Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:22
34
Познавам те...
Когато те сънувам, нямаш име.
Защото то съвсем не ти е нужно.
В съня ми само двамата се скитаме
до ъгъла на моето събуждане,
където гаснат восъчни звезди
и плачат люляците с дъх на пролет.
А ние с теб задъхано мълчим,
изгубили инстинкта да говорим.
Когато те сънувам, зная кой си.
Защото те нашепва тишината.
А аз съм твоя. Безгранично твоя
в очите ти, в които ме сънува лятото...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_27.html
Усетѝ го...
Аз само като шепот ще те галя
със устни, слепи от копнежи.
Те много тихичко ще изговарят
събраната във мене нежност.
И цялата ще се прелея в теб-
душа в душата, огън в огън.
Тогава сигурно ще разбереш,
че те обичам непростимо много...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_8604.html
На твоя прозорец ...
Добър вечер. Вънка спи града.
Ти самичък ли си? Да? Аз също...
И ми стана скучно. За това
тръгнах да си търся сънища.
Как дойдох при тебе ли? Не знам.
Просто тръгнах ей така, на слуки.
Може би доведе ме Нощта...
Или пък Съдбата... или друго...
Ще ме пуснеш ли при теб? Вали...
А прозорецът ти ми изглежда топъл.
Долетях с чадърче на звезди
и си нося лунен прах във джоба.
Как летя ли? Ами... аз не знам.
Просто вярвам, че го мога и това е.
И пристигнах като на шега
на прозореца на тихата ти стая.
Искам да остана с тебе тази нощ.
Вън е мокро. И е страшно. И е тъмно.
Ще остана, само докато
във прозорецът започне да се съмва.
Имам нужда само да се сгуша
в твоите ръце... поне за миг...
После двамата, в дъжда заслушани,
може би ще можем да заспим?
Всъщност... тръгнах да си търся сънища...
Може ли да изсънувам теб?
Всяка нощ, навярно, ще се връщам
да заспивам в твоите ръце...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_8104.html
Шепа ноти
Някой свири на пиано. А нощта
връзва леки люлки между клоните.
В тях врабчетата, притихнали, ще спят.
И е пролет... толкова е пролет!
Нотите, като въздишка леки,
се издигат плавно над града.
И по техните невидими пътеки
стъпва, босонога, Любовта.
Бих могла да се разплача, но не искам.
Просто... имам нужда да съм влюбена.
А мелодията тихо се разплисква
и заглъхва някъде из тъмното...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_18.html
Позволи ми...
Отварям си прозореца. Да влезе нощ.
Какво като е хладно. Аз съм топла.
Луната е виенско колело,
което ме завърта наобратно.
А някъде по въздуха трепти
една изплъзнала се мисъл, че ме искаш.
Улавят я високите звезди,
и после вятърът я спуска ниско, ниско.
Почти... почти до моето лице.
Усещам, сякаш ме целуваш.
Недей да казваш, моля те, недей,
че ти дори... дори не съществуваш.
Защото аз си зная, че си там...
Макар, че "там" къде е... кой ли знае.
Но аз те чувствам в пулса на нощта
и просто имам нужда да мечтая.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_17.html
Kaжи ми...
Толкова ми е самотно тази вечер...
Нямам сили даже да шептя.
Ще запаля седем бели свещи
в храма на зелената Луна
и ще си поискам да направи
мъничко вълшебство. Само миг,
в който да се случи любовта ми
в ириса на твоите очи.
В който да повярвам, че за мене
мислите ти пишат стих след стих.
И мигът да стане на безвремие
в тъмното на моите коси.
Само миг, във който да те чуя
над заспалата от дъждове Земя
и да знам, че всичките ти думи
ще рисуват в мене Любовта.
Толкова ми е самотно тази вечер,
че е просто... просто непростимо!
Все едно е колко си далече.
Моля те, кажи ми че те има...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/ka.html
Просто знам
Не знам защо, но вярвам, че ме има.
И то не другаде, а точно в теб.
В онези тихи кътчета необратимост,
в най-нежното на твоето сърце.
И точно там е истинската вечност-
от хиляди животи в тебе спя.
Защото аз съм онзи малък трепет,
от който се разлиства любовта.
Какво, че съм сама и ти си сам...
Не е възможно да не се открием.
Не виждаш ли? Поникват ми крила,
когато чувствам, че край мен те има.
Как знам ли? Каза ми го Вечерта.
По дрехата на Залеза ми го написа.
Пази ме, моля те! Във тебе спя...
в най-нежния копнеж да си обичан.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_14.html
34
Познавам те...
Когато те сънувам, нямаш име.
Защото то съвсем не ти е нужно.
В съня ми само двамата се скитаме
до ъгъла на моето събуждане,
където гаснат восъчни звезди
и плачат люляците с дъх на пролет.
А ние с теб задъхано мълчим,
изгубили инстинкта да говорим.
Когато те сънувам, зная кой си.
Защото те нашепва тишината.
А аз съм твоя. Безгранично твоя
в очите ти, в които ме сънува лятото...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_27.html
Усетѝ го...
Аз само като шепот ще те галя
със устни, слепи от копнежи.
Те много тихичко ще изговарят
събраната във мене нежност.
И цялата ще се прелея в теб-
душа в душата, огън в огън.
Тогава сигурно ще разбереш,
че те обичам непростимо много...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_8604.html
На твоя прозорец ...
Добър вечер. Вънка спи града.
Ти самичък ли си? Да? Аз също...
И ми стана скучно. За това
тръгнах да си търся сънища.
Как дойдох при тебе ли? Не знам.
Просто тръгнах ей така, на слуки.
Може би доведе ме Нощта...
Или пък Съдбата... или друго...
Ще ме пуснеш ли при теб? Вали...
А прозорецът ти ми изглежда топъл.
Долетях с чадърче на звезди
и си нося лунен прах във джоба.
Как летя ли? Ами... аз не знам.
Просто вярвам, че го мога и това е.
И пристигнах като на шега
на прозореца на тихата ти стая.
Искам да остана с тебе тази нощ.
Вън е мокро. И е страшно. И е тъмно.
Ще остана, само докато
във прозорецът започне да се съмва.
Имам нужда само да се сгуша
в твоите ръце... поне за миг...
После двамата, в дъжда заслушани,
може би ще можем да заспим?
Всъщност... тръгнах да си търся сънища...
Може ли да изсънувам теб?
Всяка нощ, навярно, ще се връщам
да заспивам в твоите ръце...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_8104.html
Шепа ноти
Някой свири на пиано. А нощта
връзва леки люлки между клоните.
В тях врабчетата, притихнали, ще спят.
И е пролет... толкова е пролет!
Нотите, като въздишка леки,
се издигат плавно над града.
И по техните невидими пътеки
стъпва, босонога, Любовта.
Бих могла да се разплача, но не искам.
Просто... имам нужда да съм влюбена.
А мелодията тихо се разплисква
и заглъхва някъде из тъмното...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_18.html
Позволи ми...
Отварям си прозореца. Да влезе нощ.
Какво като е хладно. Аз съм топла.
Луната е виенско колело,
което ме завърта наобратно.
А някъде по въздуха трепти
една изплъзнала се мисъл, че ме искаш.
Улавят я високите звезди,
и после вятърът я спуска ниско, ниско.
Почти... почти до моето лице.
Усещам, сякаш ме целуваш.
Недей да казваш, моля те, недей,
че ти дори... дори не съществуваш.
Защото аз си зная, че си там...
Макар, че "там" къде е... кой ли знае.
Но аз те чувствам в пулса на нощта
и просто имам нужда да мечтая.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_17.html
Kaжи ми...
Толкова ми е самотно тази вечер...
Нямам сили даже да шептя.
Ще запаля седем бели свещи
в храма на зелената Луна
и ще си поискам да направи
мъничко вълшебство. Само миг,
в който да се случи любовта ми
в ириса на твоите очи.
В който да повярвам, че за мене
мислите ти пишат стих след стих.
И мигът да стане на безвремие
в тъмното на моите коси.
Само миг, във който да те чуя
над заспалата от дъждове Земя
и да знам, че всичките ти думи
ще рисуват в мене Любовта.
Толкова ми е самотно тази вечер,
че е просто... просто непростимо!
Все едно е колко си далече.
Моля те, кажи ми че те има...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/ka.html
Просто знам
Не знам защо, но вярвам, че ме има.
И то не другаде, а точно в теб.
В онези тихи кътчета необратимост,
в най-нежното на твоето сърце.
И точно там е истинската вечност-
от хиляди животи в тебе спя.
Защото аз съм онзи малък трепет,
от който се разлиства любовта.
Какво, че съм сама и ти си сам...
Не е възможно да не се открием.
Не виждаш ли? Поникват ми крила,
когато чувствам, че край мен те има.
Как знам ли? Каза ми го Вечерта.
По дрехата на Залеза ми го написа.
Пази ме, моля те! Във тебе спя...
в най-нежния копнеж да си обичан.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_14.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:22
33
Подари ми този сън...
Постой при мен. След малко ще заспя.
Но ти не тръгвай. Остани до мене.
Виж - гаснат светлинките на града
и някак си звездите стават по-големи.
Усещаш ли как плахата ми длан
се сгушва доверчиво във ръката ти?
А вън една усмихната Луна
танцува в облаците, сякаш те е чакала.
Не тръгвай още... Остани до мен.
Незримо-истински, поискай да съм твоя.
Бъди ми тази нощ едно небе,
в което да покълна като полет.
Когато стъпя, босонога, във съня,
ме целуни. Аз искам нежността ти.
Не тръгвай още... Крехка е нощта
и устните ѝ галят тишината...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_1468.html
Което никой друг не може...
Прозрачните коне на моя сън
те носят през косите на вселените.
Вали любов. Любов вали навън
по всички безпосочия на времето.
А аз се пиша с шепот под очите ти
и стъпките ми водят до Луната.
Обичай ме. Обичай ме, обичай ме!
Какво, като насън си само вятър...
Какво, като не ме целуваш на разсъмване?
Аз мога да ти подаря безкрая!
Звезди, като вулкани в тъмното.
И правото безспир да ме мечтаеш...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_04.html
А теб те няма само
Иска ми се да си тук, до мен,
когато ти тежи от преумора.
Да скрия думите ти със ръце
и ей така, с очи да си говорим.
Да бъде тихо. Много, много тихо.
Светът да чезне в пазвата на мрака.
Луната мълчаливо да се вплита
във дланите на облака разплакан...
Да те докосна с устни. Пак. И пак.
Отново, и отново, и отново...
В прозореца да пада лунен прах,
примесен с капчици-сълзи на облак.
А ние с тебе просто да мълчим.
И да е тихо, топло и уютно...
Едва тогава можеш да заспиш
вместо с възглавница - на скута ми.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_965.html
Не знам дали си чувствал топлината...
Не знам дали си чувствал топлината,
когато съм сънувала, че те целувам.
Не знам дали си шепнел думите ми,
когато дълго съм стояла будна.
Не знам дали дъждът ме е рисувал
по късните прозорци в тишината ти.
Не знам дали изобщо си е струвало
да те заключвам шепнешком в душата си...
Но знам, че ако мога да докосна раменете ти
със плахи, много плахи устни,
ще бъда най-щастливото момиче на планетата.
И няма да поискам да те пусна...
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_623.html
Чакай ме...
Не ме сънувай тази нощ. Недей.
И без това сама ще дойда.
Направила съм впряг от ветрове
и някак съм уверена в посоката.
Ти спи спокойно. Аз ще долетя
през сребърните нишки на мъглата.
И цяла нощ до тебе ще стоя.
И ще се влюбвам в тебе без остатък.
Когато се почувствам уморена,
за малко ще се сгуша до гърдите ти.
Ще слушам пулса ти безкрайно дълго време,
чак до когато трябва да отлитна.
Ще те целуна. Някъде към пет.
Да бъда първа, още преди изгрева.
Ще ти оставя мъничък куплет,
за да си сигурен, че мен ме има.
Не ме сънувай тази нощ. Недей.
Аз вече полетях с криле от вятър.
Ако не вярваш - погледни небето.
Ще видиш силуета ми върху Луната.
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_9275.html
Не знам сънувала ли съм те...
Когато нощем идваш уморен,
аз спя. По-кротка и притихнала.
А ти отключваш късното небе,
потънал в аромата на косите ми.
Докосваш с устни лявата ми длан
и тихо влизаш в будните ми стихове.
Понякога оставяш къс Луна
във ъгълчето на смутените ми мигли.
Когато се събудя, съм сама.
Но във дланта ми малък отпечатък
напомня, че се случват чудеса...
А пътищата са известни на сърцата.
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_23.html
Не разбираш ли...
Не... Не ме превръщай в някаква мечта.
Не ме затваряй в сън или фантазии.
Аз имам дъх, и пулс, и рамена,
и устни... и за теб съм ги запазила.
Аз имам нежност, колкото света,
която просто трябва да раздам на някого.
И за това не мога да заспя.
И за това не спирам да те чакам.
И... моля те... не ме превръщай във копнеж!
Копнежите умират на разсъмване.
Аз имам обич във това сърце,
която просто трябва да се сбъдне!
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_1024.html
33
Подари ми този сън...
Постой при мен. След малко ще заспя.
Но ти не тръгвай. Остани до мене.
Виж - гаснат светлинките на града
и някак си звездите стават по-големи.
Усещаш ли как плахата ми длан
се сгушва доверчиво във ръката ти?
А вън една усмихната Луна
танцува в облаците, сякаш те е чакала.
Не тръгвай още... Остани до мен.
Незримо-истински, поискай да съм твоя.
Бъди ми тази нощ едно небе,
в което да покълна като полет.
Когато стъпя, босонога, във съня,
ме целуни. Аз искам нежността ти.
Не тръгвай още... Крехка е нощта
и устните ѝ галят тишината...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_1468.html
Което никой друг не може...
Прозрачните коне на моя сън
те носят през косите на вселените.
Вали любов. Любов вали навън
по всички безпосочия на времето.
А аз се пиша с шепот под очите ти
и стъпките ми водят до Луната.
Обичай ме. Обичай ме, обичай ме!
Какво, като насън си само вятър...
Какво, като не ме целуваш на разсъмване?
Аз мога да ти подаря безкрая!
Звезди, като вулкани в тъмното.
И правото безспир да ме мечтаеш...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_04.html
А теб те няма само
Иска ми се да си тук, до мен,
когато ти тежи от преумора.
Да скрия думите ти със ръце
и ей така, с очи да си говорим.
Да бъде тихо. Много, много тихо.
Светът да чезне в пазвата на мрака.
Луната мълчаливо да се вплита
във дланите на облака разплакан...
Да те докосна с устни. Пак. И пак.
Отново, и отново, и отново...
В прозореца да пада лунен прах,
примесен с капчици-сълзи на облак.
А ние с тебе просто да мълчим.
И да е тихо, топло и уютно...
Едва тогава можеш да заспиш
вместо с възглавница - на скута ми.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_965.html
Не знам дали си чувствал топлината...
Не знам дали си чувствал топлината,
когато съм сънувала, че те целувам.
Не знам дали си шепнел думите ми,
когато дълго съм стояла будна.
Не знам дали дъждът ме е рисувал
по късните прозорци в тишината ти.
Не знам дали изобщо си е струвало
да те заключвам шепнешком в душата си...
Но знам, че ако мога да докосна раменете ти
със плахи, много плахи устни,
ще бъда най-щастливото момиче на планетата.
И няма да поискам да те пусна...
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_623.html
Чакай ме...
Не ме сънувай тази нощ. Недей.
И без това сама ще дойда.
Направила съм впряг от ветрове
и някак съм уверена в посоката.
Ти спи спокойно. Аз ще долетя
през сребърните нишки на мъглата.
И цяла нощ до тебе ще стоя.
И ще се влюбвам в тебе без остатък.
Когато се почувствам уморена,
за малко ще се сгуша до гърдите ти.
Ще слушам пулса ти безкрайно дълго време,
чак до когато трябва да отлитна.
Ще те целуна. Някъде към пет.
Да бъда първа, още преди изгрева.
Ще ти оставя мъничък куплет,
за да си сигурен, че мен ме има.
Не ме сънувай тази нощ. Недей.
Аз вече полетях с криле от вятър.
Ако не вярваш - погледни небето.
Ще видиш силуета ми върху Луната.
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_9275.html
Не знам сънувала ли съм те...
Когато нощем идваш уморен,
аз спя. По-кротка и притихнала.
А ти отключваш късното небе,
потънал в аромата на косите ми.
Докосваш с устни лявата ми длан
и тихо влизаш в будните ми стихове.
Понякога оставяш къс Луна
във ъгълчето на смутените ми мигли.
Когато се събудя, съм сама.
Но във дланта ми малък отпечатък
напомня, че се случват чудеса...
А пътищата са известни на сърцата.
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_23.html
Не разбираш ли...
Не... Не ме превръщай в някаква мечта.
Не ме затваряй в сън или фантазии.
Аз имам дъх, и пулс, и рамена,
и устни... и за теб съм ги запазила.
Аз имам нежност, колкото света,
която просто трябва да раздам на някого.
И за това не мога да заспя.
И за това не спирам да те чакам.
И... моля те... не ме превръщай във копнеж!
Копнежите умират на разсъмване.
Аз имам обич във това сърце,
която просто трябва да се сбъдне!
https://caribiana.blogspot.com/2009/05/blog-post_1024.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:21
32
За един сън...
Само насън те целувам.
На яве не смея.
Плаха съм, много.
И много мълча.
Но когато заспивам,
така те копнея,
че не мога да спра
и не мога да спра...
За това те целувам
едва доловимо...
Плъзвам галещи пръсти
по твойто лице.
И от обич замирам...
от обич замирам.
Не отваряй очи.
Чу ли? Недей...
Оставѝ ме със устни
да напиша по твоите
как до премала
те искам до мен...
Оставѝ ми съня.
Оставѝ ми го. Моля те.
А аз във замяна
ти оставям сърце...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_9027.html
Зад мълчанието
Когато ставам мълчалива, е защото
думите отказват да са силни.
Замлъкват във гърдите ми. И толкова.
И само тишината в мен прелива.
Остават чувствата, които наедряват
и няма букви, със които да напиша
за тази обич, толкова голяма
и толкова обикновена - като дишане.
Тогава просто ставам много тиха.
Мълча ужасно дълго. Не нарочно.
Тогава в мен остават само стихове
и обич. Много, много обич...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_3285.html
Обичам те. Това е.
Обичам ли те? Господи... не знам!
Ако е обич - значи ми е първата.
Защото никога и никой до сега
не ме е карал толкова да чувствам,
че цялата съм станала небе,
в което Слънцето отказва да залезе.
Изгрява непрекъснато. И без да спре
оплита мислите ми в топли мрежи.
Че лятото е дълго цял живот,
а пък животът е безкраен и несвършващ...
Това ли е? Това ли е любов?
Да нямаш дом, а да се чувстваш в къщи
навсякъде, където има Теб,
навсякъде, където те долавям.
Не се побирам във едно сърце -
ужасно тясно е във него. Обичта ми
е страшно много. И тежи.
Пулсира в мен и иска да прелее...
Не казвай нищо. Моля те... Мълчи.
За първи път обичам. И не смея
да кажа нищо, тъй като не знам
дали със думи няма да начупя
на тази обич крехката душа.
А тя ми е безкрайно скъпа...
Обичам те. Наистина е обич.
