ужасно далеч.
Само в моите мисли е близо.
Толкова близо, че с тези ръце
слагам тихи милувки в косите му.
И го пазя. От целия свят...
После бавно целувам челото му.
И единствено с дъх му шептя
тази моя объркана обич.
Той не чува. Или чува насън.
Все едно е...нали го обичам.
Дълго галя лицето му с длан.
Той е всичко за мен.
Той е всичко...
https://caribiana.blogspot.com/2016/05/blog-post_96.html
Малко есен по миглите...
Този вятър навън...
Този дъжд устремителен...
Аз мълча.
Аз съм сън.
Аз съм трънче в петите му.
Аз съм ничия, ничия, ничия.
Мен ме няма изобщо и никога.
И какво като го обичам...
сякаш някой ме пита...
Аз съм му между другото.
Между всички и нищо.
А пък в мен пеперудите
до мъгла ме разнищват.
И го плаках, и исках,
после свърших сълзите си...
Не успях да съм близко.
Не успях да съм истинска.
Само много болях.
А навън е октомври -
жълтолист, тротоарен...
А във мене е... странно.
Настроение някакво -
преговарям си раните
и боля наобратно.
И обичам... неправилно
За това замълчавам.
До полуда отчаяно.
После ставам сълза.
Вместо точка накрая.
https://caribiana.blogspot.com/2016/05/blog-post_48.html
Студът
Студът прекарва пръсти по стъклата.
Наднича в стаята, в която спя.
Под дланите му - хлъзгави и гладки -
пониква лед. Настръхнали цветя.
Докосва ме в съня ми. Но е нежен.
Целува само голите ми рамене.
Очите му са тъжни. Заскрежени.
Защото никой не обича Студове.
Не знам дали ако поискам да го стопля
ще легне в скута ми, съвсем смълчан.
"Не съществува топъл Студ. И толкова."
Но сигурно боли да бъдеш сам.
Прегръща ме. И цялата изтръпвам.
Прониква в мен. Пронизва ме със дъх.
А после мълчаливо се отдръпва.
Разкаян и объркан нощен Студ.
Опитва да си тръгне, но не може.
Навън нощта е спряла. Като снимка.
Притиска устни в топлата ми кожа
и тихо се разпада на снежинки.
https://caribiana.blogspot.com/2015/01/blog-post.html
Когато разбереш, че мен ме няма...
Ще разбереш, че ме е имало едва когато
осъмнеш в поглед, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, объркани завои.
Когато чуеш как ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните... ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли... направи ме излишна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А после просто... времето се скъса.
И аз разбрах, че вече нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш...
Тъй както не поиска да остана.
Ще разбереш, че си ме имал чак накрая.
Когато разбереш, че мен ме няма.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_31.html
5
Ти помниш ли
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни дори кога е започнала.
Пред очите ѝ тичат дървета и гарички
с отегчени от времето
керемидени покриви.
Тя пътува насън към пропуснати мигове
и се връща дъждовна и есенна.
А когато тъгува, се скрива във тихото
и мечтае за макове,
нацъфтели край релсите.
Вече даже не знам със какви календари
да премеря на колко точно е...
Тази обич е стара. Толкова стара,
че не помни кога е започнала.
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post_12.html
Инстинкт за самосъхранение
До този изгрев ме доведе мисълта,
която иначе се мъча да прогоня -
че още те обичам. И не спя,
а се изгубвам (и намирам) в спомени.
Така и не разбрах кога Нощта
се плъзна в ниското и стана светло.
Почти прозрачна розова мъгла
докосна с устни края на морето.
Зачаках Слънцето. Отказах се от теб.
То идва винаги, а ти не идваш.
По-лесно се живее със море,
цигара, чай и дълъг изгрев.
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post_13.html
От времето е...
През май Светът е син и ранобуден,
задъхан и щастлив като пчела.
Ръцете му са като птици - влюбени
в небето над последния етаж.
Докосва облаците със дъждовни пръсти
и те потръпват пролетно от нежност.
Събират се, преди да се разпръснат
и се редуват слънце и валежи.
През май Светът е купичка череши,
разрошен люляк, лято във зародиш.
И аз разбирам, че ще бъде грешка,
но пак ти давам цялата си обич...
https://caribiana.blogspot.com/2017/05/blog-post.html
Моето силно момче...
Той заспива...ужасно далеч.
Само в моите мисли е близо.
Толкова близо, че с тези ръце
слагам тихи милувки в косите му.
И го пазя. От целия свят...
После бавно целувам челото му.
И единствено с дъх му шептя
тази моя объркана обич.
Той не чува. Или чува насън.
Все едно е...нали го обичам.
Дълго галя лицето му с длан.
Той е всичко за мен.
Той е всичко...
https://caribiana.blogspot.com/2016/05/blog-post_96.html
Малко есен по миглите...
Този вятър навън...
Този дъжд устремителен...
Аз мълча.
Аз съм сън.
Аз съм трънче в петите му.
Аз съм ничия, ничия, ничия.
Мен ме няма изобщо и никога.
И какво като го обичам...
сякаш някой ме пита...
Аз съм му между другото.
Между всички и нищо.