Не знам какво било е до сега,
но просто е различно. И не може
да го объркам пак със любовта...
И всички тези думи са излишни...
Защо ги пиша - даже и не зная.
А можех да не кажа просто нищо.
Обичам те. Обичам те. Това е.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_7575.html
Просто усещане...
Разлистѝ ми сърцето със пръсти разнежени,
изпиши всички страници с обич.
Аз съм твоя (не знаеш ли?) от хиляди вечности.
Да съм нечия друга - не мога.
И не смея да питам закъснелите птици
теб дали са те виждали някъде...
Аз мълча и те топля - сълза под ресниците.
И умея... Умея да чакам.
Ти целувай мечтите ми с устни-безплътия.
Остави ми по тях отпечатъци.
Аз за тебе превръщам нощта си в безсъние.
И във дом за надежди - душата си...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_4512.html
Луната знае всичко
Понякога те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари.
Над теб блещукат сънени звезди
и сигурно за мене ти разказват.
И става тихо в този странен град.
Замлъква всичко. Всичко оглушава.
И аз долавям твоя пулс в нощта
да бие с моя, точно там, от ляво.
Тогава те целувам, мили мой...
На прага на съня си те целувам.
Не знам дали си го усещал, но
от сто живота вече те сънувам.
И за това те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари...
И те прегръщам, след като заспиш.
И те обичам, мили мой...
Не го забравяй.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_07.html
Обещай ми...
Защо не идваш? Пуста е нощта
и във косите ѝ препуска вятър.
Без теб наистина не мога да заспя
и стискам в дланите си тишината.
Къде остана? Тъжен е градът
и всичките прозорци са му тъмни.
Без теб очите ми наистина мълчат
и чакат безнадеждно да се съмне.
Нали ще дойдеш? Шепотът съм аз
и разпилявам себе си в небето.
Кажи ми, че си тук... А аз ще знам,
че тази нощ заспивам във ръцете ти.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_1222.html
Ще ме опазиш ли...
Аз много, много дълго не заспивам.
Почти докато не заспи нощта.
Под клепките си тихо те откривам
и после те пренасям във съня.
Рисувам с пръст по дясната ти длан
едно сърце. И после го целувам.
Оставям му и пулс, и топлина
от мекото докосване на устните.
Стисни го в шепата си. То тупти.
И цялата вселена е побрало...
Сънувам ли те, обич? Може би...
Но с теб се чувствам себе си. И цяла.
Сега заспивам. Води ме Съня...
По миглите ми спуска лъч Луната.
Но знам че в теб, във дясната ти длан,
на сигурно съм скрила обичта си.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_6368.html
32
За един сън...
Само насън те целувам.
На яве не смея.
Плаха съм, много.
И много мълча.
Но когато заспивам,
така те копнея,
че не мога да спра
и не мога да спра...
За това те целувам
едва доловимо...
Плъзвам галещи пръсти
по твойто лице.
И от обич замирам...
от обич замирам.
Не отваряй очи.
Чу ли? Недей...
Оставѝ ме със устни
да напиша по твоите
как до премала
те искам до мен...
Оставѝ ми съня.
Оставѝ ми го. Моля те.
А аз във замяна
ти оставям сърце...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_9027.html
Зад мълчанието
Когато ставам мълчалива, е защото
думите отказват да са силни.
Замлъкват във гърдите ми. И толкова.
И само тишината в мен прелива.
Остават чувствата, които наедряват
и няма букви, със които да напиша
за тази обич, толкова голяма
и толкова обикновена - като дишане.
Тогава просто ставам много тиха.
Мълча ужасно дълго. Не нарочно.
Тогава в мен остават само стихове
и обич. Много, много обич...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_3285.html
Обичам те. Това е.
Обичам ли те? Господи... не знам!
Ако е обич - значи ми е първата.
Защото никога и никой до сега
не ме е карал толкова да чувствам,
че цялата съм станала небе,
в което Слънцето отказва да залезе.
Изгрява непрекъснато. И без да спре
оплита мислите ми в топли мрежи.
Че лятото е дълго цял живот,
а пък животът е безкраен и несвършващ...
Това ли е? Това ли е любов?
Да нямаш дом, а да се чувстваш в къщи
навсякъде, където има Теб,
навсякъде, където те долавям.
Не се побирам във едно сърце -
ужасно тясно е във него. Обичта ми
е страшно много. И тежи.
Пулсира в мен и иска да прелее...
Не казвай нищо. Моля те... Мълчи.
За първи път обичам. И не смея
да кажа нищо, тъй като не знам
дали със думи няма да начупя
на тази обич крехката душа.
А тя ми е безкрайно скъпа...
Обичам те. Наистина е обич.
Не знам какво било е до сега,
но просто е различно. И не може
да го объркам пак със любовта...
И всички тези думи са излишни...
Защо ги пиша - даже и не зная.
А можех да не кажа просто нищо.
Обичам те. Обичам те. Това е.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_7575.html
Просто усещане...
Разлистѝ ми сърцето със пръсти разнежени,
изпиши всички страници с обич.
Аз съм твоя (не знаеш ли?) от хиляди вечности.
Да съм нечия друга - не мога.
И не смея да питам закъснелите птици
теб дали са те виждали някъде...
Аз мълча и те топля - сълза под ресниците.
И умея... Умея да чакам.
Ти целувай мечтите ми с устни-безплътия.
Остави ми по тях отпечатъци.
Аз за тебе превръщам нощта си в безсъние.
И във дом за надежди - душата си...
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_4512.html
Луната знае всичко
Понякога те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари.
Над теб блещукат сънени звезди
и сигурно за мене ти разказват.
И става тихо в този странен град.
Замлъква всичко. Всичко оглушава.
И аз долавям твоя пулс в нощта
да бие с моя, точно там, от ляво.
Тогава те целувам, мили мой...
На прага на съня си те целувам.
Не знам дали си го усещал, но
от сто живота вече те сънувам.
И за това те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари...
И те прегръщам, след като заспиш.
И те обичам, мили мой...
Не го забравяй.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_07.html
Обещай ми...
Защо не идваш? Пуста е нощта
и във косите ѝ препуска вятър.
Без теб наистина не мога да заспя
и стискам в дланите си тишината.
Къде остана? Тъжен е градът
и всичките прозорци са му тъмни.
Без теб очите ми наистина мълчат
и чакат безнадеждно да се съмне.
Нали ще дойдеш? Шепотът съм аз
и разпилявам себе си в небето.
Кажи ми, че си тук... А аз ще знам,
че тази нощ заспивам във ръцете ти.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_1222.html
Ще ме опазиш ли...
Аз много, много дълго не заспивам.
Почти докато не заспи нощта.
Под клепките си тихо те откривам
и после те пренасям във съня.
Рисувам с пръст по дясната ти длан
едно сърце. И после го целувам.
Оставям му и пулс, и топлина
от мекото докосване на устните.
Стисни го в шепата си. То тупти.
И цялата вселена е побрало...
Сънувам ли те, обич? Може би...
Но с теб се чувствам себе си. И цяла.
Сега заспивам. Води ме Съня...
По миглите ми спуска лъч Луната.
Но знам че в теб, във дясната ти длан,
на сигурно съм скрила обичта си.
https://caribiana.blogspot.com/2009/06/blog-post_6368.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:21
31
Най-нежните невидими ръце...
Ти ли идваш шепнешком в съня ми
и оставаш с мене цяла нощ?
Ти ли топлиш голото безсъние,
свило се във празното легло?
Твоите ръце ли ме докосват,
плахо, като вятър призори?
Устните ти бавно омагьосват
тъмното на моите очи.
Знам, че ти си този, който пише
с топъл дъх по голото ми рамо.
Който ме превръща във въздишка
във съня ми... във съня ми само...
Хайде, идвай... Нека да сънувам.
Погалѝ ме с устни да заспя.
После много дълго ме целувай
в сянката на бялата Луна.
Нищо, че когато се събудя,
с теб сме само смътни силуети.
С тебе ми е непростимо хубаво...
Искам да заспя в ръцете ти...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Дъжд
По устните ми твоят дъх шепти
най-нежното магично заклинание.
По кожата ми тръпнат и пълзят
ръцете ти, превърнати в стенания.
А след това, на ред съм аз -
със длани проследявам пулса ти.
Докосвам те. Едва. Едва...
И после пак. Обаче с устни.
Очите ми са тъмни като грях.
И нещо в тях напомня изкушение.
Потъва погледът ти бавно в тях,
и ти потъваш целият. Във мене.
Навън вали ли? Господи, не знам!
Във мене се взривяват сто планети.
И ставам мека, топла, и... жена.
А ти заспиваш тихо във ръцете ми.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Божествено
Ръцете ти са праведни, когато
рисуват грях по тялото ми сутрин.
Пречистват до въздишка тишината
в смиреното мълчание на мойте устни.
Покръстват с шепот облото очакване
на мекотата, сгушена в гърдите ми.
Покорно тръпнат капчиците влага
от досега на святата ти истина.
Аз ставам храм за мъжката ти изповед.
Поемам в себе си от твойта безутешност.
И се разтварям искаща и искана
в молитвата на пламналите свещи.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Устните ти след полунощ
Тези твои устни... как разнежват
тялото ми - женствено и топло.
Как полека, бавно ме повеждат
през свенливите ми тихи вопли...
Как гърдите ми набъбват и узряват,
а езика ти чертае лабиринти...
Как настръхвам цялата от дланите ти.
И е страст... и обич... и интимност...
Как за тебе се разтварям и те моля,
до задъхване те моля да ме имаш.
Как трептя, докато ставам твоя,
как потъваш в мене и изригваш,
как пулсираш в мекото ми лоно
и обгръщам с цялата си нежност...
по-дълбоко, чак до изнемога
в мен... задъхано блаженство...
Как дъхът ти се разбива в мене;
дрезгаво ме викаш, отмаляло...
как съм пълна с теб. И със безвремие...
Устните ти... Голото ми тяло...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Заради теб...
Бих прекосила цялото небе,
да стигна призори при тебе.
И Слънцето бих носила в ръце,
да може утрото ти да е светло.
По здрач, събрала бих звезди,
които да оставя над леглото ти.
Изрязала бих всичките бодли
по трудните пътеки на живота.
Направила бих сто вълшебства,
да можеш и на сън да си усмихнат.
Когато е за тебе - ми е лесно.
Навярно е защото те обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_10.html
Когато си далеч...
Когато си далеч, Земята
е някаква огромна тишина.
Ужасно празна е. И само вятърът
напомня, че не съм сама.
Когато си далеч, небето
рисува облаци, вместо звезди.
Когато си далеч, сърцето ми
забравя, че е нужно да тупти.
Когато си далеч, се чудя,
дали преди да се намерим ме е имало?
Или започнах истински да съществувам
едва когато с тебе се открихме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_9795.html
Всеки ден, все във теб...
Малиновите устни на небето
целуват рамото на хълма и заспиват.
А аз си мисля тайно за ръцете ти
и ставам малко по-щастлива.
Два вятъра се шмугват тихомълком
в разрошените гриви на на тополите.
А аз във мислите си тайно те отмъквам
и ставам твоя. Много-много твоя.
След малко няколко звезди ще се събудят.
Нощта ще слезе ниско над морето.
А аз... отново ще се влюбя.
И пак във теб... И все във тебе...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_06.html
31
Най-нежните невидими ръце...
Ти ли идваш шепнешком в съня ми
и оставаш с мене цяла нощ?
Ти ли топлиш голото безсъние,
свило се във празното легло?
Твоите ръце ли ме докосват,
плахо, като вятър призори?
Устните ти бавно омагьосват
тъмното на моите очи.
Знам, че ти си този, който пише
с топъл дъх по голото ми рамо.
Който ме превръща във въздишка
във съня ми... във съня ми само...
Хайде, идвай... Нека да сънувам.
Погалѝ ме с устни да заспя.
После много дълго ме целувай
в сянката на бялата Луна.
Нищо, че когато се събудя,
с теб сме само смътни силуети.
С тебе ми е непростимо хубаво...
Искам да заспя в ръцете ти...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Дъжд
По устните ми твоят дъх шепти
най-нежното магично заклинание.
По кожата ми тръпнат и пълзят
ръцете ти, превърнати в стенания.
А след това, на ред съм аз -
със длани проследявам пулса ти.
Докосвам те. Едва. Едва...
И после пак. Обаче с устни.
Очите ми са тъмни като грях.
И нещо в тях напомня изкушение.
Потъва погледът ти бавно в тях,
и ти потъваш целият. Във мене.
Навън вали ли? Господи, не знам!
Във мене се взривяват сто планети.
И ставам мека, топла, и... жена.
А ти заспиваш тихо във ръцете ми.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Божествено
Ръцете ти са праведни, когато
рисуват грях по тялото ми сутрин.
Пречистват до въздишка тишината
в смиреното мълчание на мойте устни.
Покръстват с шепот облото очакване
на мекотата, сгушена в гърдите ми.
Покорно тръпнат капчиците влага
от досега на святата ти истина.
Аз ставам храм за мъжката ти изповед.
Поемам в себе си от твойта безутешност.
И се разтварям искаща и искана
в молитвата на пламналите свещи.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Устните ти след полунощ
Тези твои устни... как разнежват
тялото ми - женствено и топло.
Как полека, бавно ме повеждат
през свенливите ми тихи вопли...
Как гърдите ми набъбват и узряват,
а езика ти чертае лабиринти...
Как настръхвам цялата от дланите ти.
И е страст... и обич... и интимност...
Как за тебе се разтварям и те моля,
до задъхване те моля да ме имаш.
Как трептя, докато ставам твоя,
как потъваш в мене и изригваш,
как пулсираш в мекото ми лоно
и обгръщам с цялата си нежност...
по-дълбоко, чак до изнемога
в мен... задъхано блаженство...
Как дъхът ти се разбива в мене;
дрезгаво ме викаш, отмаляло...
как съм пълна с теб. И със безвремие...
Устните ти... Голото ми тяло...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_6059.html
Заради теб...
Бих прекосила цялото небе,
да стигна призори при тебе.
И Слънцето бих носила в ръце,
да може утрото ти да е светло.
По здрач, събрала бих звезди,
които да оставя над леглото ти.
Изрязала бих всичките бодли
по трудните пътеки на живота.
Направила бих сто вълшебства,
да можеш и на сън да си усмихнат.
Когато е за тебе - ми е лесно.
Навярно е защото те обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_10.html
Когато си далеч...
Когато си далеч, Земята
е някаква огромна тишина.
Ужасно празна е. И само вятърът
напомня, че не съм сама.
Когато си далеч, небето
рисува облаци, вместо звезди.
Когато си далеч, сърцето ми
забравя, че е нужно да тупти.
Когато си далеч, се чудя,
дали преди да се намерим ме е имало?
Или започнах истински да съществувам
едва когато с тебе се открихме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_9795.html
Всеки ден, все във теб...
Малиновите устни на небето
целуват рамото на хълма и заспиват.
А аз си мисля тайно за ръцете ти
и ставам малко по-щастлива.
Два вятъра се шмугват тихомълком
в разрошените гриви на на тополите.
А аз във мислите си тайно те отмъквам
и ставам твоя. Много-много твоя.
След малко няколко звезди ще се събудят.
Нощта ще слезе ниско над морето.
А аз... отново ще се влюбя.
И пак във теб... И все във тебе...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_06.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:20
30
Аз без теб не мога...
...и по принцип, аз без теб не мога.
Нищо, че не искам да призная.
Качвам се на белия си облак
и препускам някъде в безкрая,
а пък всъщност, аз без теб не мога...
Но не питай. Дълго ще отричам.
Как да кажа - липсва ми посока.
Само безпосочно те обичам.
Ти не знаеш, но без теб не мога.
Някога едва ли ще ти кажа...
Стига ми да знам, че си наоколо.
Другото не ми е толкоз важно.
Важното е, че без теб не мога.
Все едно април ли е, или пък август.
Ако можех, щеше да е просто.
Лесно. И навярно щеше да е ясно.
Само че, уви, без теб не мога.
Чакам те, превърната в момиче.
Скрила съм си малко смелост в погледа,
колкото да кажа, че обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_5418.html
Поне насън ще се влюбиш в мен...
Това пълнолуние се протяга в очите ми
и не иска да спя. И не иска да спя.
По лицето ми бягат, светлопръсти, лъчите му
и ме правят загадъчна, полулунна жена.
Посребряват ми устните и ме галят, притихнали,
и аз ги целувам - един по един.
После те се промушват, свенливо, в косите ми,
тези бледи и нежни, пълнолунни лъчи.
По гърба ми рисуват вълшебни сияния -
пейзажи от сенки и златисти отблясъци.
И преплитат във мене безсънни желания...
А Земята ми става твърде малка и тясна.
И тогава лъчите ме вземат в ръцете си
и ме носят на някъде (Вероятно към теб.)
Залюляват ме лекичко и целуват лицето ми,
и по миглите тихо пада лунен прашец.
Ако дойда в съня ти - полулунна и влюбена,
ти недей да се будиш... Просто недей.
Тази нощ те обичам. А това пълнолуние
все ме кара да искам да осъмна до теб...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_07.html
Улови ме...
Днес ще бъда лунна светлина.
И съм бяла. Контрастирам на нощта ти.
По контура на небето ти вървя,
за да легна после върху рамената,
и върху гърдите ти, и в дланите,
и по устните ти да прокарам пръсти...
Тази нощ съм лунна светлина
и дъхът ми някак си накъсано
топли скулите ти и се скрива във косите
миг преди да се разпръсна във зора.
Миг преди да се изгубя сред звездите
и да се превърна във жена.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_31.html
Ти също знаеш, нали?
И тази нощ не си заспивал. Знам.
Усетих те по дланите на здрача.
И таз нощ си страшно много сам,
но знаеш, че не можеш да заплачеш.
Във пулса ти препуска тишина,
а всъщност, ти се иска да извикаш.
Сега съм с теб, обаче. Дай ръка.
И запомни, че адски те обичам.
Сред другите мъже, които в мен
чертаят с погледи посоки и си тръгват,
аз тайничко си пазя само теб -
единственият, който не замръква
със някакво объркано сърце,
а с устни, нецелунати от мене.
Ти нямаш име, нито пък лице,
но някак си успял си да ми вземеш
страхът, че аз съм сам-сама...
Защото зная, че сега те има.
Представям си как мъжката ти длан
заравя нежно пръсти във косите ми
и чак тогава мога да заспя,
спокойна, тиха, усмирена.
Измислям те, но знам, че ти си там -
във центъра на моята вселена.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_30.html
Стига ми...
Откакто тръгна, думите ми спряха...
Дали ги взе със тебе, или просто
се сгушиха в сърцето ми и онемяха -
такива малки, тъжни, боси...
Откакто тръгна, тръгна си Небето.
И Вятърът си тръгна. И Луната.
И стана празна цялата планета.
Останахме сами със Тишината.
Откакто тръгна, станах много тъжна.
Не плача много. /Бях ти обещала!/
Но знаеш ли, не мога да те лъжа -
от както тръгна, аз съм оглушала
за песните на птиците, за хората,
за думите на Лятото върху вълните.
Не ми се слушат. И не искам да говоря.
Сама ми е добре.
И те обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_23.html
To...
Това не влиза във графата "чувства".
Това съвсем не е любов.
Изглежда, някак съм пропуснала
да разбера какво е то.
Но то ме прави по-безсънна.
И по-щастлива. И по-сама.
По-женствена съм. И по-тъжна.
И по-усмихната. И по-добра.
Обичам те, но не е всичко.
То прави всичко по-така...
И по-така си те обичам.
И по-така си те мълча.
Не, не... това е нещо по-различно.
Не мога да го обясня.
Но е огромно. И прилича
на взрив от звук и светлина.
Какво, като сега те няма.
Какво, като небето спи...
Земята не е толкова голяма-
не може да ни раздели.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/to.html
На разсъмване...
Все някога ще стане и това...
ще се събудя, топла, във ръцете ти.
Ще се събудиш, тих, във мойта длан.
И всичко ще е просто шепотно -
и моят глас, и твоите очи,
и слънцето, помилвало небето,
и птиците, и бледите звезди,
които гаснат, уморени по лицето ми,
и устните ми, и дъхът ти, и нощта,
и вятърът, преминал през стъклата...
Все някога ще стане и това...
Аз те обичам. И ще гоЧитать далее...
комментарии: 0
понравилось!
вверх^
к полной версии
30
Аз без теб не мога...
...и по принцип, аз без теб не мога.
Нищо, че не искам да призная.
Качвам се на белия си облак
и препускам някъде в безкрая,
а пък всъщност, аз без теб не мога...
Но не питай. Дълго ще отричам.
Как да кажа - липсва ми посока.
Само безпосочно те обичам.
Ти не знаеш, но без теб не мога.
Някога едва ли ще ти кажа...
Стига ми да знам, че си наоколо.
Другото не ми е толкоз важно.
Важното е, че без теб не мога.
Все едно април ли е, или пък август.
Ако можех, щеше да е просто.
Лесно. И навярно щеше да е ясно.
Само че, уви, без теб не мога.
Чакам те, превърната в момиче.
Скрила съм си малко смелост в погледа,
колкото да кажа, че обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_5418.html
Поне насън ще се влюбиш в мен...
Това пълнолуние се протяга в очите ми
и не иска да спя. И не иска да спя.
По лицето ми бягат, светлопръсти, лъчите му
и ме правят загадъчна, полулунна жена.
Посребряват ми устните и ме галят, притихнали,
и аз ги целувам - един по един.
После те се промушват, свенливо, в косите ми,
тези бледи и нежни, пълнолунни лъчи.
По гърба ми рисуват вълшебни сияния -
пейзажи от сенки и златисти отблясъци.
И преплитат във мене безсънни желания...
А Земята ми става твърде малка и тясна.
И тогава лъчите ме вземат в ръцете си
и ме носят на някъде (Вероятно към теб.)
Залюляват ме лекичко и целуват лицето ми,
и по миглите тихо пада лунен прашец.
Ако дойда в съня ти - полулунна и влюбена,
ти недей да се будиш... Просто недей.
Тази нощ те обичам. А това пълнолуние
все ме кара да искам да осъмна до теб...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_07.html
Улови ме...
Днес ще бъда лунна светлина.
И съм бяла. Контрастирам на нощта ти.
По контура на небето ти вървя,
за да легна после върху рамената,
и върху гърдите ти, и в дланите,
и по устните ти да прокарам пръсти...
Тази нощ съм лунна светлина
и дъхът ми някак си накъсано
топли скулите ти и се скрива във косите
миг преди да се разпръсна във зора.
Миг преди да се изгубя сред звездите
и да се превърна във жена.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_31.html
Ти също знаеш, нали?
И тази нощ не си заспивал. Знам.
Усетих те по дланите на здрача.
И таз нощ си страшно много сам,
но знаеш, че не можеш да заплачеш.
Във пулса ти препуска тишина,
а всъщност, ти се иска да извикаш.
Сега съм с теб, обаче. Дай ръка.
И запомни, че адски те обичам.
Сред другите мъже, които в мен
чертаят с погледи посоки и си тръгват,
аз тайничко си пазя само теб -
единственият, който не замръква
със някакво объркано сърце,
а с устни, нецелунати от мене.
Ти нямаш име, нито пък лице,
но някак си успял си да ми вземеш
страхът, че аз съм сам-сама...
Защото зная, че сега те има.
Представям си как мъжката ти длан
заравя нежно пръсти във косите ми
и чак тогава мога да заспя,
спокойна, тиха, усмирена.
Измислям те, но знам, че ти си там -
във центъра на моята вселена.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_30.html
Стига ми...
Откакто тръгна, думите ми спряха...
Дали ги взе със тебе, или просто
се сгушиха в сърцето ми и онемяха -
такива малки, тъжни, боси...
Откакто тръгна, тръгна си Небето.
И Вятърът си тръгна. И Луната.
И стана празна цялата планета.
Останахме сами със Тишината.
Откакто тръгна, станах много тъжна.
Не плача много. /Бях ти обещала!/
Но знаеш ли, не мога да те лъжа -
от както тръгна, аз съм оглушала
за песните на птиците, за хората,
за думите на Лятото върху вълните.
Не ми се слушат. И не искам да говоря.
Сама ми е добре.
И те обичам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_23.html
To...
Това не влиза във графата "чувства".
Това съвсем не е любов.
Изглежда, някак съм пропуснала
да разбера какво е то.
Но то ме прави по-безсънна.
И по-щастлива. И по-сама.
По-женствена съм. И по-тъжна.
И по-усмихната. И по-добра.
Обичам те, но не е всичко.
То прави всичко по-така...
И по-така си те обичам.
И по-така си те мълча.
Не, не... това е нещо по-различно.
Не мога да го обясня.
Но е огромно. И прилича
на взрив от звук и светлина.
Какво, като сега те няма.
Какво, като небето спи...
Земята не е толкова голяма-
не може да ни раздели.
https://caribiana.blogspot.com/2009/07/to.html
На разсъмване...
Все някога ще стане и това...
ще се събудя, топла, във ръцете ти.
Ще се събудиш, тих, във мойта длан.
И всичко ще е просто шепотно -
и моят глас, и твоите очи,
и слънцето, помилвало небето,
и птиците, и бледите звезди,
които гаснат, уморени по лицето ми,
и устните ми, и дъхът ти, и нощта,
и вятърът, преминал през стъклата...
Все някога ще стане и това...
Аз те обичам. И ще го
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:19
29
Кажи ми...
Когато пръстите ти нарисуват
криле по голия ми гръб,
а лунните лъчи танцуват
в очите ми, вместо да спят,
когато устните ти вдишват
от раменете ми звезди
и ставаш целият затишие
в мига, преди да се взривиш,
и някакси неумолимо нежен
целуваш всяка точица по мен,
когато просто безутешно
се сбъдвам в твоите ръце
и по гърдите ти прошепват
косите ми задъхан стон,
кажи ми, че не е вълшебство...
Кажи ми, че не е любов...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_04.html
Мълчание
Във рамката на твоето мълчание
аз вграждам себе си. И малко цветове.
Но ти не знаеш... Няма как да знаеш.
Понеже сме в различни светове.
Не знаеш с колко много обич
запълвам фугите във твоята душа.
Усещаш, може би... Или не можеш.
Но все едно. Да бъде тишина.
Да бъде тишина, в която само
да чуваш пулса ми. Но като свой.
Опрял чело на топлото ми рамо.
И само мой. И само мой...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_01.html
Когато нощем...
Извинявай, че нахълтах във съня ти.
В моя беше страшно и студено.
Аз съвсем не исках да те будя.
Просто исках само да си взема
малко дъх от устните ти. И прегръдка.
И ръка, която да ме гали.
Стопля ли се, бързо ще си тръгна.
Или ако искаш - ще остана.
И тогава заедно ще слушаме
нотите на лунното вълшебство.
Остави ме да заспя до тебе, сгушена
като в най-топлия спомен от детството...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post.html
Не ме намираш...
Не ме намираш... Може би защото,
живея някъде ужасно надалеч.
От другата страна на този облак,
заседнал тъжно в твоето небе.
Градчето ми е много, много малко.
Три къщи само и безброй луни.
Живея с еднорог и две русалки,
и няколко отколешни мечти.
Тук всичко ти изглежда нереално-
една бродерия със нишки от слънца
по тънкото платно на онзи залез,
след който не започва вечерта.
И нямам нищо... само бели листи,
върху които ти рисувам слънчоглед.
Не ме намираш... А пък аз съм близко-
на педя обич само съм от теб.
https://caribiana.blogspot.com/2009/10/blog-post_05.html
И тогава...
Ще бъде нощ. Безсънна, като днешната.
И също като днешната - разнежена.
Аз ще съм най-красивата му грешка,
която е допускал от небрежност.
Но днес и аз, и той, не знаем...
Светът е пълен с много километри,
които образуват разстояния
между пресъхналите длани на ръцете ни.
А днес и аз, и той, не знаем още...
Но двамата безсънно се измисляме
в хиляда и една безкрайни нощи.
И някой ден ще се напишем в приказка...
https://caribiana.blogspot.com/2009/09/blog-post_3223.html
И по-красива е нощта...
Понеже градът уморено заспива,
а вънка е есен, звезди и небе,
аз ставам направо ужасно щастлива.
И влюбена в теб. И влюбена в теб...
За малко забравям, че ти си далече,
затварям очи и те галя със длан.
Секундата става по-дълга от вечност,
Големият Свят - по-малко голям.
Над мен срамежливо премигват звездите -
разпръснати капчици бяло сребро.
Луната се скрива безмълвно в очите ми.
Навънка е есен, звезди и любов.
https://caribiana.blogspot.com/2009/09/blog-post_22.html
Чакаш ли ме?
Седни във лодката на тънката Луна
и някъде отплавай... сред звездите.
Нощта е винаги по-нежна от жена
и те прегръща тихо, без да пита.
Сънувай ме отново. Все едно
за пръв път чуваш тихите ми думи.
Аз идвам... без да знам защо...
И много, много дълго те целувам.
Но ти не се буди. Сънувай още...
Отвориш ли очи, ще се разпадна.
Не мога друго, но ще идвам нощем
и просто ще заспивам в дланите ти...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_18.html
29
Кажи ми...
Когато пръстите ти нарисуват
криле по голия ми гръб,
а лунните лъчи танцуват
в очите ми, вместо да спят,
когато устните ти вдишват
от раменете ми звезди
и ставаш целият затишие
в мига, преди да се взривиш,
и някакси неумолимо нежен
целуваш всяка точица по мен,
когато просто безутешно
се сбъдвам в твоите ръце
и по гърдите ти прошепват
косите ми задъхан стон,
кажи ми, че не е вълшебство...
Кажи ми, че не е любов...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_04.html
Мълчание
Във рамката на твоето мълчание
аз вграждам себе си. И малко цветове.
Но ти не знаеш... Няма как да знаеш.
Понеже сме в различни светове.
Не знаеш с колко много обич
запълвам фугите във твоята душа.
Усещаш, може би... Или не можеш.
Но все едно. Да бъде тишина.
Да бъде тишина, в която само
да чуваш пулса ми. Но като свой.
Опрял чело на топлото ми рамо.
И само мой. И само мой...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_01.html
Когато нощем...
Извинявай, че нахълтах във съня ти.
В моя беше страшно и студено.
Аз съвсем не исках да те будя.
Просто исках само да си взема
малко дъх от устните ти. И прегръдка.
И ръка, която да ме гали.
Стопля ли се, бързо ще си тръгна.
Или ако искаш - ще остана.
И тогава заедно ще слушаме
нотите на лунното вълшебство.
Остави ме да заспя до тебе, сгушена
като в най-топлия спомен от детството...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post.html
Не ме намираш...
Не ме намираш... Може би защото,
живея някъде ужасно надалеч.
От другата страна на този облак,
заседнал тъжно в твоето небе.
Градчето ми е много, много малко.
Три къщи само и безброй луни.
Живея с еднорог и две русалки,
и няколко отколешни мечти.
Тук всичко ти изглежда нереално-
една бродерия със нишки от слънца
по тънкото платно на онзи залез,
след който не започва вечерта.
И нямам нищо... само бели листи,
върху които ти рисувам слънчоглед.
Не ме намираш... А пък аз съм близко-
на педя обич само съм от теб.
https://caribiana.blogspot.com/2009/10/blog-post_05.html
И тогава...
Ще бъде нощ. Безсънна, като днешната.
И също като днешната - разнежена.
Аз ще съм най-красивата му грешка,
която е допускал от небрежност.
Но днес и аз, и той, не знаем...
Светът е пълен с много километри,
които образуват разстояния
между пресъхналите длани на ръцете ни.
А днес и аз, и той, не знаем още...
Но двамата безсънно се измисляме
в хиляда и една безкрайни нощи.
И някой ден ще се напишем в приказка...
https://caribiana.blogspot.com/2009/09/blog-post_3223.html
И по-красива е нощта...
Понеже градът уморено заспива,
а вънка е есен, звезди и небе,
аз ставам направо ужасно щастлива.
И влюбена в теб. И влюбена в теб...
За малко забравям, че ти си далече,
затварям очи и те галя със длан.
Секундата става по-дълга от вечност,
Големият Свят - по-малко голям.
Над мен срамежливо премигват звездите -
разпръснати капчици бяло сребро.
Луната се скрива безмълвно в очите ми.
Навънка е есен, звезди и любов.
https://caribiana.blogspot.com/2009/09/blog-post_22.html
Чакаш ли ме?
Седни във лодката на тънката Луна
и някъде отплавай... сред звездите.
Нощта е винаги по-нежна от жена
и те прегръща тихо, без да пита.
Сънувай ме отново. Все едно
за пръв път чуваш тихите ми думи.
Аз идвам... без да знам защо...
И много, много дълго те целувам.
Но ти не се буди. Сънувай още...
Отвориш ли очи, ще се разпадна.
Не мога друго, но ще идвам нощем
и просто ще заспивам в дланите ти...
https://caribiana.blogspot.com/2009/08/blog-post_18.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:19
28
Ще си отида...
Аз ще избягам тихо от съня ти.
И от мечтите ти, да знаеш, ще избягам.
Не ще ме имаш повече безплътна -
една жена от светлина и пяна.
Ще си отида, нежна и незрима.
Ще спреш да ме въздишаш замечтано.
Такава, казвам ти, не искам да ме имаш!
Ще дойда жива. И ще поискам да остана.
Едва ли ще съм толкова прекрасна.
/Когато съм мечта, съм съвършена.
А иначе съм... истинска и с недостатъци./
И се надявам да се влюбиш в мене...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_09.html
Като малък нощен ритуал
Затворѝ ме под клепките си, преди да заспиш.
Отпечатай по мене дъха си.
Нарисувай в небето хиляда звезди,
а по мене - рисувай със пръсти.
И когато сънуваш - сънувай пак мен.
Как се сгушвам във теб доверчиво,
как свенливо утихвам във твойте ръце,
а Луната по мен се разлива.
А когато нощта розовее във края си,
събудѝ сетивата ми, по-нежен от полъх.
И когато потънеш, укротен, в топлината ми,
ще усетиш, как много съм твоя.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_7240.html
Есенна умора
Такава есенна умора ме връхлита...
Навярно е предчувствие за зимата.
Заравя нежни пръсти във косите ми
и много, много иска да ме има.
Прегръща ме, по-влюбена от всякога
и ми нашепва упоителни мълчания.
Ръцете и от обич са разплакани.
И аз потъвам в нейните обятия.
Небето се изплъзва от очите ми.
Луната се търкулва в неизвестното.
И всичко е насън. Или наистина.
И е красиво повече от бездна.
Потъвам в аромата на умората.
А тя целува тялото ми като вятър.
Забравям за Земята. И за хората.
И сливам себе си със тишината.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_9207.html
Ти и Тишината
Когато се събличам преди сън,
вместо ръцете ти ме гали тишината.
И аз и казвам, че съм твоя. Твоя съм.
Но тя нахално влиза под чаршафите.
И продължава да ме гали вместо теб.
Целува устните ми, клепките и раменете.
Докосва ме с невидими ръце,
които ми напомнят за ръцете ти.
Изопва до безмълвност сетивата ми.
И притаила дъх, над мен трепти.
Изпълва ме със себе си. И се разтапя
във няколко задъхани сълзи...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post.html
Не спирай да сънуваш
Сънувал си ме... Каза ми Луната.
За малко във прозореца ми спря.
Разказа ми за тебе. И угасна.
Или пък просто нямаше Луна...
Но ти си ме сънувал. Аз усетих.
Напълно сигурна съм - ти си бил.
По кожата ми мина като трепет,
а после във косите ми се скри.
И аз поисках топлото дихание
на дланите ти, влюбени във мен.
Когато укротена и смълчана
заспивам върху твойте рамене.
Сънувал си ме... Каза ми Луната.
И после стана облак от звезди.
През тях премина нежен, нощен вятър
и тихичко в очите ми се скри.
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_22.html
Където и да си...
Сега по улиците няма никой.
И всички булеварди кротко спят.
Небето пише много тъжни стихове,
защото не обича есента.
А аз не спя. Безсънно ми е някак.
Защото си далеч, далеч, далеч...
До тебе не достигат влакове.
А аз не зная имам ли криле.
Но искам да ти кажа непременно
(ще чуеш ли? Дано да можеш!)
Обичам те до края на Вселената.
След него те обичам още повече...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_13.html
Аз и обичта ми...
Не заспивай, моя обич. Не заспивай още.
Вънка месечината нещо ти шепти.
Тя познава всички най-безсънни нощи
във които искам да се случиш ти.
Остави я, обич. Нека ти разказва
как те чакам дълго. Цял един живот.
Как без теб е тихо и до лудост празно
във това огромно, ледено легло.
Не заспивай, моя обич. Още не заспивай.
От звездите днес ще ти направя дъжд.
Най-накрая, знам, Той ще ни открие.
Ще заспим в ръцете на най-добрия мъж.
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_07.html
28
Ще си отида...
Аз ще избягам тихо от съня ти.
И от мечтите ти, да знаеш, ще избягам.
Не ще ме имаш повече безплътна -
една жена от светлина и пяна.
Ще си отида, нежна и незрима.
Ще спреш да ме въздишаш замечтано.
Такава, казвам ти, не искам да ме имаш!
Ще дойда жива. И ще поискам да остана.
Едва ли ще съм толкова прекрасна.
/Когато съм мечта, съм съвършена.
А иначе съм... истинска и с недостатъци./
И се надявам да се влюбиш в мене...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_09.html
Като малък нощен ритуал
Затворѝ ме под клепките си, преди да заспиш.
Отпечатай по мене дъха си.
Нарисувай в небето хиляда звезди,
а по мене - рисувай със пръсти.
И когато сънуваш - сънувай пак мен.
Как се сгушвам във теб доверчиво,
как свенливо утихвам във твойте ръце,
а Луната по мен се разлива.
А когато нощта розовее във края си,
събудѝ сетивата ми, по-нежен от полъх.
И когато потънеш, укротен, в топлината ми,
ще усетиш, как много съм твоя.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_7240.html
Есенна умора
Такава есенна умора ме връхлита...
Навярно е предчувствие за зимата.
Заравя нежни пръсти във косите ми
и много, много иска да ме има.
Прегръща ме, по-влюбена от всякога
и ми нашепва упоителни мълчания.
Ръцете и от обич са разплакани.
И аз потъвам в нейните обятия.
Небето се изплъзва от очите ми.
Луната се търкулва в неизвестното.
И всичко е насън. Или наистина.
И е красиво повече от бездна.