А пък в мен пеперудите
до мъгла ме разнищват.
И го плаках, и исках,
после свърших сълзите си...
Не успях да съм близко.
Не успях да съм истинска.
Само много болях.
А навън е октомври -
жълтолист, тротоарен...
А във мене е... странно.
Настроение някакво -
преговарям си раните
и боля наобратно.
И обичам... неправилно
За това замълчавам.
До полуда отчаяно.
После ставам сълза.
Вместо точка накрая.
https://caribiana.blogspot.com/2016/05/blog-post_48.html
Студът
Студът прекарва пръсти по стъклата.
Наднича в стаята, в която спя.
Под дланите му - хлъзгави и гладки -
пониква лед. Настръхнали цветя.
Докосва ме в съня ми. Но е нежен.
Целува само голите ми рамене.
Очите му са тъжни. Заскрежени.
Защото никой не обича Студове.
Не знам дали ако поискам да го стопля
ще легне в скута ми, съвсем смълчан.
"Не съществува топъл Студ. И толкова."
Но сигурно боли да бъдеш сам.
Прегръща ме. И цялата изтръпвам.
Прониква в мен. Пронизва ме със дъх.
А после мълчаливо се отдръпва.
Разкаян и объркан нощен Студ.
Опитва да си тръгне, но не може.
Навън нощта е спряла. Като снимка.
Притиска устни в топлата ми кожа
и тихо се разпада на снежинки.
https://caribiana.blogspot.com/2015/01/blog-post.html
Когато разбереш, че мен ме няма...
Ще разбереш, че ме е имало едва когато
осъмнеш в поглед, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, объркани завои.
Когато чуеш как ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните... ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли... направи ме излишна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А после просто... времето се скъса.
И аз разбрах, че вече нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш...
Тъй както не поиска да остана.
Ще разбереш, че си ме имал чак накрая.
Когато разбереш, че мен ме няма.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_31.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 11:17
4
Празна форма на живот
Със есента полекичка си тръгват
онези смешни, глупави мечти.
Над тях небето мълчешком помръква
и цяла вечност свъсено вали.
Най-първо дъжд с прозрачен, равен ритъм.
А после сняг, пропит от тишина.
Заключвам се, сърдита на мечтите
и на объркания, счупен свят.
Не ми е нужен никой, никой вече.
Не вярвам в нищичко. (Най-малко в теб.)
Най-лошото обаче е, че не ми пречи
това, че се усещам без сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_19.html
Всички лица на Тъгата
Светът горчи и плавно се разпада.
И хора си отиват. Безвъзвратно.
Небето е невидима преграда,
отвъд която няма наобратно.
А тук, във ниското, животът си клокочи,
без даже да разбира същността си.
Върти сюжети като грамофонна плоча
и вае някаква илюзия за щастие.
Удавници във делничност и проза,
затънали във плитката си мисъл,
отдавна сме забравили за Розата
със четири бодли.
И няма истина.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post.html
Като слънчеви прашинки
Аз ли съм онази, дето
носи дъжд във жадните ти нощи
и изпраща обич до небето
по една измислена вечерна поща;
аз ли съм онази, твоята,
дето пали слънце насред зимата
и изопва до безкрай покоя ти,
но остава тиха и безименна;
аз ли съм онази, странната,
в сънените цветове на градско утро,
след която изгревът припламва
от любов и целият изтръпва.
Аз ли съм? Познаваш ли ме вече?
(Аз сама не се познавам, и не крия.)
Или още си случаен и далечен
и рисуваш сенки на стихиите...
Не ми казвай нищо. Ще усетя.
Вместо с думи - само ще усещам.
Аз съм тази, след която става светло
винаги, когато с теб се срещаме...
https://caribiana.blogspot.com/2017/11/blog-post.html
Вкусът на Октомври
Тя замислено гледа света
през прозореца на тъгата.
Долу - малки човеци вървят
през мечти, чудеса и вятър.
Тя е някъде. Никъде. Тук.
И се търси все още сред себе си.
На стрехата самотен капчук
ѝ напомня, че вече е есен.
Колко много обича дъжда...
А прозорецът сочи нагоре.
Долу малки човеци вървят
през мъгли, листопад и умора.
https://caribiana.blogspot.com/2017/10/blog-post.html
Краят (на лятото)
Моят август си тръгва със спокойни очи -
две морета по изгрев с песъчинки от злато.
Осъзнал е, че вече съвсем не болиш
нито в мислите, нито в душата ми.
Излекувал е всичката бистра тъга
дето носех във себе си цяло столетие
и ми маха за сбогом. После влиза в дъжда,
а септември целува небето.
И Светът се завърта. Като малко момиче
с нежно-синя пола на волани.
Някой все си отива. Някой все пак обича.
Някой някога все ще остане...
https://caribiana.blogspot.com/2017/08/blog-post.html
Тишината, която боли
Не си заслужил ни една сълза.
Не ми ги връщай, вече ги изплаках.
Върни ме само там, където бях
преди да срещна теб. И Самотата.
Върни ми мен. Каквато бях преди.
Не можеш. Няма ме. И ти ме нямаш вече.