Потъвам в аромата на умората.
А тя целува тялото ми като вятър.
Забравям за Земята. И за хората.
И сливам себе си със тишината.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_9207.html
Ти и Тишината
Когато се събличам преди сън,
вместо ръцете ти ме гали тишината.
И аз и казвам, че съм твоя. Твоя съм.
Но тя нахално влиза под чаршафите.
И продължава да ме гали вместо теб.
Целува устните ми, клепките и раменете.
Докосва ме с невидими ръце,
които ми напомнят за ръцете ти.
Изопва до безмълвност сетивата ми.
И притаила дъх, над мен трепти.
Изпълва ме със себе си. И се разтапя
във няколко задъхани сълзи...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post.html
Не спирай да сънуваш
Сънувал си ме... Каза ми Луната.
За малко във прозореца ми спря.
Разказа ми за тебе. И угасна.
Или пък просто нямаше Луна...
Но ти си ме сънувал. Аз усетих.
Напълно сигурна съм - ти си бил.
По кожата ми мина като трепет,
а после във косите ми се скри.
И аз поисках топлото дихание
на дланите ти, влюбени във мен.
Когато укротена и смълчана
заспивам върху твойте рамене.
Сънувал си ме... Каза ми Луната.
И после стана облак от звезди.
През тях премина нежен, нощен вятър
и тихичко в очите ми се скри.
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_22.html
Където и да си...
Сега по улиците няма никой.
И всички булеварди кротко спят.
Небето пише много тъжни стихове,
защото не обича есента.
А аз не спя. Безсънно ми е някак.
Защото си далеч, далеч, далеч...
До тебе не достигат влакове.
А аз не зная имам ли криле.
Но искам да ти кажа непременно
(ще чуеш ли? Дано да можеш!)
Обичам те до края на Вселената.
След него те обичам още повече...
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_13.html
Аз и обичта ми...
Не заспивай, моя обич. Не заспивай още.
Вънка месечината нещо ти шепти.
Тя познава всички най-безсънни нощи
във които искам да се случиш ти.
Остави я, обич. Нека ти разказва
как те чакам дълго. Цял един живот.
Как без теб е тихо и до лудост празно
във това огромно, ледено легло.
Не заспивай, моя обич. Още не заспивай.
От звездите днес ще ти направя дъжд.
Най-накрая, знам, Той ще ни открие.
Ще заспим в ръцете на най-добрия мъж.
https://caribiana.blogspot.com/2009/11/blog-post_07.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:18
27
Така те обичам
Аз затварям очи и със пръсти погалвам лицето ти.
Всяка бръчица, всяка малка трапчинка.
И усещам - незнайно как - нежността да струи от ръцете ми.
И съм цялата обич. И трептящо избликвам.
След това те целувам. И се стапям по устните.
И светът се топи. Топи се Вселената.
Аз умирам във себе си. И във тебе възкръсвам.
За да можеш и ти да възкръснеш във мене.
Трепват миглите. От сълзи натежали.
Аз заспивам в ръцете ти. Укротена и тиха.
Тази вечер Луната ще е мокра и бяла.
И ще пише в небето най-любовните стихове.
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_05.html
Да ме намериш можеш само ти...
Понякога се лутам дълго в себе си.
(А аз съм омагьосана гора.)
Загубвам си следите по пътеките
и трябва много дълго да вървя,
докато стигна хребета на хълма,
зад който изгревът се буди вместо мен.
От който като семенце покълвам
сама във собственото си сърце.
Понякога във себе си изригвам
и сигурно приличам на звезда.
Понякога съм тих, прозрачен извор
и съм дълбока колкото сълза.
(В която би могъл да се удавиш,
ако понечиш да я прекосиш.)
А ти заплиташ някога дъха ми.
Или разплиташ моите мечти.
И всичко е объркано до лудост.
А всъщност, толкова е ясно...
Когато дълго в себе си се лутам
аз просто се изгубвам в обичта си.
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_24.html
Да стигна до теб...
Ти някой ден ще ме намериш на брега.
Но не русалка, нито пясъчно момиче.
Ще бъда просто аз. Една жена,
която ще поискаш да обичаш.
Зад мене Изгревът ще гали със лъчи
сънливото небе. Ще бъде лято.
А вятърът покорно ще мълчи
и нежно ще целува рамената ми.
В косите ми звездите ще гасят
сълзите на пустинните ти сънища.
Ще мина босонога по брега
и само въздухът ще ме обгръща.
По кожата ми ще блещука морска сол
и ти ще искаш с устни да опиташ
дали съм с вкус на слънце и любов,
една родена от вълните Афродита...
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_06.html
Аз съм тиха вода... От дълбоките
Не казвай, колко много ти се спи.
Едва ли ще заспиш по пълнолуние...
Под тежките ми, вятърни коси
те чакат устните ми. Нацелувай ги!
Днес мога да съм топла, юлска нощ.
(Kакво, че януари зъзне вънка.)
По кожата ми нишки от сребро
разплитат нежните си, звездни брънки.
И аз оставам само по море,
което в дланите ти топло се разлива.
Изгребвай ме със дъх, с очи, с ръце
и ме обичай много мълчаливо.
Внимавай само! Моите вълни
ще те препъват, диви и разпенени.
Ще бъдат като буря. А пък ти
навярно ще потънеш в тях. И в мене.
Сега не казвай колко ти се спи...
Съблякох си небето и земята.
Пред теб стоя. По сол и по вълни.
И тихичко обсебвам сетивата ти.
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_04.html
Слънце мое, мое зимно слънце...
На мен ми е студено. А пък ти
стоиш далеч, на края на Земята.
Понякога усещам, как с лъчи
успяваш да докоснеш сетивата ми.
Притварям клепки и се взирам в теб.
Отворя ли очи, ще ослепея.
Далече ми е твоето небе.
И мога само силно да копнея
как цялата планета ще се завърти
и ние с теб ще можем да се срещнем.
Аз ще се сгуша в тебе. А пък ти
ще станеш истинско. И по-горещо.
Но Зимата нехае за това.
Протяга се небрежно помежду ни.
И аз мечтая тайно пролетта,
в която дълго с теб
ще се целуваме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_21.html
И е бяло, и тихо, и тихо...
Пада сняг. И шепти във косите ми.
Сякаш падат прашинки небе.
Ако искаш, ела да поскитаме
из заспалото бяло градче.
Ти ще топлиш ръцете ми с длани,
аз ще топля твоите с дъх.
Ще направим пътечка за двама ни
във самото сърце на града.
А по моите мигли снежинките
ще приличат на светли сълзи.
Ще изглеждам почти като приказка.
И ще мога да сбъдвам мечти.
Ако искаш ела... Измечтай си ме.
Пада сняг. И валят чудеса.
Всичко става вълшебно и тайнствено...
Пада сняг. Ако искаш, ела...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_17.html
Да целунеш зимата...
Приличам на снега. Досущ съм като него.
Валя по теб. И после се топя.
А ти ме гледаш. Дълго, дълго гледаш
как се превръщам в мъничка сълза.
И галя миглите ти с нежни длани,
целувам бузата ти, като шепот.
Светът добива странни очертания,
когато го поглеждаш през сърцето ми.
Над белите пътеки пада мрак.
Валят звезди в косите ми и става тихо.
Аз съм сълза, снежинка и жена.
Докосвам устните ти. И заспивам.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_14.html
27
Така те обичам
Аз затварям очи и със пръсти погалвам лицето ти.
Всяка бръчица, всяка малка трапчинка.
И усещам - незнайно как - нежността да струи от ръцете ми.
И съм цялата обич. И трептящо избликвам.
След това те целувам. И се стапям по устните.
И светът се топи. Топи се Вселената.
Аз умирам във себе си. И във тебе възкръсвам.
За да можеш и ти да възкръснеш във мене.
Трепват миглите. От сълзи натежали.
Аз заспивам в ръцете ти. Укротена и тиха.
Тази вечер Луната ще е мокра и бяла.
И ще пише в небето най-любовните стихове.
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_05.html
Да ме намериш можеш само ти...
Понякога се лутам дълго в себе си.
(А аз съм омагьосана гора.)
Загубвам си следите по пътеките
и трябва много дълго да вървя,
докато стигна хребета на хълма,
зад който изгревът се буди вместо мен.
От който като семенце покълвам
сама във собственото си сърце.
Понякога във себе си изригвам
и сигурно приличам на звезда.
Понякога съм тих, прозрачен извор
и съм дълбока колкото сълза.
(В която би могъл да се удавиш,
ако понечиш да я прекосиш.)
А ти заплиташ някога дъха ми.
Или разплиташ моите мечти.
И всичко е объркано до лудост.
А всъщност, толкова е ясно...
Когато дълго в себе си се лутам
аз просто се изгубвам в обичта си.
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_24.html
Да стигна до теб...
Ти някой ден ще ме намериш на брега.
Но не русалка, нито пясъчно момиче.
Ще бъда просто аз. Една жена,
която ще поискаш да обичаш.
Зад мене Изгревът ще гали със лъчи
сънливото небе. Ще бъде лято.
А вятърът покорно ще мълчи
и нежно ще целува рамената ми.
В косите ми звездите ще гасят
сълзите на пустинните ти сънища.
Ще мина босонога по брега
и само въздухът ще ме обгръща.
По кожата ми ще блещука морска сол
и ти ще искаш с устни да опиташ
дали съм с вкус на слънце и любов,
една родена от вълните Афродита...
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_06.html
Аз съм тиха вода... От дълбоките
Не казвай, колко много ти се спи.
Едва ли ще заспиш по пълнолуние...
Под тежките ми, вятърни коси
те чакат устните ми. Нацелувай ги!
Днес мога да съм топла, юлска нощ.
(Kакво, че януари зъзне вънка.)
По кожата ми нишки от сребро
разплитат нежните си, звездни брънки.
И аз оставам само по море,
което в дланите ти топло се разлива.
Изгребвай ме със дъх, с очи, с ръце
и ме обичай много мълчаливо.
Внимавай само! Моите вълни
ще те препъват, диви и разпенени.
Ще бъдат като буря. А пък ти
навярно ще потънеш в тях. И в мене.
Сега не казвай колко ти се спи...
Съблякох си небето и земята.
Пред теб стоя. По сол и по вълни.
И тихичко обсебвам сетивата ти.
https://caribiana.blogspot.com/2010/01/blog-post_04.html
Слънце мое, мое зимно слънце...
На мен ми е студено. А пък ти
стоиш далеч, на края на Земята.
Понякога усещам, как с лъчи
успяваш да докоснеш сетивата ми.
Притварям клепки и се взирам в теб.
Отворя ли очи, ще ослепея.
Далече ми е твоето небе.
И мога само силно да копнея
как цялата планета ще се завърти
и ние с теб ще можем да се срещнем.
Аз ще се сгуша в тебе. А пък ти
ще станеш истинско. И по-горещо.
Но Зимата нехае за това.
Протяга се небрежно помежду ни.
И аз мечтая тайно пролетта,
в която дълго с теб
ще се целуваме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_21.html
И е бяло, и тихо, и тихо...
Пада сняг. И шепти във косите ми.
Сякаш падат прашинки небе.
Ако искаш, ела да поскитаме
из заспалото бяло градче.
Ти ще топлиш ръцете ми с длани,
аз ще топля твоите с дъх.
Ще направим пътечка за двама ни
във самото сърце на града.
А по моите мигли снежинките
ще приличат на светли сълзи.
Ще изглеждам почти като приказка.
И ще мога да сбъдвам мечти.
Ако искаш ела... Измечтай си ме.
Пада сняг. И валят чудеса.
Всичко става вълшебно и тайнствено...
Пада сняг. Ако искаш, ела...
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_17.html
Да целунеш зимата...
Приличам на снега. Досущ съм като него.
Валя по теб. И после се топя.
А ти ме гледаш. Дълго, дълго гледаш
как се превръщам в мъничка сълза.
И галя миглите ти с нежни длани,
целувам бузата ти, като шепот.
Светът добива странни очертания,
когато го поглеждаш през сърцето ми.
Над белите пътеки пада мрак.
Валят звезди в косите ми и става тихо.
Аз съм сълза, снежинка и жена.
Докосвам устните ти. И заспивам.
https://caribiana.blogspot.com/2009/12/blog-post_14.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:18
26
Когато те сънувам
Когато те сънувам, плачат нощите.
Валят звездите им над тихата Земя.
Луната е една пробита кошница,
и пръска бледи струйки светлина.
Когато те сънувам, по ръцете ми
минава обич. И шепти във мен.
А някъде заспиват уморените,
угрижени, самотни ветрове...
Когато те сънувам, ставам музика,
написана от нотите на любовта.
Под миглите ми - влюбени светулки
трептят. И после гаснат в тишина.
По кожата ми пламнали искрици
обричат ме на теб. И все на теб.
Душата ми, превърната на птица,
излита със невидими криле.
И устните ми тихо те повтарят
в задъхан полусън. И те целуват.
...
А в люлката на спящата ми стая
аз много отдалече те сънувам...
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_18.html
А всъщност - знаеш...
Не ти се вярва, но ми правиш чудеса.
(Една планета цялата в любов превърна!)
Сърдит си ми, когато замълча.
Но тайничко мечтаеш да прегърнеш
и мен, и тъжните ми дни,
и мислите ми, разпилени сред безкрая,
сълзите ми... ината ми дори,
и вечната ми нужда да мечтая.
Не ти се вярва, но в душата ти чета
не само всичко, дето искаш да ми кажеш...
Прочитам в нея толкова неща,
които ти не подозираш даже.
Прочитам в нея малкото момче,
което търси в мен едно момиче.
Мъжа прочитам, който ме зове.
Приятеля. Спасителя. И всичко...
Прочитам тайните ти страхове.
Ранимата ти обич препрочитам...
Не ти се вярва. Знам. Добре.
Но знаеш ли... ужасно те обичам!
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_15.html
Най-необходимото
Да знаеш, аз умея да се давя.
На мене всичката любов ми е дълбока.
Не съм измислила причина за спасяване,
нито компас със правилна посока.
Не зная правилá за непотъване.
(Но много се страхувам от вълните.)
А любовта на дъното е тъмна.
И лодките са слепи. И пробити.
А пък сърцето ми е натежало като котва
от нуждата да стана точно твоя.
Ще можеш ли (бих искала да можеш...)
да ми бъдеш море. И спасителен пояс.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_04.html
Нищо не знам...
Не знам къде започва любовта...
Навярно там, където свършва времето.
Където думите умират. И от тях
покълва нещо, за което няма име.
Не зная как изглежда любовта.
Не знам цвета ѝ, плътността, релефа...
Не зная аромата ѝ... Но знам,
че пренастройва пулса на сърцето.
Не знам какво е точно любовта...
Но мисля, че сега живее в мене.
И иска, много иска да я дам
на теб. Ако поискаш да я вземеш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_14.html
Ако ти решиш да си вървиш...
Ако ти решиш да си вървиш,
след тебе светлините ще угаснат.
Ще се размият белите стени.
И първо ще изчезне стаята.
А после къщата ще избледнее,
преди да се превърне в нищо.
Градът ще се стопи. Ще опустее.
И вече няма да е град, а призрак.
След тях Земята и Вселената
ще се разтворят тъжно в мрака.
Ще спре да съществува времето,
когато няма кой да чакам.
Една огромна, глуха празнота
ще глътне всичко.
Не, не се преструвам.
Щом теб те няма вече в моя свят,
какъв е смисълът светът да съществува?
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_13.html
И още, и още, и още...
Аз просто искам да се сгуша в теб,
когато плача и когато съм щастлива.
Да ме погалиш с устни, с дъх, с ръце
и много бавно да ме преоткриваш.
Да измълчим ненужните слова.
А тишината да тежи от обичта ни.
Да шепнат само, влюбено, в нощта
разнежените ни до изнемога длани.
Не искам друго. Нищичко не искам.
А само тихо да се сгуша в теб.
И да заспя във най-вълшебната си приказка,
заслушана във твоето сърце...
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_1014.html
Предопределено е...
Не чукай на дърво. Ще ти се случа.
Обречена съм ти от цели сто живота.
По теб ще тръгна като тънък ручей
и ще се гмурна във сърцето ти. Дълбоко.
Ще станеш целият водовъртежен.
Така съм влюбена, че просто си безсилен.
А аз се чувствам до полуда нежна,
когато тихичко по тебе се разливам.
Не можеш да ме спреш да те обичам.
Заключих миналото си и хвърлих ключа.
Сега съм твоето объркано момиче.
Не чукай на дърво. Ще ти се случа!
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_1305.html
26
Когато те сънувам
Когато те сънувам, плачат нощите.
Валят звездите им над тихата Земя.
Луната е една пробита кошница,
и пръска бледи струйки светлина.
Когато те сънувам, по ръцете ми
минава обич. И шепти във мен.
А някъде заспиват уморените,
угрижени, самотни ветрове...
Когато те сънувам, ставам музика,
написана от нотите на любовта.
Под миглите ми - влюбени светулки
трептят. И после гаснат в тишина.
По кожата ми пламнали искрици
обричат ме на теб. И все на теб.
Душата ми, превърната на птица,
излита със невидими криле.
И устните ми тихо те повтарят
в задъхан полусън. И те целуват.
...
А в люлката на спящата ми стая
аз много отдалече те сънувам...
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_18.html
А всъщност - знаеш...
Не ти се вярва, но ми правиш чудеса.
(Една планета цялата в любов превърна!)
Сърдит си ми, когато замълча.
Но тайничко мечтаеш да прегърнеш
и мен, и тъжните ми дни,
и мислите ми, разпилени сред безкрая,
сълзите ми... ината ми дори,
и вечната ми нужда да мечтая.
Не ти се вярва, но в душата ти чета
не само всичко, дето искаш да ми кажеш...
Прочитам в нея толкова неща,
които ти не подозираш даже.
Прочитам в нея малкото момче,
което търси в мен едно момиче.
Мъжа прочитам, който ме зове.
Приятеля. Спасителя. И всичко...
Прочитам тайните ти страхове.
Ранимата ти обич препрочитам...
Не ти се вярва. Знам. Добре.
Но знаеш ли... ужасно те обичам!
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_15.html
Най-необходимото
Да знаеш, аз умея да се давя.
На мене всичката любов ми е дълбока.
Не съм измислила причина за спасяване,
нито компас със правилна посока.
Не зная правилá за непотъване.
(Но много се страхувам от вълните.)
А любовта на дъното е тъмна.
И лодките са слепи. И пробити.
А пък сърцето ми е натежало като котва
от нуждата да стана точно твоя.
Ще можеш ли (бих искала да можеш...)
да ми бъдеш море. И спасителен пояс.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_04.html
Нищо не знам...
Не знам къде започва любовта...
Навярно там, където свършва времето.
Където думите умират. И от тях
покълва нещо, за което няма име.
Не зная как изглежда любовта.
Не знам цвета ѝ, плътността, релефа...
Не зная аромата ѝ... Но знам,
че пренастройва пулса на сърцето.
Не знам какво е точно любовта...
Но мисля, че сега живее в мене.
И иска, много иска да я дам
на теб. Ако поискаш да я вземеш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_14.html
Ако ти решиш да си вървиш...
Ако ти решиш да си вървиш,
след тебе светлините ще угаснат.
Ще се размият белите стени.
И първо ще изчезне стаята.
А после къщата ще избледнее,
преди да се превърне в нищо.