Напълно си успял да заличиш
и спомена за мен. Защото пречи.
Да помълчим. Нали, умеем го добре.
И без това отдавна не ти вярвам.
Доверие с изтръгнато сърце -
това съм аз. Ти просто си ми рана.
https://caribiana.blogspot.com/2017/07/blog-post_27.html
Като Виа Понтика за хора
Следобедното слънце пълни с блясък
прозорците на сградата отсреща.
Внезапен гълъб каца на терасата
и ме поглежда толкова човешки -
разбиращо, приятелски и с обич.
Изглежда някак топло и красиво.
Би искал да остане, но не може.
Обръща се и по човешки си отива.
И пак се връща споменът за тебе -
солен като сълза. От преумора.
Усещам се сама и непотребна
във този свят на прелетните хора.
https://caribiana.blogspot.com/2017/07/blog-post.html
4
Празна форма на живот
Със есента полекичка си тръгват
онези смешни, глупави мечти.
Над тях небето мълчешком помръква
и цяла вечност свъсено вали.
Най-първо дъжд с прозрачен, равен ритъм.
А после сняг, пропит от тишина.
Заключвам се, сърдита на мечтите
и на объркания, счупен свят.
Не ми е нужен никой, никой вече.
Не вярвам в нищичко. (Най-малко в теб.)
Най-лошото обаче е, че не ми пречи
това, че се усещам без сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_19.html
Всички лица на Тъгата
Светът горчи и плавно се разпада.
И хора си отиват. Безвъзвратно.
Небето е невидима преграда,
отвъд която няма наобратно.
А тук, във ниското, животът си клокочи,
без даже да разбира същността си.
Върти сюжети като грамофонна плоча
и вае някаква илюзия за щастие.
Удавници във делничност и проза,
затънали във плитката си мисъл,
отдавна сме забравили за Розата
със четири бодли.
И няма истина.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post.html
Като слънчеви прашинки
Аз ли съм онази, дето
носи дъжд във жадните ти нощи
и изпраща обич до небето
по една измислена вечерна поща;
аз ли съм онази, твоята,
дето пали слънце насред зимата
и изопва до безкрай покоя ти,
но остава тиха и безименна;
аз ли съм онази, странната,
в сънените цветове на градско утро,
след която изгревът припламва
от любов и целият изтръпва.
Аз ли съм? Познаваш ли ме вече?
(Аз сама не се познавам, и не крия.)
Или още си случаен и далечен
и рисуваш сенки на стихиите...
Не ми казвай нищо. Ще усетя.
Вместо с думи - само ще усещам.
Аз съм тази, след която става светло
винаги, когато с теб се срещаме...
https://caribiana.blogspot.com/2017/11/blog-post.html
Вкусът на Октомври
Тя замислено гледа света
през прозореца на тъгата.
Долу - малки човеци вървят
през мечти, чудеса и вятър.
Тя е някъде. Никъде. Тук.
И се търси все още сред себе си.
На стрехата самотен капчук
ѝ напомня, че вече е есен.
Колко много обича дъжда...
А прозорецът сочи нагоре.
Долу малки човеци вървят
през мъгли, листопад и умора.
https://caribiana.blogspot.com/2017/10/blog-post.html
Краят (на лятото)
Моят август си тръгва със спокойни очи -
две морета по изгрев с песъчинки от злато.
Осъзнал е, че вече съвсем не болиш
нито в мислите, нито в душата ми.
Излекувал е всичката бистра тъга
дето носех във себе си цяло столетие
и ми маха за сбогом. После влиза в дъжда,
а септември целува небето.
И Светът се завърта. Като малко момиче
с нежно-синя пола на волани.
Някой все си отива. Някой все пак обича.
Някой някога все ще остане...
https://caribiana.blogspot.com/2017/08/blog-post.html
Тишината, която боли
Не си заслужил ни една сълза.
Не ми ги връщай, вече ги изплаках.
Върни ме само там, където бях
преди да срещна теб. И Самотата.
Върни ми мен. Каквато бях преди.
Не можеш. Няма ме. И ти ме нямаш вече.
Напълно си успял да заличиш
и спомена за мен. Защото пречи.
Да помълчим. Нали, умеем го добре.
И без това отдавна не ти вярвам.
Доверие с изтръгнато сърце -
това съм аз. Ти просто си ми рана.
https://caribiana.blogspot.com/2017/07/blog-post_27.html
Като Виа Понтика за хора
Следобедното слънце пълни с блясък
прозорците на сградата отсреща.
Внезапен гълъб каца на терасата
и ме поглежда толкова човешки -
разбиращо, приятелски и с обич.
Изглежда някак топло и красиво.
Би искал да остане, но не може.
Обръща се и по човешки си отива.
И пак се връща споменът за тебе -
солен като сълза. От преумора.
Усещам се сама и непотребна
във този свят на прелетните хора.
https://caribiana.blogspot.com/2017/07/blog-post.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 11:10
3
Неща, които не зависят от мен
Със тебе ще се срещнем някой ден
във края на едно стихотворение.
Ще бъдеш тих и много уморен
от ежедневните си приключения.
А аз ще бъда конфитюр от вишни
във синя купичка от порцелан.
Светът ще е съвсем излишен,
но как да го оставим сам...
Ще се обичаме с обикновени думи
в акустиката на сърцата.
А разстоянието помежду ни
ще бъде много, много кратко.
Във края на едно стихотворение
със теб със сигурност ще се обичаме.
Но още нямам вдъхновение
да седна и да го напиша...
https://caribiana.blogspot.com/2018/06/blog-post_24.html
Пречистване
След буря светлината е различна.
Полека се избистря и трепти.
Едно небе виновно коленичи
над тихите разплакани треви.
Замлъква тътенът. Запяват птици.
И вятърът се кротва, изморен.
Дърветата, с разбъркани къдрици,
изправят бавно силни рамене.
Ти беше буря - мина, разруши ме.
Стихиите са точно за това.
След тях обаче най-неумолимо
изгрява преродена Светлина.
https://caribiana.blogspot.com/2018/06/blog-post.html
И никой не вижда това
Животът е встрани от суетата
на малкия човешки свят.
Очите му замислено пробягват
по празните, гримирани лица.
Опитва се да улови искрица
от своята преистинска любов.
Но няма в хората. Навярно птиците
единствени са смисъл на живот.
Вселената, объркана, въздиша
и без да иска ражда куп звезди.
Животът влиза в сънено затишие.
От хората ужасно го боли...
https://caribiana.blogspot.com/2018/05/blog-post.html
Краят на някакъв свят
Нощта е тъжен виолетов водопад,
роден в скалистите отломки на небето.
Под нея се разстила тишина,
в която аз съм безнадежден шепот.
Изгубена сред ледени звезди,
дори не помня вече хората...
В дълбокото едно сърце мълчи.
И не е празно. Всъщност е просторно.
Не знам какво е... Необятна свобода?
Като смъртта, навярно. (Само подозирам.)
Нощта докосва бялата ми длан
и само тя все още ме разбира.
https://caribiana.blogspot.com/2018/02/blog-post.html
Какво се случва с уморените сърца
От тук до тъничката ос на хоризонта
светът изглежда малък и послушен.
Не му личи, че причинява болки.
Нощта го е прегърнала. Той се е сгушил.
Небето горе му реди звездите си,
повярвало внезапно в тишината му -
почти вселенска и почти космическа.
Почти като усещане за щастие.
Но всичко е ужасно мимолетно
и хубавото свършва все без време.
Не ми се вярва вече във вълшебства.
Нито във хората. Ни в любовта.
Ни в тебе.
https://caribiana.blogspot.com/2018/01/blog-post.html
От тук се виждат само небеса...
От тук се виждат само небеса.
И две-три птици, гонещи безкрая.
А тъничките думи на дъжда
редят в стъклата кратките си тайни.
Така е хубаво далече от света,
препълнен с празен шум от празни хора.
(Които аз така и не разбрах -
хем нямат мисли, хем говорят...)
Ръцете ми са топли. Като чая,
искрящ в златисто - малък изгрев.
Не искам нищо. Нищо не мечтая.
Сега единствено се чувствам чиста.
И вече няма да допусна никой
да влезе в тихия ми Вътресвят.
Сама ми е добре. Със дъжд и стихове.
От тук се виждат само небеса...
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_30.html
Едно много тъжно откритие
Сега ми е спокойно и красиво
под тази чиста, стъклена Луна.
Градът под мен полекичка разлива
прозорчета с уютна светлина.
И много тихо в мене се завръща
едно усещане за цялост.
И пак съм аз. И пак съм същата.
Изглежда съм те преживяла...
Дори да преболяваш, е за малко.
Разбрах, че всичко е до време.
И все пак... мисля, че е жалко,
че любовта е, всъщност, надценена.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_28.html
3
Неща, които не зависят от мен
Със тебе ще се срещнем някой ден
във края на едно стихотворение.
Ще бъдеш тих и много уморен
от ежедневните си приключения.
А аз ще бъда конфитюр от вишни
във синя купичка от порцелан.
Светът ще е съвсем излишен,
но как да го оставим сам...
Ще се обичаме с обикновени думи
в акустиката на сърцата.
А разстоянието помежду ни
ще бъде много, много кратко.
Във края на едно стихотворение
със теб със сигурност ще се обичаме.
Но още нямам вдъхновение
да седна и да го напиша...
https://caribiana.blogspot.com/2018/06/blog-post_24.html
Пречистване
След буря светлината е различна.
Полека се избистря и трепти.
Едно небе виновно коленичи
над тихите разплакани треви.
Замлъква тътенът. Запяват птици.
И вятърът се кротва, изморен.
Дърветата, с разбъркани къдрици,
изправят бавно силни рамене.
Ти беше буря - мина, разруши ме.
Стихиите са точно за това.
След тях обаче най-неумолимо
изгрява преродена Светлина.
https://caribiana.blogspot.com/2018/06/blog-post.html
И никой не вижда това
Животът е встрани от суетата
на малкия човешки свят.
Очите му замислено пробягват
по празните, гримирани лица.
Опитва се да улови искрица
от своята преистинска любов.
Но няма в хората. Навярно птиците
единствени са смисъл на живот.