Градът ще се стопи. Ще опустее.
И вече няма да е град, а призрак.
След тях Земята и Вселената
ще се разтворят тъжно в мрака.
Ще спре да съществува времето,
когато няма кой да чакам.
Една огромна, глуха празнота
ще глътне всичко.
Не, не се преструвам.
Щом теб те няма вече в моя свят,
какъв е смисълът светът да съществува?
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_13.html
И още, и още, и още...
Аз просто искам да се сгуша в теб,
когато плача и когато съм щастлива.
Да ме погалиш с устни, с дъх, с ръце
и много бавно да ме преоткриваш.
Да измълчим ненужните слова.
А тишината да тежи от обичта ни.
Да шепнат само, влюбено, в нощта
разнежените ни до изнемога длани.
Не искам друго. Нищичко не искам.
А само тихо да се сгуша в теб.
И да заспя във най-вълшебната си приказка,
заслушана във твоето сърце...
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_1014.html
Предопределено е...
Не чукай на дърво. Ще ти се случа.
Обречена съм ти от цели сто живота.
По теб ще тръгна като тънък ручей
и ще се гмурна във сърцето ти. Дълбоко.
Ще станеш целият водовъртежен.
Така съм влюбена, че просто си безсилен.
А аз се чувствам до полуда нежна,
когато тихичко по тебе се разливам.
Не можеш да ме спреш да те обичам.
Заключих миналото си и хвърлих ключа.
Сега съм твоето объркано момиче.
Не чукай на дърво. Ще ти се случа!
https://caribiana.blogspot.com/2010/02/blog-post_1305.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:18
25
Най-тъжната Любов...
Най-тъжната Любов живее нощем.
Пресича боса пустия площад.
Бездомен вятър нежно я разрошва,
преди да я подхвърли на дъжда.
Тя не трепери. Или пък трепери.
Но не от студ. От страх. От самота.
Звездите на небето стават черни,
когато е самотна Любовта.
И устните ѝ цяла нощ немеят,
заключили вселенска тишина...
Целувките минават покрай нея.
Но никога не стигат Любовта.
Най-тъжната Любов си идва в къщи.
Ще спи сама. За сто и първи път.
И само нощем тихо ще се връща
в една мечта. На прага на съня...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_7716.html
Обич
Нали ти казах колко ме е страх...
Светът ми е чуплив и много крехък.
Допускам много рядко любовта
в пределите на своята планета.
Защото я познавам. Как руши...
И как помита всичко. И си тръгва.
Защото знам морето от сълзи,
оставащо след тихите ѝ стъпки.
Но тя се вмъкна пак. Ти я доведе.
Ще ме опазиш ли сега? Не знам...
---
И всеки път си мисля: "За последно!"
Дано е за последен път сега...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_08.html
Април
В главата ми прехвърчат пеперуди.
Може би виновен е Април...
Може някой днес да се е влюбил
(много тайно) в моите очи.
Може Слънцето да ми напише песен.
И да ме целуне. (Вместо теб.)
И една гора от нацъфтели кестени
да ме грабне. Да ме отведе
там, където някой ще обича
много дълго (цял живот!) и мене...
Днес се чувствам толкова различна.
Днес съм себе си. Но преродена.
И в главата ми прехвърчат пеперуди.
И подсвиркват слънчеви лъчи.
Шарено ми е. Зелено. И събудено.
Сигурно виновен е Април...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_4.html
Повелителят на ... всичко в мен
Той ме преглъща. Нищо, че горча.
И нищо, че в кръвта му съм отрова.
(Мечтая да съм целия му свят.
Защото той за мен е много повече...)
Той ме приспива... Много мълчалив.
Преди това загася в мен сълзите.
Аз се разпръсквам във безброй звезди.
И искам да ги сложа във очите му.
Той утешава тъжните ми нощи
със нежност, за която сам не знае...
За кой ли път прощава, че съм лоша...
(Понякога съм лоша до безкрайност.)
Но той протяга длан. И се усмихва.
И укротява тъмните ми сили.
А аз, по-влюбена от всякога, притихвам
в ръцете му на мъж. На най-любимия...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_03.html
По-будна от Нощта...
Защото ти не спиш, и аз не спя,
макар Сънят да дращи по очите ми.
В прозореца ми - спомен за Луна
през тъмните стъкла едва наднича.
Ще те дочакам. Чаках цял живот!
Сега от сънища ли да се плаша?
По-страшно ми е празното легло.
И празните минути са ми страшни.
Защото ти не спиш, и аз не спя.
Не съм ти казала за днес, че те обичам.
Не мога просто да го премълча.
Аз цялата съм в тези малки срички.
И имам нужда да ги кажа пак.
Да ти напомня. За да не забравиш.
Обичам те. Обичам те така,
че чак Вселената потръпва.
И изгаря...
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_30.html
Притаявам дъх...
Събличай устните ми от страха...
Със цялата си нежност ги събличай.
Изпивай тихо шепота по тях.
Един изгубен шепот на момиче.
Накарай ги да проумеят тишината,
която пълни всички сетива.
Целувай ги дори насън, когато
небето ги посипва с лунен прах.
Вземи дъха им. Подари им жажда.
Събличай ги от всички страхове.
---
По устните ми любовта се ражда.
И много иска да се слее с теб.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_28.html
Реконструкция на сърце
Той ми прави небето, смеха и тъгата.
И създава наново чудесата във мене.
Той е юлското слънце, януарският вятър,
и априлският дъжд, и вкусът на ноември.
Той ми знае душата до последната бримка.
Знае как да разплита възлите по нея.
Той е всичко, което бих могла да поискам.
И това, за което да помисля не смея.
Той ме прави наново. Мълчаливо сглобява
всички късчета "аз, която била съм".
Но не знам дали знае, че се вгражда отляво.
Там, където по принцип бие сърцето.
И чрез него живея. Дишам с дъха му.
(Ако тръгне, ще бъда съвсем бездиханна.)
...
Той ме взема във шепи и с устни ме сбъдва.
Аз му вярвам до лудост. До лудост му вярвам.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_27.html
25
Най-тъжната Любов...
Най-тъжната Любов живее нощем.
Пресича боса пустия площад.
Бездомен вятър нежно я разрошва,
преди да я подхвърли на дъжда.
Тя не трепери. Или пък трепери.
Но не от студ. От страх. От самота.
Звездите на небето стават черни,
когато е самотна Любовта.
И устните ѝ цяла нощ немеят,
заключили вселенска тишина...
Целувките минават покрай нея.
Но никога не стигат Любовта.
Най-тъжната Любов си идва в къщи.
Ще спи сама. За сто и първи път.
И само нощем тихо ще се връща
в една мечта. На прага на съня...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_7716.html
Обич
Нали ти казах колко ме е страх...
Светът ми е чуплив и много крехък.
Допускам много рядко любовта
в пределите на своята планета.
Защото я познавам. Как руши...
И как помита всичко. И си тръгва.
Защото знам морето от сълзи,
оставащо след тихите ѝ стъпки.
Но тя се вмъкна пак. Ти я доведе.
Ще ме опазиш ли сега? Не знам...
---
И всеки път си мисля: "За последно!"
Дано е за последен път сега...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_08.html
Април
В главата ми прехвърчат пеперуди.
Може би виновен е Април...
Може някой днес да се е влюбил
(много тайно) в моите очи.
Може Слънцето да ми напише песен.
И да ме целуне. (Вместо теб.)
И една гора от нацъфтели кестени
да ме грабне. Да ме отведе
там, където някой ще обича
много дълго (цял живот!) и мене...
Днес се чувствам толкова различна.
Днес съм себе си. Но преродена.
И в главата ми прехвърчат пеперуди.
И подсвиркват слънчеви лъчи.
Шарено ми е. Зелено. И събудено.
Сигурно виновен е Април...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_4.html
Повелителят на ... всичко в мен
Той ме преглъща. Нищо, че горча.
И нищо, че в кръвта му съм отрова.
(Мечтая да съм целия му свят.
Защото той за мен е много повече...)
Той ме приспива... Много мълчалив.
Преди това загася в мен сълзите.
Аз се разпръсквам във безброй звезди.
И искам да ги сложа във очите му.
Той утешава тъжните ми нощи
със нежност, за която сам не знае...
За кой ли път прощава, че съм лоша...
(Понякога съм лоша до безкрайност.)
Но той протяга длан. И се усмихва.
И укротява тъмните ми сили.
А аз, по-влюбена от всякога, притихвам
в ръцете му на мъж. На най-любимия...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_03.html
По-будна от Нощта...
Защото ти не спиш, и аз не спя,
макар Сънят да дращи по очите ми.
В прозореца ми - спомен за Луна
през тъмните стъкла едва наднича.
Ще те дочакам. Чаках цял живот!
Сега от сънища ли да се плаша?
По-страшно ми е празното легло.
И празните минути са ми страшни.
Защото ти не спиш, и аз не спя.
Не съм ти казала за днес, че те обичам.
Не мога просто да го премълча.
Аз цялата съм в тези малки срички.
И имам нужда да ги кажа пак.
Да ти напомня. За да не забравиш.
Обичам те. Обичам те така,
че чак Вселената потръпва.
И изгаря...
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_30.html
Притаявам дъх...
Събличай устните ми от страха...
Със цялата си нежност ги събличай.
Изпивай тихо шепота по тях.
Един изгубен шепот на момиче.
Накарай ги да проумеят тишината,
която пълни всички сетива.
Целувай ги дори насън, когато
небето ги посипва с лунен прах.
Вземи дъха им. Подари им жажда.
Събличай ги от всички страхове.
---
По устните ми любовта се ражда.
И много иска да се слее с теб.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_28.html
Реконструкция на сърце
Той ми прави небето, смеха и тъгата.
И създава наново чудесата във мене.
Той е юлското слънце, януарският вятър,
и априлският дъжд, и вкусът на ноември.
Той ми знае душата до последната бримка.
Знае как да разплита възлите по нея.
Той е всичко, което бих могла да поискам.
И това, за което да помисля не смея.
Той ме прави наново. Мълчаливо сглобява
всички късчета "аз, която била съм".
Но не знам дали знае, че се вгражда отляво.
Там, където по принцип бие сърцето.
И чрез него живея. Дишам с дъха му.
(Ако тръгне, ще бъда съвсем бездиханна.)
...
Той ме взема във шепи и с устни ме сбъдва.
Аз му вярвам до лудост. До лудост му вярвам.
https://caribiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_27.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:17
24
Да ти каже дъждът...
Отвъд стъклата - дъжд. Човеци със чадъри.
И мокри улици. И мъничко тъга.
Бих искала сега да ме прегърнеш
и дълго да се взираме в дъжда.
Да помълчим. Да слушаме водата.
Да гледаме как капките пълзят
и как рисуват бавно по стъклата
рекичките на краткия си път.
Бих искала сега да те целуна.
И после... все така да си мълчим.
А вместо мен дъждът да ти повтаря думите
обичан, и единствен, и любим.
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_07.html
Не искам да си спомням...
Със теб е толкоз хубаво, че аз
забравям колко съм другопланетна.
Забравям, че не вярвах в любовта.
Нито във хората. Нито във себе си.
Със теб е толкова хубаво, че вън
Нощта присяда на прозореца да ни погледа.
Напомня ми как някога, насън,
препусках през поля от слънчогледи.
А там, отгоре, Лунните човеци
строят за нас небе подир небе.
Със теб е толкоз хубаво, че вече
не помня как било е преди теб...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_28.html
Нощта, в която беше създаден светът
Не знаех колко нежна е нощта,
докато той не ми показа.
Напълни я с една Луна
и всичко спря да бъде празно.
Изсипа в шепите ми сто звезди
и светна цялата вселена.
Земята спря да се върти
и спря да съществува време.
И бяхме само той и аз...
И никой друг. И нищо друго.
Сами създавахме Света
в една единствена прегръдка.
Сами си бяхме богове.
Без ад и рай. Само с безбрежност.
Покрита с двете му ръце
разбрах - нощта е много нежна.
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_23.html
Да си призная...
Докато спеше, си откраднах от дъха ти.
Усети ли? Целувах те, докато спиш.
Докоснах скулите ти. Леко, с устни.
и във съня ти тихичко се скрих.
Облякох рокля от дъждовни капки -
ако си жаден - да те утоли.
Преминах през съня ти. Много кратко.
Достатъчно да го напълня със звезди.
Пресякох го. Почти недоловима.
След мен остана мирис на небе.
И нещо, дето казва, че ме има.
За тебе само... цял живот за теб...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_19.html
Чети ме със затворени очи
Не ми разчиташ мислите...
Ще ти говоря с думи.
Макар понякога да бъркам и със тях.
Разсипвам с шепи
чувства и безумия.
И всичките сълзи на любовта.
Ще ги събираш ли...
Аз знам, че ти е трудно
да им намериш правилния ред.
Усещай ме...
Когато се разсъмне
ще бъда цяла в твоите ръце.
Ще се научим заедно
да се разчитаме...
Като слепци, със пръсти ще четем.
Изписана съм цялата
с "обичам те!".
Прокарай длан по мен.
Ще разбереш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_13.html
Една шепа вятър
По нощното небе безшумни сенки
чертаят бели гларуси с криле.
Звездите са илюзия за вечност.
А облаците - прерийни коне.
Под мен градът угасва колебливо
и шепне приказки за лека нощ.
Луната днес е много пестелива -
оставила е люспица сребро.
В такива нощи мога да мечтая
за тебе чак до сутринта...
(Мечтите ми са дълги и безкрайни.
Такава си представям Любовта...)
Разнежено ми е... Пак ставам вятър.
Забързан, рошав малък ураган.
Прелитам за секундички Земята,
за да заспя в една любима длан...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_10.html
Харесвам как ухае тишината...
Харесвам как ухае тишината...
И ме докосва с твоите ръце.
По устните ми нежно се разтапя
със вкус на дъжд. На обич. И на теб.
От дланите си си направил вятър.
И той ме гали дълго. Цяла нощ...
По кожата ми - пръски лунно злато
изписват с пръсти думата "любов".
Попиваш в мен. Живея от дъха ти.
Под спуснатите мигли на нощта
събличам думите си. Тихичко пристъпвам
в прегръдката ти. И оставам там.
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/em-seus-bracos.html
24
Да ти каже дъждът...
Отвъд стъклата - дъжд. Човеци със чадъри.
И мокри улици. И мъничко тъга.
Бих искала сега да ме прегърнеш
и дълго да се взираме в дъжда.
Да помълчим. Да слушаме водата.
Да гледаме как капките пълзят
и как рисуват бавно по стъклата
рекичките на краткия си път.
Бих искала сега да те целуна.
И после... все така да си мълчим.
А вместо мен дъждът да ти повтаря думите
обичан, и единствен, и любим.
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_07.html
Не искам да си спомням...
Със теб е толкоз хубаво, че аз
забравям колко съм другопланетна.
Забравям, че не вярвах в любовта.
Нито във хората. Нито във себе си.
Със теб е толкова хубаво, че вън
Нощта присяда на прозореца да ни погледа.
Напомня ми как някога, насън,
препусках през поля от слънчогледи.
А там, отгоре, Лунните човеци
строят за нас небе подир небе.
Със теб е толкоз хубаво, че вече
не помня как било е преди теб...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_28.html
Нощта, в която беше създаден светът
Не знаех колко нежна е нощта,
докато той не ми показа.
Напълни я с една Луна
и всичко спря да бъде празно.
Изсипа в шепите ми сто звезди
и светна цялата вселена.
Земята спря да се върти
и спря да съществува време.
И бяхме само той и аз...
И никой друг. И нищо друго.
Сами създавахме Света
в една единствена прегръдка.
Сами си бяхме богове.
Без ад и рай. Само с безбрежност.
Покрита с двете му ръце
разбрах - нощта е много нежна.
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_23.html
Да си призная...
Докато спеше, си откраднах от дъха ти.
Усети ли? Целувах те, докато спиш.
Докоснах скулите ти. Леко, с устни.
и във съня ти тихичко се скрих.
Облякох рокля от дъждовни капки -
ако си жаден - да те утоли.
Преминах през съня ти. Много кратко.
Достатъчно да го напълня със звезди.
Пресякох го. Почти недоловима.
След мен остана мирис на небе.
И нещо, дето казва, че ме има.
За тебе само... цял живот за теб...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_19.html
Чети ме със затворени очи
Не ми разчиташ мислите...
Ще ти говоря с думи.
Макар понякога да бъркам и със тях.
Разсипвам с шепи
чувства и безумия.
И всичките сълзи на любовта.
Ще ги събираш ли...
Аз знам, че ти е трудно
да им намериш правилния ред.
Усещай ме...
Когато се разсъмне
ще бъда цяла в твоите ръце.
Ще се научим заедно
да се разчитаме...
Като слепци, със пръсти ще четем.
Изписана съм цялата
с "обичам те!".
Прокарай длан по мен.
Ще разбереш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_13.html
Една шепа вятър
По нощното небе безшумни сенки
чертаят бели гларуси с криле.
Звездите са илюзия за вечност.
А облаците - прерийни коне.
Под мен градът угасва колебливо
и шепне приказки за лека нощ.
Луната днес е много пестелива -
оставила е люспица сребро.
В такива нощи мога да мечтая
за тебе чак до сутринта...
(Мечтите ми са дълги и безкрайни.
Такава си представям Любовта...)
Разнежено ми е... Пак ставам вятър.
Забързан, рошав малък ураган.
Прелитам за секундички Земята,
за да заспя в една любима длан...
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/blog-post_10.html
Харесвам как ухае тишината...
Харесвам как ухае тишината...
И ме докосва с твоите ръце.
По устните ми нежно се разтапя
със вкус на дъжд. На обич. И на теб.
От дланите си си направил вятър.
И той ме гали дълго. Цяла нощ...
По кожата ми - пръски лунно злато
изписват с пръсти думата "любов".
Попиваш в мен. Живея от дъха ти.
Под спуснатите мигли на нощта
събличам думите си. Тихичко пристъпвам
в прегръдката ти. И оставам там.
https://caribiana.blogspot.com/2010/04/em-seus-bracos.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:17
23
Сезони на обичане
Защото Той е малък слънчев лъч,
очите ѝ изглеждат кехлибарени.
А устните ѝ - вишневи на вкус.
И цялото небе е в дланите ѝ.
Защото Той я гали с тишина
и нощем с обич като шепот я приспива,
тя сутрин е момиче, и звезда,
и слънчева, и топла, и красива.
Когато Tой изгуби своя път
сред облаците и се спусне здрачът,
очите ѝ от кехлибари стават дъжд.
И дълго си припомнят как се плаче.
Но той е просто малък слънчев лъч
и се завръща, светъл и обичащ.
Светулките в очите ѝ блестят.
И тя не помни как блестят сълзите.
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_25.html
Няма как да си ида от тебе
Няма как да си ида от тебе. Не мога.
Ти си ми всичко на тази земя.
Ти си ми слънцето, вятъра, облака,
и на небето си всяка звезда.
Ти си ми нощите, в които будувам.
Ти си ми дните, в които мечтая.
Ти си усещане, скрито зад думите.
Аз пък съм влюбена. В тебе. Отчаяно.
Ти си ми тъжното, скрито в сълзите.
Ти си най-нежното, скрито в ръцете ми.
Как да си ида, кажи ми... Да питам ли
как си отива човек от сърцето си?