Вселената, объркана, въздиша
и без да иска ражда куп звезди.
Животът влиза в сънено затишие.
От хората ужасно го боли...
https://caribiana.blogspot.com/2018/05/blog-post.html
Краят на някакъв свят
Нощта е тъжен виолетов водопад,
роден в скалистите отломки на небето.
Под нея се разстила тишина,
в която аз съм безнадежден шепот.
Изгубена сред ледени звезди,
дори не помня вече хората...
В дълбокото едно сърце мълчи.
И не е празно. Всъщност е просторно.
Не знам какво е... Необятна свобода?
Като смъртта, навярно. (Само подозирам.)
Нощта докосва бялата ми длан
и само тя все още ме разбира.
https://caribiana.blogspot.com/2018/02/blog-post.html
Какво се случва с уморените сърца
От тук до тъничката ос на хоризонта
светът изглежда малък и послушен.
Не му личи, че причинява болки.
Нощта го е прегърнала. Той се е сгушил.
Небето горе му реди звездите си,
повярвало внезапно в тишината му -
почти вселенска и почти космическа.
Почти като усещане за щастие.
Но всичко е ужасно мимолетно
и хубавото свършва все без време.
Не ми се вярва вече във вълшебства.
Нито във хората. Ни в любовта.
Ни в тебе.
https://caribiana.blogspot.com/2018/01/blog-post.html
От тук се виждат само небеса...
От тук се виждат само небеса.
И две-три птици, гонещи безкрая.
А тъничките думи на дъжда
редят в стъклата кратките си тайни.
Така е хубаво далече от света,
препълнен с празен шум от празни хора.
(Които аз така и не разбрах -
хем нямат мисли, хем говорят...)
Ръцете ми са топли. Като чая,
искрящ в златисто - малък изгрев.
Не искам нищо. Нищо не мечтая.
Сега единствено се чувствам чиста.
И вече няма да допусна никой
да влезе в тихия ми Вътресвят.
Сама ми е добре. Със дъжд и стихове.
От тук се виждат само небеса...
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_30.html
Едно много тъжно откритие
Сега ми е спокойно и красиво
под тази чиста, стъклена Луна.
Градът под мен полекичка разлива
прозорчета с уютна светлина.
И много тихо в мене се завръща
едно усещане за цялост.
И пак съм аз. И пак съм същата.
Изглежда съм те преживяла...
Дори да преболяваш, е за малко.
Разбрах, че всичко е до време.
И все пак... мисля, че е жалко,
че любовта е, всъщност, надценена.
https://caribiana.blogspot.com/2017/12/blog-post_28.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 11:10
2
Пре-мълчание
Аз мога да разказвам много дълго
за шепотните думи на прибоя.
За влюбените градски гълъби.
И за желанието ми да бъда твоя.
Но думите остават скрити в мене
и пускат корени, дълбоки като рани.
Вкопават се във някакво безвремие,
в едно очакване да ги забравя.
И аз се правя, че не съществуват.
Преглъщам букви, срички, фрази...
Заглъхва обичта. И става лудост.
А можех много дълго да разказвам...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_14.html
По-тъжно от раздяла
Градът замлъква в сънена забрава.
Звездите сочат точно полунощ.
Две птичи сенки влюбено запяват,
открили дом в предблоково дърво.
Една неонова самотна спирка
сънува пътници и сини автобуси.
Дори и булевардите утихват,
изгубили във тъмното гласа си.
А аз съм будна, за да си призная
това, което в себе си отричам -
понеже много дълго те забравях,
почти не помня, че съм те обичала...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post.html
Малко преди нощта
Една лилава нощ бродира сръчно
два сини облака в небето върху мен.
Тук вече нищо няма да се случи.
Отива си беззвучно този ден.
Оставам само аз - като мелодия,
с повтарящ се във времето акорд.
Земята се напуква от амсонии*
под дъжд от аметисти и сребро.
Последните лъчи потъват в чашата,
препълнена със ноти на капчук.
Луната се събужда. Стара. Прашна.
Незнаеща защо въобще е тук.
*амсония = вид градинско цвете (бел. моя) (https://zelena-prolet.com/Amsonia_sp_vidove)
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_21.html
Пясъците на забравата
Неделя е и лятото е пясъчно.
Отронва се в солени, кратки мигове.
Една съмнителна любовна недостатъчност
се свива мълчаливо зад гърдите ми.
Но после идват птиците и лодките,
и Слънцето просвирва в тишината.
И даже вятърът (с необичайна кротост)
се сгушва да помърка във краката ми.
Неделя е. Сърцето ми е пясъчно.
Ръцете ми ся пясъчни. Очите - също.
Отронвам се на песъчинки - предостатъчно,
да скрият всички пътища за връщане.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_15.html
Сънят, който избяга
Нощта е мека, синя, следдъждовна,
изпъстрена с трептящи светлинки.
Небето ѝ е гладко и гальовно.
Градът в нозете ѝ безгрижно спи.
Във въздуха се носи чиста обич
и нежни сънища прелитат покрай мен.
А после кацат тихо пред прозорците
с разтворени блещукащи криле.
Почти съм сънена, но не напълно.
Къде е моят сън, съвсем не знам.
Навярно се опитва да се сбъдне,
изгубен във очите на Нощта.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_9.html
Краят на войната (в мен)
От този изгрев и това небе
градът е някак нежно акварелен.
Сънят си тръгва тихичко от мен.
А чаят ми ухае на канела.
На покрива отсреща каца гларус
и се провиква в утринен възторг.
Над чашата със ароматна пара
дъхът ми се изпълва със простор.
Навън е още тихо. В мен е тихо.
Сърцето ми и птиците летят.
Откакто ти простих, съм във примирие
със себе си. И с любовта.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_7.html
За малките чудеса
Тази нощ градчето не заспива,
сгушено на тихия си бряг.
И над къщите с белосани комини
засиява нежна светлина.
Лятото се връща при човеците.
Те се влюбват пак един във друг.
Само тротоарът пише песен
в памет на един добър капчук.
Заздравяват раните от всички бури.
Покривите се отърсват от дъжда.
И дори да ти се струва, че е чудо,
Любовта се връща на света.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_2.html
2
Пре-мълчание
Аз мога да разказвам много дълго
за шепотните думи на прибоя.
За влюбените градски гълъби.
И за желанието ми да бъда твоя.
Но думите остават скрити в мене
и пускат корени, дълбоки като рани.
Вкопават се във някакво безвремие,
в едно очакване да ги забравя.
И аз се правя, че не съществуват.
Преглъщам букви, срички, фрази...
Заглъхва обичта. И става лудост.
А можех много дълго да разказвам...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_14.html
По-тъжно от раздяла
Градът замлъква в сънена забрава.
Звездите сочат точно полунощ.
Две птичи сенки влюбено запяват,
открили дом в предблоково дърво.
Една неонова самотна спирка
сънува пътници и сини автобуси.
Дори и булевардите утихват,
изгубили във тъмното гласа си.
А аз съм будна, за да си призная
това, което в себе си отричам -
понеже много дълго те забравях,
почти не помня, че съм те обичала...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post.html
Малко преди нощта
Една лилава нощ бродира сръчно
два сини облака в небето върху мен.
Тук вече нищо няма да се случи.
Отива си беззвучно този ден.
Оставам само аз - като мелодия,
с повтарящ се във времето акорд.
Земята се напуква от амсонии*
под дъжд от аметисти и сребро.
Последните лъчи потъват в чашата,
препълнена със ноти на капчук.
Луната се събужда. Стара. Прашна.
Незнаеща защо въобще е тук.
*амсония = вид градинско цвете (бел. моя) (https://zelena-prolet.com/Amsonia_sp_vidove)
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_21.html
Пясъците на забравата
Неделя е и лятото е пясъчно.
Отронва се в солени, кратки мигове.
Една съмнителна любовна недостатъчност
се свива мълчаливо зад гърдите ми.
Но после идват птиците и лодките,
и Слънцето просвирва в тишината.
И даже вятърът (с необичайна кротост)
се сгушва да помърка във краката ми.
Неделя е. Сърцето ми е пясъчно.
Ръцете ми ся пясъчни. Очите - също.
Отронвам се на песъчинки - предостатъчно,
да скрият всички пътища за връщане.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_15.html
Сънят, който избяга
Нощта е мека, синя, следдъждовна,
изпъстрена с трептящи светлинки.
Небето ѝ е гладко и гальовно.
Градът в нозете ѝ безгрижно спи.
Във въздуха се носи чиста обич
и нежни сънища прелитат покрай мен.
А после кацат тихо пред прозорците
с разтворени блещукащи криле.
Почти съм сънена, но не напълно.
Къде е моят сън, съвсем не знам.
Навярно се опитва да се сбъдне,
изгубен във очите на Нощта.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_9.html
Краят на войната (в мен)
От този изгрев и това небе
градът е някак нежно акварелен.
Сънят си тръгва тихичко от мен.
А чаят ми ухае на канела.
На покрива отсреща каца гларус
и се провиква в утринен възторг.
Над чашата със ароматна пара
дъхът ми се изпълва със простор.
Навън е още тихо. В мен е тихо.
Сърцето ми и птиците летят.
Откакто ти простих, съм във примирие
със себе си. И с любовта.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_7.html
За малките чудеса
Тази нощ градчето не заспива,
сгушено на тихия си бряг.
И над къщите с белосани комини
засиява нежна светлина.
Лятото се връща при човеците.
Те се влюбват пак един във друг.
Само тротоарът пише песен
в памет на един добър капчук.
Заздравяват раните от всички бури.
Покривите се отърсват от дъжда.
И дори да ти се струва, че е чудо,
Любовта се връща на света.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post_2.html
Радосвета Аврамова
13-10-2018 11:08
Радосвета Аврамова е съвременна българска поетеса, която публикува с псевдонима caribiana
Блог на Радосвета Аврамова: https://caribiana.blogspot.com/
Издадени книги на Радосвета Аврамова:
В точния момент
Той ще си спомни колко я обича
едва след края на света,
когато само негова и много ничия
тя се превърне във звезда.