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_21.html
Жените-гълъби
Жените-гълъби са като другите жени.
Познават се единствено по светлината,
която от ръцете им струи,
докато спиш. А те те галят.
Жените-гълъби не спират да летят,
дори когато вятърът им е насрещен.
И свиват свойте мънички гнезда
във крехката черупка на сърцето ти.
Жените-гълъби си тръгват без сълзи.
Но, чувала съм, някога се връщат.
Когато имаш нужда от мечти.
От обич. И от ключ за в къщи...
Жените-гълъби са най-обикновени.
Почти не можеш да ги различиш.
Разбираш другостта им чак след време.
И осъзнаваш, че и ти летиш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_09.html
Изгубеният дом
Навярно и със мен така ще се получи...
Ще дойде август и Луната ще ме вземе.
Така и не успях да се науча
да бъда тукашна. Да бъда земна.
А е красиво, знам. Особено по залез,
когато облаците раждат цветове.
Но някак ми е трудно да остана.
Не ми достига мъничко небе.
Не ми достига само шепа нежност
/а имам в повече. По земния стандарт/.
Измръзнах цяла от слънцевалежи.
Аз просто имам нужда от Луна.
А тя ме помни. И на сън ме вика.
И сплита мост от тънички лъчи.
-----
Ако през август гледаш към звездите,
ще видиш на небето две Луни.
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_07.html
За думите и празните пространства
Когато хората забравят как се чувства,
започват да измислят много думи.
Засяват с тях вселенската си пустош
и чакат да разцъфне на разсъмване.
Но чудесата вече са оскъдни.
От думите не никне корен нежност.
И хората остават дълго будни.
Заспива само малката човечност.
И думите изпълват тишината.
Оплитат я със кухите си клони.
А ние чакаме любов и тъй нататък...
Дори не помним, че сме я прогонили.
Оставили сме само разни букви.
Навързваме им смисъл. По-изкусно.
А пък сърцата тъжно се пропукват,
защото не си спомнят как се чувства.
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_22.html
Неповторима
Тъгата ми е синя, като вечер.
Солена, като дъно на море.
И няма никой, който да ѝ пречи,
ако поиска да ме отведе.
И няма никой, който да ѝ каже
да не нахлува в моите очи.
Тъгата ми е есенна и влажна.
И като всичките тъги - горчи.
Прегръща с хладни, тънки остриета
сърцето ми. Безумното сърце.
Тъгата ми е много, много светла.
Като сълзичка на добро дете.
Тъгата ми е приказка без думи.
Не се изрича. Само се боли.
Тъгата ми е страшно тихо-шумна.
Единствена сред всичките тъги...
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_8053.html
Съкровения
Ти спиш. А аз притихвам.
И слушам дишането ти.
И съм щастлива.
В небето рошав облак киха.
Разплаква се.
И си отива.
А лястовиците са... букви.
И пишат стихове по жиците.
От някъде се чуват стъпки.
И клаксони. И морски птици.
Навън Земята се събужда.
И развълнувано шуми...
Но някак ми е странно чужда.
Във моя свят сме аз и ти.
И никой друг. И нищо друго.
Една вселена от обичане.
Ти уморено спиш. А аз те слушам.
И знаеш ли, това е Всичко...
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_08.html
23
Сезони на обичане
Защото Той е малък слънчев лъч,
очите ѝ изглеждат кехлибарени.
А устните ѝ - вишневи на вкус.
И цялото небе е в дланите ѝ.
Защото Той я гали с тишина
и нощем с обич като шепот я приспива,
тя сутрин е момиче, и звезда,
и слънчева, и топла, и красива.
Когато Tой изгуби своя път
сред облаците и се спусне здрачът,
очите ѝ от кехлибари стават дъжд.
И дълго си припомнят как се плаче.
Но той е просто малък слънчев лъч
и се завръща, светъл и обичащ.
Светулките в очите ѝ блестят.
И тя не помни как блестят сълзите.
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_25.html
Няма как да си ида от тебе
Няма как да си ида от тебе. Не мога.
Ти си ми всичко на тази земя.
Ти си ми слънцето, вятъра, облака,
и на небето си всяка звезда.
Ти си ми нощите, в които будувам.
Ти си ми дните, в които мечтая.
Ти си усещане, скрито зад думите.
Аз пък съм влюбена. В тебе. Отчаяно.
Ти си ми тъжното, скрито в сълзите.
Ти си най-нежното, скрито в ръцете ми.
Как да си ида, кажи ми... Да питам ли
как си отива човек от сърцето си?
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_21.html
Жените-гълъби
Жените-гълъби са като другите жени.
Познават се единствено по светлината,
която от ръцете им струи,
докато спиш. А те те галят.
Жените-гълъби не спират да летят,
дори когато вятърът им е насрещен.
И свиват свойте мънички гнезда
във крехката черупка на сърцето ти.
Жените-гълъби си тръгват без сълзи.
Но, чувала съм, някога се връщат.
Когато имаш нужда от мечти.
От обич. И от ключ за в къщи...
Жените-гълъби са най-обикновени.
Почти не можеш да ги различиш.
Разбираш другостта им чак след време.
И осъзнаваш, че и ти летиш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_09.html
Изгубеният дом
Навярно и със мен така ще се получи...
Ще дойде август и Луната ще ме вземе.
Така и не успях да се науча
да бъда тукашна. Да бъда земна.
А е красиво, знам. Особено по залез,
когато облаците раждат цветове.
Но някак ми е трудно да остана.
Не ми достига мъничко небе.
Не ми достига само шепа нежност
/а имам в повече. По земния стандарт/.
Измръзнах цяла от слънцевалежи.
Аз просто имам нужда от Луна.
А тя ме помни. И на сън ме вика.
И сплита мост от тънички лъчи.
-----
Ако през август гледаш към звездите,
ще видиш на небето две Луни.
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_07.html
За думите и празните пространства
Когато хората забравят как се чувства,
започват да измислят много думи.
Засяват с тях вселенската си пустош
и чакат да разцъфне на разсъмване.
Но чудесата вече са оскъдни.
От думите не никне корен нежност.
И хората остават дълго будни.
Заспива само малката човечност.
И думите изпълват тишината.
Оплитат я със кухите си клони.
А ние чакаме любов и тъй нататък...
Дори не помним, че сме я прогонили.
Оставили сме само разни букви.
Навързваме им смисъл. По-изкусно.
А пък сърцата тъжно се пропукват,
защото не си спомнят как се чувства.
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_22.html
Неповторима
Тъгата ми е синя, като вечер.
Солена, като дъно на море.
И няма никой, който да ѝ пречи,
ако поиска да ме отведе.
И няма никой, който да ѝ каже
да не нахлува в моите очи.
Тъгата ми е есенна и влажна.
И като всичките тъги - горчи.
Прегръща с хладни, тънки остриета
сърцето ми. Безумното сърце.
Тъгата ми е много, много светла.
Като сълзичка на добро дете.
Тъгата ми е приказка без думи.
Не се изрича. Само се боли.
Тъгата ми е страшно тихо-шумна.
Единствена сред всичките тъги...
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_8053.html
Съкровения
Ти спиш. А аз притихвам.
И слушам дишането ти.
И съм щастлива.
В небето рошав облак киха.
Разплаква се.
И си отива.
А лястовиците са... букви.
И пишат стихове по жиците.
От някъде се чуват стъпки.
И клаксони. И морски птици.
Навън Земята се събужда.
И развълнувано шуми...
Но някак ми е странно чужда.
Във моя свят сме аз и ти.
И никой друг. И нищо друго.
Една вселена от обичане.
Ти уморено спиш. А аз те слушам.
И знаеш ли, това е Всичко...
https://caribiana.blogspot.com/2010/05/blog-post_08.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:17
22
Беззвучност
А ти мълчиш... На мен ми става тъжно.
Небето се разпуква над света.
Аз се затварям в някаква окръжност
от спомени и тишина.
Аз се заключвам с десет катинара
зад десет омагьосани врати.
Не искам с никого да разговарям.
Нали със тебе си мълчим...
Навярно ме забравяш неусетно.
Навярно никак, никак не боля.
А ти болиш във мене. Многоцветно.
Със всички цветове на любовта.
Или пък просто... просто нямаш време.
/Детинската наивност ме подвежда...
И все те чакам. Даже уморени,
мечтите във сърцето си подреждам./
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_06.html
Докато чакам...
Пак ми отесняха всички думи.
Тишините се разхождат в мен.
Чакам времето, което ще ме сбъдне
във очите на едно момче.
Чакам устните му да ме нарисуват-
същата, но малко по-добра.
До тогава... мога да сънувам.
До тогава мога да мълча.
Да пресичам с мисли разстояния
някъде по земното кълбо...
А когато той протегне длани
искам да оставя в тях любов.
https://caribiana.blogspot.com/2010/08/blog-post_31.html
Не спя. Но мога да сънувам...
Безсънна съм. Защото, знаеш ли,
без теб леглото ми е толкова огромно...
Възглавницата тъжно си мълчи.
Чаршафите са сънени и голи.
Не ми достигат двете ти ръце,
които да ме скрият в топлината си.
Часовникът отсреща си преде
една безкрайност от минути в мрака.
И аз се мъча някак да заспя,
но устните ти ме побъркват. А ги няма.
Една ужасно шумна тишина,
безкрайна, синя, тежка и голяма
превзема тялото ми. Вместо теб.
И вместо тебе дълго ме целува.
Докосва нежно голите ми рамене
и много влюбено по тях танцуват
два лунни лъча. Нежни светлинки.
Чертаят тънки ивички надолу...
И, знаеш ли, ужасно ми се спи.
Обаче ето - аз без теб не мога...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_31.html
Нещо между мен и дъждовете...
От тъжни хора и от тъжен дъжд
Земята става много малка.
Светът навън изчезва изведнъж.
Остава само този, в стаята ми.
Остават само четири стени,
между които е една вселена
от думи, чувства и мечти,
от липсата ти. И от мене.
Добре, че имам някакъв прозорец
и нощем го изпълвам със небе.
Когато няма с кой да поговоря,
говоря с него. (Все за теб...)
И, знаеш ли, донякъде ми е красиво.
Донякъде съм тъжна и сама.
Нощта навън във шепички събира
изплаканите думи на дъжда...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_27.html
Да ти кажа преди да заспиш...
Ще помълчим и тази нощ. Ще помълчим.
Когато ми е тихо, е красиво.
По клепките ми вече сън личи.
И аз се сгушвам в тебе. И заспивам.
В съня ми влиза лунна светлина.
А ти ме галиш дълго и безмълвно.
Така обичам тази тишина,
че чак не искам никога да съмва.
Достатъчно ми е, че си със мен.
Дъхът ти върху голото ми рамо.
Сърцето ти до моето сърце.
Не искам друго. Друго няма.
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_22.html
Когато сама не зная как...
Понякога си тръгвам много тихо
от теб, от себе си, от любовта.
И никой не разбира, никой
защо съм си отѝшла. И кога.
Утрата зейват празни и кънтящи.
След тях накуцват излинели дни.
А после нощите намятат тъмни плащове
над някакви разплакани звезди.
Не знам дали дори един от нас усеща,
че мен ме няма.И че съм сама.
Единствено на любовта ѝ липсва нещо.
И тайно подозира, че съм аз.
Не зная кой от двама ви ще ме завърне.
Дори не знам ще се опиташ ли и ти.
Не искам да ме пускаш да си тръгвам.
Понякога, когато ме боли...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_15.html
Над мен се спира Слънцето
Над мен се спира Слънцето. И рони се
на малки, светли песъчинки.
По кожата ми слънчеви сълзи
проблясват като огнени езичета.
И цялата ухая на липа.
На медена роса. На вкус съм лято.
Усещам с босите си ходила
зелените целувки на тревата.
Небето е красиво. Като мъж,
с очи по-сини даже от вълшебство.
Заключва обич в капки топъл дъжд
и тихо ги излива в шепите ми.
Край мен кръжат ефирни ветрове.
Задъхано с косите ми флиртуват.
А аз прегръщам с двете си ръце
най-нежното си лято. И съм влюбена...
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_30.html
22
Беззвучност
А ти мълчиш... На мен ми става тъжно.
Небето се разпуква над света.
Аз се затварям в някаква окръжност
от спомени и тишина.
Аз се заключвам с десет катинара
зад десет омагьосани врати.
Не искам с никого да разговарям.
Нали със тебе си мълчим...
Навярно ме забравяш неусетно.
Навярно никак, никак не боля.
А ти болиш във мене. Многоцветно.
Със всички цветове на любовта.
Или пък просто... просто нямаш време.
/Детинската наивност ме подвежда...
И все те чакам. Даже уморени,
мечтите във сърцето си подреждам./
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_06.html
Докато чакам...
Пак ми отесняха всички думи.
Тишините се разхождат в мен.
Чакам времето, което ще ме сбъдне
във очите на едно момче.
Чакам устните му да ме нарисуват-
същата, но малко по-добра.
До тогава... мога да сънувам.
До тогава мога да мълча.
Да пресичам с мисли разстояния
някъде по земното кълбо...
А когато той протегне длани
искам да оставя в тях любов.
https://caribiana.blogspot.com/2010/08/blog-post_31.html
Не спя. Но мога да сънувам...
Безсънна съм. Защото, знаеш ли,
без теб леглото ми е толкова огромно...
Възглавницата тъжно си мълчи.
Чаршафите са сънени и голи.
Не ми достигат двете ти ръце,
които да ме скрият в топлината си.
Часовникът отсреща си преде
една безкрайност от минути в мрака.
И аз се мъча някак да заспя,
но устните ти ме побъркват. А ги няма.
Една ужасно шумна тишина,
безкрайна, синя, тежка и голяма
превзема тялото ми. Вместо теб.
И вместо тебе дълго ме целува.
Докосва нежно голите ми рамене
и много влюбено по тях танцуват
два лунни лъча. Нежни светлинки.
Чертаят тънки ивички надолу...
И, знаеш ли, ужасно ми се спи.
Обаче ето - аз без теб не мога...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_31.html
Нещо между мен и дъждовете...
От тъжни хора и от тъжен дъжд
Земята става много малка.
Светът навън изчезва изведнъж.
Остава само този, в стаята ми.
Остават само четири стени,
между които е една вселена
от думи, чувства и мечти,
от липсата ти. И от мене.
Добре, че имам някакъв прозорец
и нощем го изпълвам със небе.
Когато няма с кой да поговоря,
говоря с него. (Все за теб...)
И, знаеш ли, донякъде ми е красиво.
Донякъде съм тъжна и сама.
Нощта навън във шепички събира
изплаканите думи на дъжда...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_27.html
Да ти кажа преди да заспиш...
Ще помълчим и тази нощ. Ще помълчим.
Когато ми е тихо, е красиво.
По клепките ми вече сън личи.
И аз се сгушвам в тебе. И заспивам.
В съня ми влиза лунна светлина.
А ти ме галиш дълго и безмълвно.
Така обичам тази тишина,
че чак не искам никога да съмва.
Достатъчно ми е, че си със мен.
Дъхът ти върху голото ми рамо.
Сърцето ти до моето сърце.
Не искам друго. Друго няма.
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_22.html
Когато сама не зная как...
Понякога си тръгвам много тихо
от теб, от себе си, от любовта.
И никой не разбира, никой
защо съм си отѝшла. И кога.
Утрата зейват празни и кънтящи.
След тях накуцват излинели дни.
А после нощите намятат тъмни плащове
над някакви разплакани звезди.
Не знам дали дори един от нас усеща,
че мен ме няма.И че съм сама.
Единствено на любовта ѝ липсва нещо.
И тайно подозира, че съм аз.
Не зная кой от двама ви ще ме завърне.
Дори не знам ще се опиташ ли и ти.
Не искам да ме пускаш да си тръгвам.
Понякога, когато ме боли...
https://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_15.html
Над мен се спира Слънцето
Над мен се спира Слънцето. И рони се
на малки, светли песъчинки.
По кожата ми слънчеви сълзи
проблясват като огнени езичета.
И цялата ухая на липа.
На медена роса. На вкус съм лято.
Усещам с босите си ходила
зелените целувки на тревата.
Небето е красиво. Като мъж,
с очи по-сини даже от вълшебство.
Заключва обич в капки топъл дъжд
и тихо ги излива в шепите ми.
Край мен кръжат ефирни ветрове.
Задъхано с косите ми флиртуват.
А аз прегръщам с двете си ръце
най-нежното си лято. И съм влюбена...
https://caribiana.blogspot.com/2010/06/blog-post_30.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:16
21
Тихо... тихо...
Терасата. Неделя. Аз. (Без ти.)
Жасминов чай - тръпчив и ароматен.
Внезапно слънце. Няколко лъчи
във чашата ми тихо се потапят.
Усещам ги по устните си като мед.
Пълзят по тялото ми и ме правят лято.
И бризът идва странно укротен,
до болка нежен, гали рамената ми.
Оставям се на дланите му. И мълча...
Оставям се на Слънцето. Да ме целува.
Забравям всичко друго. И света,
във който някога съм съществувала.
Забравям теб. Забравям, че болиш.
Усещам слънцето... което гали...
което, влюбено, по мен трепти...
което ще е мое. Чак до залез.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_17.html
Да убием надеждата
Опитвам се да те забравя всеки ден.
Навярно ще успея някога. Надявам се...
Затворила съм се за чужди светове
и правя тишина за сетивата си.
Изтривам те старателно от тях.
Но ти не си печат, а инкрустация.
И аз дълбая с тънички длета
най-нежните местенца на душата си.
Не зная болката дали ще спре.
Такава болка... просто си боли.
От теб не искам нищичко, освен
едно сбогуване, което ми дължиш.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_12.html
Подслон за нас, които не отлитаме...
Ти си отиде. Също като лятото.
Внезапно ми се стори. Изведнъж.
Сега ще свиквам със студа и самотата.
И ще приличам сигурно на дъжд.
Ще те затрупвам с тихи листопади.
Ще крия всички спомени в мъгла.
И бавно ще забравям... Много бавно.
Тъй както се забравя любовта.
Ще се опитвам да не мисля за гласа ти.
/На сън не мога... искам, но не мога.../
Ще спра да се надявам да се върнеш.
Ще спра да чакам да ми стане топло.
Ще спра да ти измислям оправдания.
Ще спра до капчица дъжда в очите си.
Ще си направя къща от мълчание.
И малки къщички. За птиците...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_08.html
И есенно, и не...
Когато сутрин съм черешов цвят,
напъпил през нощта, едва разцъфнал,
прозрачни капки есенна роса
трептят невинно върху устните ми.
Тогава идва вятър тънкопръст
и много нежно, слепешком, ме гали.
Разлиства ме с невидими ръце,
обгръща ме със топли длани
и ме събужда с устни, и шепти,
отпива от росата глътки нежност,
и тихо ме люлее, и трепти,
задъхан от любов и от копнежи.
Превръща ме в мелодия... във стих...
във най-вълшебната поема. А Земята
престава за момент да се върти.
И страшно ѝ се иска да е вятър...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post.html
Да си имаш Луна...
Луната ме обича. Вместо теб.
И вместо с теб, със нея не заспивам.
Докосва ме с невидими ръце
и после тихо-тихо се разлива
по струпаните сенки на нощта,
по мрака, сгушен във ъглите.
Рисува по чаршафите цветя
и нежно във косите ми преплита
най-тънките си сребърни лъчи
и цялата си пълнолунна обич.