Когато всичките ѝ атоми
сформират огнено кълбо,
когато лумнат сетивата му
във нейния лъчист поток,
когато се взриви душата ѝ
прераждайки се във пулсар
и жадната ѝ гравитация
погълне смазващия мрак,
ще звъннат песенно фотоните
и светлината ще се стича,
а той внезапно ще си спомни,
че всъщност много я обича.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post.html
Още нещо, което не знам
Обикновена съм. Като солта и хляба.
Не знам дали със мен ще се заситиш.
Не знам дори дали ти трябвам.
Не знам дори дали да те попитам.
Не знам дали ще можеш да обикнеш
(не днес, а някога, по принцип...)
обърканите дири на мечтите ми,
в които вярвам и не вярвам в Принца.
Не зная колко много ти отнемам...
Не знам достатъчно ли давам.
Знам само, че съм толкова обикновена,
като деня навън. Като солта и хляба.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post.html
Когато ме поискаш...
Когато ме поискаш страшно много,
с притворени очи и тежък глас,
ще съблека последния си облак
и ще остана само по мъгла.
Под нея ще светлеят в полуздрача
две обли и изпълнени Луни...
И тя ще стане още по прозрачна.
А ти ще станеш много мълчалив.
Ще паднат тихо тънките презрамки
от шепота на вятъра по мен.
Ще се надиплят сънени воали
край глезените ми. Като море.
Ще ги прескоча боса и свенлива.
И тихо ще те хвана за ръка.
Навярно ще съм дяволски красива -
една обичана, обичаща жена.
А ти ще ме целуваш дълго, дълго,
препил от чашките на двете ми луни.
До тук е приказка. Натам - е чудо.
И то не се побира в стих.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
съвсем, съвсем егоистично
Все някога ще бъда уморена
от дългия си полет към звездите.
И ще поискам някой да ме вземе
във шепите си. За почивка.
Да ми свали крилете отмалели.
Със устни да ми вдъхне земен въздух.
В прегръдката си да ме залюлее.
И да го чувствам. И да ме почувства.
Да ме научи да обичам. По човешки.
Да ми покаже как се ходи по земята.
И ако някога ме види тъжна,
да каже:
- Пазя ги...Крилата ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post_6644.html
Ежедневие
Тя се буди във седем и не пие кафе.
Има цяла кутия неотложни задачи.
И да иска, навярно не може да спре.
(Но понякога рухва. И понякога плаче.)
С артистичен размах прекроява деня
и си шие вечерни южняшки мелодии.
Под очите ѝ никнат и бързо цъфтят
хипотези за други възможни животи.
Уморена следобедно си измисля небета,
във които се ражда и живее дъжда.
Как да помни човеците, прекосили сърцето ѝ...
Тя се буди във седем. И създава света.
https://caribiana.blogspot.com/2018/09/blog-post.html[/url]
И все пак...
И с лятото е като с любовта -
обичаш, знаейки, че ще си тръгне.
Събираш всички мънички слънца,
и всички макове от всички хълмове.
Разбираш, че е просто неизбежно.
И предусещаш вече листопада.
А тази тиха августова нежност
как би могла въобще да е измамна?
Но после става тихо изведнъж.
И пясъкът поглъща мидите.
А лястовиците сънуват дъжд
в нощта преди да си отидат...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_28.html
Сезонът е такъв...
Във края на август
небето се стапя до нежно зелено
и залезът спуска
оранжеви птици на юг.
Брегът се смалява
и дните му стават солени
от хора и спомени,
дето си тръгват от тук.
Във края на август
дърветата дишат сънливо.
Тревите полягат,
скосени от остри слънца.
А летният вятър
се гмурва в морето при рибите
и после се връща с вълните
към вечния бряг.
Във края на август
Животът си слага часовник.
Във края на август
Септември засява мъгли.
Във края на август
угасват случайни любови
и лумват внезапни
болезнено тихи тъги.
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_23.html
Радосвета Аврамова е съвременна българска поетеса, която публикува с псевдонима caribiana
Блог на Радосвета Аврамова: https://caribiana.blogspot.com/
Издадени книги на Радосвета Аврамова:
В точния момент
Той ще си спомни колко я обича
едва след края на света,
когато само негова и много ничия
тя се превърне във звезда.
Когато всичките ѝ атоми
сформират огнено кълбо,
когато лумнат сетивата му
във нейния лъчист поток,
когато се взриви душата ѝ
прераждайки се във пулсар
и жадната ѝ гравитация
погълне смазващия мрак,
ще звъннат песенно фотоните
и светлината ще се стича,
а той внезапно ще си спомни,
че всъщност много я обича.
https://caribiana.blogspot.com/2018/07/blog-post.html
Още нещо, което не знам
Обикновена съм. Като солта и хляба.
Не знам дали със мен ще се заситиш.
Не знам дори дали ти трябвам.
Не знам дори дали да те попитам.
Не знам дали ще можеш да обикнеш
(не днес, а някога, по принцип...)
обърканите дири на мечтите ми,
в които вярвам и не вярвам в Принца.
Не зная колко много ти отнемам...
Не знам достатъчно ли давам.
Знам само, че съм толкова обикновена,
като деня навън. Като солта и хляба.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post.html
Когато ме поискаш...
Когато ме поискаш страшно много,
с притворени очи и тежък глас,
ще съблека последния си облак
и ще остана само по мъгла.
Под нея ще светлеят в полуздрача
две обли и изпълнени Луни...
И тя ще стане още по прозрачна.
А ти ще станеш много мълчалив.
Ще паднат тихо тънките презрамки
от шепота на вятъра по мен.
Ще се надиплят сънени воали
край глезените ми. Като море.
Ще ги прескоча боса и свенлива.
И тихо ще те хвана за ръка.
Навярно ще съм дяволски красива -
една обичана, обичаща жена.
А ти ще ме целуваш дълго, дълго,
препил от чашките на двете ми луни.
До тук е приказка. Натам - е чудо.
И то не се побира в стих.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
съвсем, съвсем егоистично
Все някога ще бъда уморена
от дългия си полет към звездите.
И ще поискам някой да ме вземе
във шепите си. За почивка.
Да ми свали крилете отмалели.
Със устни да ми вдъхне земен въздух.
В прегръдката си да ме залюлее.
И да го чувствам. И да ме почувства.
Да ме научи да обичам. По човешки.
Да ми покаже как се ходи по земята.
И ако някога ме види тъжна,
да каже:
- Пазя ги...Крилата ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post_6644.html
Ежедневие
Тя се буди във седем и не пие кафе.
Има цяла кутия неотложни задачи.
И да иска, навярно не може да спре.
(Но понякога рухва. И понякога плаче.)
С артистичен размах прекроява деня
и си шие вечерни южняшки мелодии.
Под очите ѝ никнат и бързо цъфтят
хипотези за други възможни животи.
Уморена следобедно си измисля небета,
във които се ражда и живее дъжда.
Как да помни човеците, прекосили сърцето ѝ...
Тя се буди във седем. И създава света.
https://caribiana.blogspot.com/2018/09/blog-post.html[/url]
И все пак...
И с лятото е като с любовта -
обичаш, знаейки, че ще си тръгне.
Събираш всички мънички слънца,
и всички макове от всички хълмове.
Разбираш, че е просто неизбежно.
И предусещаш вече листопада.
А тази тиха августова нежност
как би могла въобще да е измамна?
Но после става тихо изведнъж.
И пясъкът поглъща мидите.
А лястовиците сънуват дъжд
в нощта преди да си отидат...
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_28.html
Сезонът е такъв...
Във края на август
небето се стапя до нежно зелено
и залезът спуска
оранжеви птици на юг.
Брегът се смалява
и дните му стават солени
от хора и спомени,
дето си тръгват от тук.
Във края на август
дърветата дишат сънливо.
Тревите полягат,
скосени от остри слънца.
А летният вятър
се гмурва в морето при рибите
и после се връща с вълните
към вечния бряг.
Във края на август
Животът си слага часовник.
Във края на август
Септември засява мъгли.
Във края на август
угасват случайни любови
и лумват внезапни
болезнено тихи тъги.
https://caribiana.blogspot.com/2018/08/blog-post_23.html
ДАНДОРФ ОЛЬГА, ГОРЯЧЕВ АЛЕКСАНДР. НАТЮРМОРТЫ И ПЕЙЗАЖИ.
13-10-2018 09:26
Это цитата сообщения Matrioshka Оригинальное сообщение
Дандорф Ольга, Горячев Александр. Натюрморты и пейзажи.
Читать далее...
комментарии: 0
понравилось!
вверх^
к полной версии
Это цитата сообщения Matrioshka Оригинальное сообщение
Дандорф Ольга, Горячев Александр. Натюрморты и пейзажи.
Дандорф Ольга
[1000x611]Аромат сирени
[1000x685]Букет
[1000x618]Букет
[1000x648]Тюльпаны с черёмухой
Candy Dulfer & David A. Stewart - Lily Was Here
13-10-2018 04:07
комментарии: 0
понравилось!
вверх^
к полной версии
Joe Bonamassa & Beth Hart - I'LL TAKE CARE OF YOU - Lyrics
13-10-2018 04:04
комментарии: 0
понравилось!
вверх^
к полной версии
adagio
13-10-2018 03:59
Септември си отиде. И вали.
Една тъга пресича хоризонта.
Небето се завива със мъгли
и крие някаква несподелима болка.
Дърветата не плачат. Но мълчат,
откакто птиците им отлетяха.
И мъртвите им есенни листа
политат и угасват на асфалта.
А вятърът е само послеслов,
след който непременно идва краят.
И всичко ми напомня на любов,
която някой вече не желае...
Caribiana
Септември си отиде. И вали.
Една тъга пресича хоризонта.
Небето се завива със мъгли
и крие някаква несподелима болка.
Дърветата не плачат. Но мълчат,
откакто птиците им отлетяха.
И мъртвите им есенни листа
политат и угасват на асфалта.
А вятърът е само послеслов,
след който непременно идва краят.
И всичко ми напомня на любов,
която някой вече не желае...
Caribiana
Itzhak Perlman Bach Violin Sonata No.1 BWV 1001.wmv
13-10-2018 03:46
комментарии: 0
понравилось!
вверх^
к полной версии