Преди си вярвах, че и ти
ще ме обичаш лунно.
Но не можеш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_23.html
Навярно ще обичам тази Есен
Има толкова есен навън,
че забравих напълно за лятото.
Дълги облаци, пълни със сън
слизат ниско и галят земята.
Тънки, арфени ветрове
свирят жълто в зелените клони.
И препускат дъждовни коне
над помръкналите балкони.
Само гларуси махат с крила
и по малко усмихват небето.
Нямат нужда от слънце и юг.
Те си носят Юга във сърцето.
Тиха музика... Вятър и звън
се разливат из нощния въздух.
Има толкова есен навън...
Да си спомням ли лятото? Късно е...
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_9382.html
До другия край на света...
Колко дълго със теб си мълчим...
И забравяме как сме звучали.
Между нас бледосини мъгли
крият всичко. И носят забрава.
Между нас расне дива трева
и пътеките бавно се губят.
Между нас се пречупва света.
И не носи надежда за утре.
Само моята тъжна любов
търси път. Или въжено мостче.
По което да мине сама.
И да стигне до теб. Ако може.
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_10.html
21
Тихо... тихо...
Терасата. Неделя. Аз. (Без ти.)
Жасминов чай - тръпчив и ароматен.
Внезапно слънце. Няколко лъчи
във чашата ми тихо се потапят.
Усещам ги по устните си като мед.
Пълзят по тялото ми и ме правят лято.
И бризът идва странно укротен,
до болка нежен, гали рамената ми.
Оставям се на дланите му. И мълча...
Оставям се на Слънцето. Да ме целува.
Забравям всичко друго. И света,
във който някога съм съществувала.
Забравям теб. Забравям, че болиш.
Усещам слънцето... което гали...
което, влюбено, по мен трепти...
което ще е мое. Чак до залез.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_17.html
Да убием надеждата
Опитвам се да те забравя всеки ден.
Навярно ще успея някога. Надявам се...
Затворила съм се за чужди светове
и правя тишина за сетивата си.
Изтривам те старателно от тях.
Но ти не си печат, а инкрустация.
И аз дълбая с тънички длета
най-нежните местенца на душата си.
Не зная болката дали ще спре.
Такава болка... просто си боли.
От теб не искам нищичко, освен
едно сбогуване, което ми дължиш.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_12.html
Подслон за нас, които не отлитаме...
Ти си отиде. Също като лятото.
Внезапно ми се стори. Изведнъж.
Сега ще свиквам със студа и самотата.
И ще приличам сигурно на дъжд.
Ще те затрупвам с тихи листопади.
Ще крия всички спомени в мъгла.
И бавно ще забравям... Много бавно.
Тъй както се забравя любовта.
Ще се опитвам да не мисля за гласа ти.
/На сън не мога... искам, но не мога.../
Ще спра да се надявам да се върнеш.
Ще спра да чакам да ми стане топло.
Ще спра да ти измислям оправдания.
Ще спра до капчица дъжда в очите си.
Ще си направя къща от мълчание.
И малки къщички. За птиците...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_08.html
И есенно, и не...
Когато сутрин съм черешов цвят,
напъпил през нощта, едва разцъфнал,
прозрачни капки есенна роса
трептят невинно върху устните ми.
Тогава идва вятър тънкопръст
и много нежно, слепешком, ме гали.
Разлиства ме с невидими ръце,
обгръща ме със топли длани
и ме събужда с устни, и шепти,
отпива от росата глътки нежност,
и тихо ме люлее, и трепти,
задъхан от любов и от копнежи.
Превръща ме в мелодия... във стих...
във най-вълшебната поема. А Земята
престава за момент да се върти.
И страшно ѝ се иска да е вятър...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post.html
Да си имаш Луна...
Луната ме обича. Вместо теб.
И вместо с теб, със нея не заспивам.
Докосва ме с невидими ръце
и после тихо-тихо се разлива
по струпаните сенки на нощта,
по мрака, сгушен във ъглите.
Рисува по чаршафите цветя
и нежно във косите ми преплита
най-тънките си сребърни лъчи
и цялата си пълнолунна обич.
Преди си вярвах, че и ти
ще ме обичаш лунно.
Но не можеш...
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_23.html
Навярно ще обичам тази Есен
Има толкова есен навън,
че забравих напълно за лятото.
Дълги облаци, пълни със сън
слизат ниско и галят земята.
Тънки, арфени ветрове
свирят жълто в зелените клони.
И препускат дъждовни коне
над помръкналите балкони.
Само гларуси махат с крила
и по малко усмихват небето.
Нямат нужда от слънце и юг.
Те си носят Юга във сърцето.
Тиха музика... Вятър и звън
се разливат из нощния въздух.
Има толкова есен навън...
Да си спомням ли лятото? Късно е...
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_9382.html
До другия край на света...
Колко дълго със теб си мълчим...
И забравяме как сме звучали.
Между нас бледосини мъгли
крият всичко. И носят забрава.
Между нас расне дива трева
и пътеките бавно се губят.
Между нас се пречупва света.
И не носи надежда за утре.
Само моята тъжна любов
търси път. Или въжено мостче.
По което да мине сама.
И да стигне до теб. Ако може.
https://caribiana.blogspot.com/2010/09/blog-post_10.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:16
20
Бряг
Ти си моето хапче за сън.
Ти си моята светла звездичка.
Ти си всичко, което не съм.
И по принцип - ти си ми всичко.
Ти ми връщаш обратно света.
Търпеливо ми бършеш сълзите.
Ти ме слушаш когато мълча.
И не питаш. За нищо не питаш.
Просто знаеш. Кое. Как. Защо.
За ръка ме извеждаш от мрака.
И след всяка ужасна любов
ти ме чакаш. Ти просто ме чакаш.
Ти си моето друго сърце.
И пулсираш във мен неуморно,
щом първото стихне. И спре,
изтощено от болки и спомени.
Ти си моето синьо мънисто.
Талисманче във страшния свят.
И да знаеш, така те обичам,
моя капчице жива вода...
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_16.html
Нещо, което не искам да знаеш
Все още те изплаквам. Вътре в себе си.
С най-тайните невидими сълзи.
В най-тайните местенца на сърцето си,
които знаеше единствен ти.
Все още те сънувам, незаспивала.
И всичко ми напомня само теб.
Какво, като сега си просто мисъл,
избягала от други светове...
Какво като сега си само болка,
заключена във всичките ми нощи...
Все още те обичам толкова,
че те очаквам тайничко.
Все още...
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_09.html
След края...
Затихват стъпките ти... Не, че не боли...
Но болката пречиства. И минава.
И никнат нови, пролетни треви
след зимните и дълги снегопади.
Затихват стъпките ти... Вместо тях
ще слушам тишината си по изгрев.
Ще съм такава пак, каквато бях.
И само мъничко по-чиста.
Затихват стъпките ти... Като в сън.
И аз се будя, за да те запомня.
А утрото е тихо. Като звън
от устните на вятъра отронен.
И аз съм жива. Оцелях...
По раничките ми разцъфва цвете.
Навярно има смисъл във това.
И го усещам. Със сърцето си.
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_05.html
Във някоя друга вселена...
Не искам никой повече да ме обича.
От много обичи приличам на решето.
От днес нататък искам безразличие.
И да боли, ще преболява леко.
От днес нататък искам самотата си.
Не я населвайте с измислени любови.
Не искам никой да пробутва чудесата си.
Аз помня ябълката. И отровата.
Така че, сбогом. Беше ми приятно.
Театърът на чувствата ви е прекрасен.
/Възпитана съм просто... не е вярно.../
И все пак знам, че няма да намразя.
А просто тихичко ще си отида.
Къде - не питайте. И аз не зная.
А който трябва някога да ме обикне,
ще ме намери. И ще се познаем.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_2239.html
Без дом
Наистина не съм жена... Аз съм
една изгубила се лунна нимфа.
Живея само и единствено насън.
Наяве се затварям в стихове...
Навярно за това и не можах
да свикна някак с любовта на хората.
Тя ми е тежка... И така болят
пречупените ми простори...
Но няма как да се завърна у дома.
Раздадох си пътеките. Отдавна.
Сега си имам само тишина.
И никой, при когото да остана.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_29.html
Освобождаване
Аз мога да те чакам цял живот...
И след живота мога да те чакам.
Защото цялата съм станала любов,
макар и да разбирам, че не трябва.
Аз мога да те чакам мълчаливо,
затворена във своя собствен ад.
Дори когато се разплаквам от горчивост.
И цялата боля от празнота.
И ще те чакам. Знам. Обаче днес
реших да те оставя да си идеш.
Отключвам тихичко това сърце
с ръждясали от плач вериги
и те оставям... Ти върви.
Така или иначе си си тръгнал...
Така или иначе ме боли...
По-малко ще боли, ако те пусна.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_23.html
И просто ще си помълчим...
Луната пак не иска да заспя.
Протяга кротко длани и ме гали.
Рисува светлите си петънца
по меката трева на одеялото ми.
Отвива ме и пише върху мене
със връхчетата на гальовните си пръсти
едни такива влюбени поеми,
които от дъха ми се разпръскват.
Превръщат се във облак звезден прах.
А аз успявам да го уловя във шепи...
Луната пак не иска да заспя.
И моли да остана с нея.
Да посветим...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_21.html
20
Бряг
Ти си моето хапче за сън.
Ти си моята светла звездичка.
Ти си всичко, което не съм.
И по принцип - ти си ми всичко.
Ти ми връщаш обратно света.
Търпеливо ми бършеш сълзите.
Ти ме слушаш когато мълча.
И не питаш. За нищо не питаш.
Просто знаеш. Кое. Как. Защо.
За ръка ме извеждаш от мрака.
И след всяка ужасна любов
ти ме чакаш. Ти просто ме чакаш.
Ти си моето друго сърце.
И пулсираш във мен неуморно,
щом първото стихне. И спре,
изтощено от болки и спомени.
Ти си моето синьо мънисто.
Талисманче във страшния свят.
И да знаеш, така те обичам,
моя капчице жива вода...
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_16.html
Нещо, което не искам да знаеш
Все още те изплаквам. Вътре в себе си.
С най-тайните невидими сълзи.
В най-тайните местенца на сърцето си,
които знаеше единствен ти.
Все още те сънувам, незаспивала.
И всичко ми напомня само теб.
Какво, като сега си просто мисъл,
избягала от други светове...
Какво като сега си само болка,
заключена във всичките ми нощи...
Все още те обичам толкова,
че те очаквам тайничко.
Все още...
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_09.html
След края...
Затихват стъпките ти... Не, че не боли...
Но болката пречиства. И минава.
И никнат нови, пролетни треви
след зимните и дълги снегопади.
Затихват стъпките ти... Вместо тях
ще слушам тишината си по изгрев.
Ще съм такава пак, каквато бях.
И само мъничко по-чиста.
Затихват стъпките ти... Като в сън.
И аз се будя, за да те запомня.
А утрото е тихо. Като звън
от устните на вятъра отронен.
И аз съм жива. Оцелях...
По раничките ми разцъфва цвете.
Навярно има смисъл във това.
И го усещам. Със сърцето си.
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_05.html
Във някоя друга вселена...
Не искам никой повече да ме обича.
От много обичи приличам на решето.
От днес нататък искам безразличие.
И да боли, ще преболява леко.
От днес нататък искам самотата си.
Не я населвайте с измислени любови.
Не искам никой да пробутва чудесата си.
Аз помня ябълката. И отровата.
Така че, сбогом. Беше ми приятно.
Театърът на чувствата ви е прекрасен.
/Възпитана съм просто... не е вярно.../
И все пак знам, че няма да намразя.
А просто тихичко ще си отида.
Къде - не питайте. И аз не зная.
А който трябва някога да ме обикне,
ще ме намери. И ще се познаем.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_2239.html
Без дом
Наистина не съм жена... Аз съм
една изгубила се лунна нимфа.
Живея само и единствено насън.
Наяве се затварям в стихове...
Навярно за това и не можах
да свикна някак с любовта на хората.
Тя ми е тежка... И така болят
пречупените ми простори...
Но няма как да се завърна у дома.
Раздадох си пътеките. Отдавна.
Сега си имам само тишина.
И никой, при когото да остана.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_29.html
Освобождаване
Аз мога да те чакам цял живот...
И след живота мога да те чакам.
Защото цялата съм станала любов,
макар и да разбирам, че не трябва.
Аз мога да те чакам мълчаливо,
затворена във своя собствен ад.
Дори когато се разплаквам от горчивост.
И цялата боля от празнота.
И ще те чакам. Знам. Обаче днес
реших да те оставя да си идеш.
Отключвам тихичко това сърце
с ръждясали от плач вериги
и те оставям... Ти върви.
Така или иначе си си тръгнал...
Така или иначе ме боли...
По-малко ще боли, ако те пусна.
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_23.html
И просто ще си помълчим...
Луната пак не иска да заспя.
Протяга кротко длани и ме гали.
Рисува светлите си петънца
по меката трева на одеялото ми.
Отвива ме и пише върху мене
със връхчетата на гальовните си пръсти
едни такива влюбени поеми,
които от дъха ми се разпръскват.
Превръщат се във облак звезден прах.
А аз успявам да го уловя във шепи...
Луната пак не иска да заспя.
И моли да остана с нея.
Да посветим...
https://caribiana.blogspot.com/2010/10/blog-post_21.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:15
19
Причината да ме няма
Понякога усещам, че ме няма...
Така ме няма, че дори дъждът
не пада върху мен, а подминава.
И аз сама във себе си валя.
Не знам къде съм. Сигурно до тебе.
(Така бих искала да съм до теб...)
А този дъжд разресва с остър гребен
косите на соленото небе.
Изгубила съм се...
(Ако съм с теб, пази ме.
Пази ме, моля те! Самичка не успях...
Навярно съм дошла да си те взема
обратно във вълшебния си свят.)
Вали. Аз виждам дъждовете.
Не виждам само себе си в дъжда.
Дали защото някак си сърцето ми
е станало прозрачно от тъга...
Или защото облаците горе
от мен самата знаят по-добре
че между всички непознати земни хора
аз съществувам само да съм с теб.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_6246.html
Не гледай към небето
Пътувам с някакво хвърчило над света.
И не защото си мечтая за летежи...
Защото ти ми липсваш. И тъжа.
И боцкат в мен хиляда таралежа,
а вече свърших всичките сълзи
и няма как дори да си поплача.
Ти знаеш ли, как можеш да болиш...
Не знаеш...нищичко не знаеш...
И за това политам. За това.
Да мога отвисоко да те видя.
Да те погледам за последно.
И сама
да разбера, че трябва да си ида.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_24.html
Пожелай ми дъжд
Понякога мълча със часове,
с надеждата и ти да стихнеш в мене.
Измислям си Луна вместо сърце
и ѝ измислям лунни затъмнения.
Но тя изгрява пак, и пак, и пак
и свети в тъмното ми... и те търси.
А цялата съм непрогледен мрак,
изтичащ в тъмносини бързеи.
Задрасквам те с индигови черти.
Не искам да те помня. Но не мога...
В сърцето ми-Луна блести
запалена от теб светулка-огън.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_21.html
Давам те на ветровете...
Тези стихове, които са за теб,
са написани с най-нежното мастило.
Изплакват тихо всичките си редове.
Тетрадката мълчи. Съвсем безсилно.
По страниците ѝ блести тъга.
Като солта по камъните край морето.
И всяка капчица е самота.
И мъничко горчи в сърцето ми.
Затварям те между зелените корици.
И спирам да те помня. От сега.
А утре ще направя много птици
с изписани хартиени крила...
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_20.html
Където няма никой...
Пораснах на небето. Без да знам,
че то се стига трудно от земята.
Че мястото на тъжните цветя
не е при облаците и при вятъра.
Животът тича някъде под мен,
а аз се будя тихо. И заспивам.
И тайничко мечтая някой ден
един хвърчащ човек да ме достигне.
Да види Слънцето през моите очи.
Да пожелае всичките ми тайни.
Да ме прегърне и да помълчим.
И просто да поиска да остане.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_15.html
Моето зимно слънце
Моето зимно слънце се спуска по хълма
и е цялото вятър и сняг.
А във него е бяло. И мъничко стръмно.
От една непонятна тъга.
Или може би тя е съвсем понятна.
Непонятно е само как
се е скрила във него и му взема от златното
и разпръсква трошици мрак.
И на мен ми се иска да взема ръцете му,
да ги стопля със мойте ръце
и да чуе как тихичко шепне сърцето ми,
че го пазя от лятото в мен.
Или, може би, то това си го знае.
Нищо, че си мълча.
Моето зимно слънце. Моята нежна тайна.
Моята малка тъга...
https://caribiana.blogspot.com/2010/12/blog-post_22.html
Колкото да си поема дъх...
Понякога, ужасно ненадейно,
умората си тръгва от очите ми.
Звездите тихичко валят. И грейва
една Луна, досущ като обичане -
такова, ничие, бездомно, всепоглъщащо,
и безадресно, безпосочно... и красиво.
Тогава нищо вече не е същото.
И аз забравям, че не ми отива
да се усмихвам на дъжда,
да го целувам,
да галя капчиците му със топли длани...
Дори не помня дали съществувам,
или съм някаква оптическа измама...
Понякога умората внезапно
си тръгва от очите ми. Самичка.
Тогава нямам сили да зараствам.
А имам сили само да обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_28.html
19
Причината да ме няма
Понякога усещам, че ме няма...
Така ме няма, че дори дъждът
не пада върху мен, а подминава.
И аз сама във себе си валя.
Не знам къде съм. Сигурно до тебе.
(Така бих искала да съм до теб...)
А този дъжд разресва с остър гребен
косите на соленото небе.
Изгубила съм се...
(Ако съм с теб, пази ме.
Пази ме, моля те! Самичка не успях...
Навярно съм дошла да си те взема
обратно във вълшебния си свят.)
Вали. Аз виждам дъждовете.
Не виждам само себе си в дъжда.
Дали защото някак си сърцето ми
е станало прозрачно от тъга...
Или защото облаците горе
от мен самата знаят по-добре
че между всички непознати земни хора
аз съществувам само да съм с теб.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_6246.html
Не гледай към небето
Пътувам с някакво хвърчило над света.
И не защото си мечтая за летежи...
Защото ти ми липсваш. И тъжа.
И боцкат в мен хиляда таралежа,
а вече свърших всичките сълзи
и няма как дори да си поплача.
Ти знаеш ли, как можеш да болиш...
Не знаеш...нищичко не знаеш...
И за това политам. За това.
Да мога отвисоко да те видя.
Да те погледам за последно.
И сама
да разбера, че трябва да си ида.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_24.html
Пожелай ми дъжд
Понякога мълча със часове,
с надеждата и ти да стихнеш в мене.
Измислям си Луна вместо сърце
и ѝ измислям лунни затъмнения.
Но тя изгрява пак, и пак, и пак
и свети в тъмното ми... и те търси.
А цялата съм непрогледен мрак,
изтичащ в тъмносини бързеи.
Задрасквам те с индигови черти.
Не искам да те помня. Но не мога...
В сърцето ми-Луна блести
запалена от теб светулка-огън.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_21.html
Давам те на ветровете...
Тези стихове, които са за теб,
са написани с най-нежното мастило.
Изплакват тихо всичките си редове.
Тетрадката мълчи. Съвсем безсилно.
По страниците ѝ блести тъга.
Като солта по камъните край морето.
И всяка капчица е самота.
И мъничко горчи в сърцето ми.
Затварям те между зелените корици.
И спирам да те помня. От сега.
А утре ще направя много птици
с изписани хартиени крила...
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_20.html
Където няма никой...
Пораснах на небето. Без да знам,
че то се стига трудно от земята.
Че мястото на тъжните цветя
не е при облаците и при вятъра.
Животът тича някъде под мен,
а аз се будя тихо. И заспивам.
И тайничко мечтая някой ден
един хвърчащ човек да ме достигне.
Да види Слънцето през моите очи.
Да пожелае всичките ми тайни.
Да ме прегърне и да помълчим.
И просто да поиска да остане.
https://caribiana.blogspot.com/2011/03/blog-post_15.html
Моето зимно слънце
Моето зимно слънце се спуска по хълма
и е цялото вятър и сняг.
А във него е бяло. И мъничко стръмно.
От една непонятна тъга.
Или може би тя е съвсем понятна.
Непонятно е само как
се е скрила във него и му взема от златното
и разпръсква трошици мрак.
И на мен ми се иска да взема ръцете му,
да ги стопля със мойте ръце
и да чуе как тихичко шепне сърцето ми,
че го пазя от лятото в мен.
Или, може би, то това си го знае.
Нищо, че си мълча.
Моето зимно слънце. Моята нежна тайна.
Моята малка тъга...
https://caribiana.blogspot.com/2010/12/blog-post_22.html
Колкото да си поема дъх...
Понякога, ужасно ненадейно,
умората си тръгва от очите ми.
Звездите тихичко валят. И грейва
една Луна, досущ като обичане -
такова, ничие, бездомно, всепоглъщащо,
и безадресно, безпосочно... и красиво.
Тогава нищо вече не е същото.
И аз забравям, че не ми отива
да се усмихвам на дъжда,
да го целувам,
да галя капчиците му със топли длани...
Дори не помня дали съществувам,
или съм някаква оптическа измама...
Понякога умората внезапно
си тръгва от очите ми. Самичка.
Тогава нямам сили да зараствам.
А имам сили само да обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2010/11/blog-post_28.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:14
18
Вариант Б
Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_25.html
Раздяла
Не се отдръпнах аз. Ти сам ме блъсна
във бездната на черното си нищо.
Опита с мисъл да ме доразкъсаш.
Аз просто се отказах да те виждам.
Затворих сетивата си. Изтрих очите.
А обичта ми тихо се разплака.
Опитах да я утеша. Опитах...
Сега опитвам да не те очаквам.
Ще те забравя. Ще преболедувам.
Отровата ти не е смъртоносна,
щом някъде из тебе съществува.
Щом някъде в душата си я носиш.
Сега парализира всеки мускул.
Не зная дишам ли. Ала съм жива.
Не се отдалечих от себе си.
Ти ме откъсна.
Сега... сега ти просто си отивай.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_19.html
Където и да е...
Пак си търся път между звездите.
Пак избирам със затворени очи.
Знаеш ли, така ми се отлита...
Точно колкото ми се мълчи.
Искам да изгубя всичко. Всичко!
И да си направя свобода.
Всички спомени със боцкащи иглички,
всички думи, всички имена,
всички обичи, които ме раниха,
всички обичи, които не разбрах,
всички чувства с маски като стихове,
всички мои тъжни чудеса...
Искам някой някъде да ме извика.
Да приеме моята ранимост.
И да ме обича. Тихо. Тихо.
Някой, който иска да ме има.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_17.html
Право на избор
Не мога да ти кажа "остани"...
Не мога. И не бива да го правя.
Ще премълча как много ме боли.
И ще се мъча някак забравя.
Ще те обичам тайно. Отдалече.
(ще те обичам... няма да те лъжа)
И ще намразвам всичките си вечери,
в които ще ми бъдеш страшно нужен.
Ще се науча да съм себе си. Без теб.
Една ужасно тъжна непозната...
С едно изпразнено от... всичко сърчице,
която чака своето си "някога".
Но няма да ти кажа да останеш.
Не мисля, че се моли за любов.
Днес нямам място и за сол във раните.
Днес нямам сили даже за "защо".
Ще се преструвам, че съм много силна.
Ще се преструвам, че ще преболиш.
Ще спусна мигли, докато преминеш.
И няма да ти кажа "остани"...
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_14.html
Мога само това...
Не знаеш, но те има вътре в мене.
Пропил си в клетките ми, син като мастило.
Печаташ сънищата ми. Създаваш времето.
Рушиш страха ми. И ме правиш силна.
Понякога играеш със тъгата ми.
Разплакваш я. А после я прогонваш.
Забравяш ме. Но помниш, че те чакам.
Болиш ме, за да излекуваш болката.
Оставяш ме да си отида. Но на прага
ме връщаш с тихи думи. И ме спираш.
Аз искам и не искам да избягам.
Но все оставам. За да те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_10.html
Мога да се лъжа и сама
Онази нежност, скрита между пръстите ми,
във ъгълчетата на устните, когато плача,
в дъха ми, който пада разпокъсан,
когато никога и нищичко не знача,
в извивката на шията, щом се обърна,
под миглите, когато те сънувам,
в косите ми, когато се разсъмва,
в усмивките, които стават трудни
когато вярват на лъжи и празни думи,
във дланите, които те копнеят
със най-необяснимото безумие,
във трепета, със който те живея,
в очите ми, когато не забравят
и във сърцето ми... което те обича...
Онази нежност... Тихо я стопявам.
От днес ще я наричам безразличие.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_836.html
Няма как да разбереш...
В мен е толкова, толкова тъжно,
че усмивките плачат в ъглите,
а смехът ми подскача в окръжност
като луд, изоставен скитник.
Във очите ми няма нищо.
От сълзите остана солта.
Аз съм само едно пепелище
на искрите, които бях.
Ако някъде има жарава,
тя навярно е чак под петите.
А мечтите ми - нестинари
преминават отгоре. Сърдито.
Аз съм толкова тъжна, че вече
чак забравих защо тъгувам.
И съм много, много далече.
И не зная дали съществувам...
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_02.html
18
Вариант Б
Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_25.html
Раздяла
Не се отдръпнах аз. Ти сам ме блъсна
във бездната на черното си нищо.
Опита с мисъл да ме доразкъсаш.
Аз просто се отказах да те виждам.
Затворих сетивата си. Изтрих очите.
А обичта ми тихо се разплака.
Опитах да я утеша. Опитах...
Сега опитвам да не те очаквам.
Ще те забравя. Ще преболедувам.
Отровата ти не е смъртоносна,
щом някъде из тебе съществува.
Щом някъде в душата си я носиш.
Сега парализира всеки мускул.
Не зная дишам ли. Ала съм жива.
Не се отдалечих от себе си.
Ти ме откъсна.
Сега... сега ти просто си отивай.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_19.html
Където и да е...
Пак си търся път между звездите.
Пак избирам със затворени очи.
Знаеш ли, така ми се отлита...
Точно колкото ми се мълчи.
Искам да изгубя всичко. Всичко!
И да си направя свобода.
Всички спомени със боцкащи иглички,
всички думи, всички имена,
всички обичи, които ме раниха,
всички обичи, които не разбрах,
всички чувства с маски като стихове,
всички мои тъжни чудеса...
Искам някой някъде да ме извика.
Да приеме моята ранимост.
И да ме обича. Тихо. Тихо.
Някой, който иска да ме има.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_17.html
Право на избор
Не мога да ти кажа "остани"...
Не мога. И не бива да го правя.
Ще премълча как много ме боли.
И ще се мъча някак забравя.
Ще те обичам тайно. Отдалече.
(ще те обичам... няма да те лъжа)
И ще намразвам всичките си вечери,
в които ще ми бъдеш страшно нужен.
Ще се науча да съм себе си. Без теб.
Една ужасно тъжна непозната...
С едно изпразнено от... всичко сърчице,
която чака своето си "някога".
Но няма да ти кажа да останеш.
Не мисля, че се моли за любов.
Днес нямам място и за сол във раните.
Днес нямам сили даже за "защо".
Ще се преструвам, че съм много силна.
Ще се преструвам, че ще преболиш.
Ще спусна мигли, докато преминеш.
И няма да ти кажа "остани"...
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_14.html
Мога само това...
Не знаеш, но те има вътре в мене.
Пропил си в клетките ми, син като мастило.
Печаташ сънищата ми. Създаваш времето.
Рушиш страха ми. И ме правиш силна.
Понякога играеш със тъгата ми.
Разплакваш я. А после я прогонваш.
Забравяш ме. Но помниш, че те чакам.
Болиш ме, за да излекуваш болката.
Оставяш ме да си отида. Но на прага
ме връщаш с тихи думи. И ме спираш.
Аз искам и не искам да избягам.
Но все оставам. За да те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_10.html
Мога да се лъжа и сама
Онази нежност, скрита между пръстите ми,
във ъгълчетата на устните, когато плача,
в дъха ми, който пада разпокъсан,
когато никога и нищичко не знача,
в извивката на шията, щом се обърна,
под миглите, когато те сънувам,
в косите ми, когато се разсъмва,
в усмивките, които стават трудни
когато вярват на лъжи и празни думи,
във дланите, които те копнеят
със най-необяснимото безумие,
във трепета, със който те живея,
в очите ми, когато не забравят
и във сърцето ми... което те обича...
Онази нежност... Тихо я стопявам.
От днес ще я наричам безразличие.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_836.html
Няма как да разбереш...
В мен е толкова, толкова тъжно,
че усмивките плачат в ъглите,
а смехът ми подскача в окръжност
като луд, изоставен скитник.
Във очите ми няма нищо.
От сълзите остана солта.
Аз съм само едно пепелище
на искрите, които бях.
Ако някъде има жарава,
тя навярно е чак под петите.
А мечтите ми - нестинари
преминават отгоре. Сърдито.
Аз съм толкова тъжна, че вече
чак забравих защо тъгувам.
И съм много, много далече.
И не зная дали съществувам...
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_02.html
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:12
17
Когато те преодолявам
Понякога съм плакала за теб.
Когато нощите ми са били полярни.
Стояла съм дори на колене
и съм очаквала... любов ли? Подаяние!
Понякога съм вярвала в това,
че си човек. И можеш да обичаш.
Каква наивница, за Бога, съм била!
Но днес не съм. Днес съм различна.
Днес се усмихвам както никой друг.
Целувам те наум и си отивам.
Не трепва в тишината нито звук.
И аз се чувствам дяволски красива.
Минавам покрай тебе. Ти мълчиш.
Но тишината ти е грапаво-неловка.
Разбива се във моите очи,
а те са кротки. Уж са кротки.
И отминавам. И вървя напред.
След мене правиш плаха, колеблива крачка.
А аз се моля, моля се да спреш.
Не искам да ме виждаш, че те плача.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_5878.html
Тайнонощия
Здравей. Изглежда пак не спя.
Нощта ме викна вън и ме прегърна.
Изгубила е своята Луна
в извивките на восъчните хълмове.
И ме поиска. Да остана там.
Да бъда с нея. Нейното момиче.
В замяна ще получа тишина.
И много, много място за обичане.
Постила ми пътека от звезди.
Съблича дневната ми дреха и въздиша.
И цялата около мен трепти.
И цялата съм нежностишие
написано по вятъра за теб,
изплакано, измисляно, мечтано...
Не се опитвай днеска да ме спреш -
аз цяла нощ до тебе ще остана
и ще напълня шепите ти със любов,
и устните ти с нежност ще напълня...
Да знаеш, аз съм истинска магия. Но
магиите си тръгват на разсъмване.
А ти ще ме усещаш през деня -
със всички сетива ще ме усещаш.
И като мен ще чакаш пак нощта
да скрие в мрак красивата ни среща...
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post.html
Разпиляности...
Интервенции по душата
Заключвам всяка еретична мисъл
че бих могла да съм обичана.
Не съм поредно име в списъка.
Отричай ме, отричай ме, отричай ме!
Счупи звездите в нощното небе.
То трябва да е много тъмно!
Сърцето ми не е сърце,
а просто някакъв си мускул.
Душата ми не е душа,
защото, казваш, сме материя.
Не вярвам вече в чудеса,
за да не бъда лековерна.
Разбий Луната! Мразя я!
Тя е за жалки романтици.
От днес съм друга. Не летя.
Върни крилете ми на птиците.
А после просто ми кажи:
- Защо не се усмихваш вече?
Не се ли сещаш? Точно ти...
Да съм ти близка! Не далечна!
Обаче вече не съм аз.
Което бях, съм променила.
Не ме харесваш и така?
Добре. Чудесно. Сбогом, мили.
Фрагменти от една неделна пролет
Когато стана лястовица и се върна,
дали ще има стряха във ръцете ти?
Или ще ме посрещнеш само с бури
под свъсения тътен на небето?
Когато стана лястовица и си дойда,
гнездото ми дали ще си запазил?
Или ще си изпепелил със зимен огън
надеждите и ще ме чака празното?
Не мога да съм лястовица, не разбра ли?
Крайпътно се разлиствам в клонка люляк.
Ще нацъфтя между студените ти длани,
защото искам да ти кажа, че съм влюбена.
Почти изчезване
По крехките треви на утрото
нощта посипва шепичка сълзи на тръгване.
Звездите избеляват и замлъкват.
В очите ти полека се разсъмва.
Под клепките ти парят меки сънища,
от устните ми, спрели върху рамото ти.
Ръцете ти са порив за завръщане.
Очите ми са повик да останеш.
А тишината в ъгъла на стаята
задъхано се вкопчва във стените
когато пръстите ти бавно очертават
контура на Луната по гърдите ми.
Нощта посипва капчици роса по утрото
и много тихо се стопява във небето.
Пролазвам по гърба ти като тръпка,
преди да се разтворя във ръцете ти.
Дали е много?
За стотен път от себе си си тръгвам.
Луната пак ще ми обърне гръб.
И нощите ще станат страшно тъмни,
и всичките ми думи ще мълчат.
За стотен път не вярвам в тази обич,
която връзва вятъра във мен
и стяга със металните си обръчи
звънтенето на мойте дъждове.
За стотен път поемам напосоки
през празното пространство на света.
Потъвам някъде във най-дълбокото
на синята кристална тишина.
За стотен път от хиляди умори
разплакана оставам. И безпътна.
Не искам с никой днеска да говоря.
От празни думи цяла съм изтръпнала.
Мечтите ми се свиват на кълбо,
за стотен път прерязани от някой.
И никой не видя, че съм стъкло.
И всеки си отчупва от душата ми.
За стотен път се скривам от света...
А имам нужда някой да ме вземе,
да ми даде парченце топлина
и да заспя смирена във ръцете му.
Фата Моргана
Стоманени лъчи. И дъжд по миглите.
Небето се троши и се разпада.
Оставал ли си дълго във пустинята
да молиш слънцето и за пощада?
Целувал ли си белите и пясъци
със кръв по жадните си устни?
Дали си вярвал във миражите,
които хоризонтът къса?
Не си ли... Мисля, че го знаех.
Тогава тръгвай. По-далеч от мене.
Не съм жена. Не ме желаеш.
И няма да успееш да ме вземеш.
Привиждам ти се само там, над дюните.
Но мен ме няма. Всичко е илюзия.
Едва ли някога ще ме целунеш.
Пустинята... ще те излъже.Читать далее...
комментарии: 0
понравилось!
вверх^
к полной версии
17
Когато те преодолявам
Понякога съм плакала за теб.
Когато нощите ми са били полярни.
Стояла съм дори на колене
и съм очаквала... любов ли? Подаяние!
Понякога съм вярвала в това,
че си човек. И можеш да обичаш.
Каква наивница, за Бога, съм била!
Но днес не съм. Днес съм различна.
Днес се усмихвам както никой друг.
Целувам те наум и си отивам.
Не трепва в тишината нито звук.
И аз се чувствам дяволски красива.
Минавам покрай тебе. Ти мълчиш.
Но тишината ти е грапаво-неловка.
Разбива се във моите очи,
а те са кротки. Уж са кротки.
И отминавам. И вървя напред.
След мене правиш плаха, колеблива крачка.
А аз се моля, моля се да спреш.
Не искам да ме виждаш, че те плача.
https://caribiana.blogspot.com/2011/04/blog-post_5878.html
Тайнонощия
Здравей. Изглежда пак не спя.
Нощта ме викна вън и ме прегърна.
Изгубила е своята Луна
в извивките на восъчните хълмове.
И ме поиска. Да остана там.
Да бъда с нея. Нейното момиче.
В замяна ще получа тишина.
И много, много място за обичане.
Постила ми пътека от звезди.
Съблича дневната ми дреха и въздиша.
И цялата около мен трепти.
И цялата съм нежностишие
написано по вятъра за теб,
изплакано, измисляно, мечтано...
Не се опитвай днеска да ме спреш -
аз цяла нощ до тебе ще остана
и ще напълня шепите ти със любов,
и устните ти с нежност ще напълня...
Да знаеш, аз съм истинска магия. Но
магиите си тръгват на разсъмване.
А ти ще ме усещаш през деня -
със всички сетива ще ме усещаш.
И като мен ще чакаш пак нощта
да скрие в мрак красивата ни среща...
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post.html
Разпиляности...
Интервенции по душата
Заключвам всяка еретична мисъл
че бих могла да съм обичана.
Не съм поредно име в списъка.
Отричай ме, отричай ме, отричай ме!
Счупи звездите в нощното небе.
То трябва да е много тъмно!
Сърцето ми не е сърце,
а просто някакъв си мускул.
Душата ми не е душа,
защото, казваш, сме материя.
Не вярвам вече в чудеса,
за да не бъда лековерна.
Разбий Луната! Мразя я!
Тя е за жалки романтици.
От днес съм друга. Не летя.
Върни крилете ми на птиците.
А после просто ми кажи:
- Защо не се усмихваш вече?
Не се ли сещаш? Точно ти...
Да съм ти близка! Не далечна!
Обаче вече не съм аз.
Което бях, съм променила.
Не ме харесваш и така?
Добре. Чудесно. Сбогом, мили.
Фрагменти от една неделна пролет
Когато стана лястовица и се върна,
дали ще има стряха във ръцете ти?
Или ще ме посрещнеш само с бури
под свъсения тътен на небето?
Когато стана лястовица и си дойда,
гнездото ми дали ще си запазил?
Или ще си изпепелил със зимен огън
надеждите и ще ме чака празното?
Не мога да съм лястовица, не разбра ли?
Крайпътно се разлиствам в клонка люляк.
Ще нацъфтя между студените ти длани,
защото искам да ти кажа, че съм влюбена.
Почти изчезване
По крехките треви на утрото
нощта посипва шепичка сълзи на тръгване.
Звездите избеляват и замлъкват.
В очите ти полека се разсъмва.
Под клепките ти парят меки сънища,
от устните ми, спрели върху рамото ти.
Ръцете ти са порив за завръщане.
Очите ми са повик да останеш.
А тишината в ъгъла на стаята
задъхано се вкопчва във стените
когато пръстите ти бавно очертават
контура на Луната по гърдите ми.
Нощта посипва капчици роса по утрото
и много тихо се стопява във небето.
Пролазвам по гърба ти като тръпка,
преди да се разтворя във ръцете ти.
Дали е много?
За стотен път от себе си си тръгвам.
Луната пак ще ми обърне гръб.
И нощите ще станат страшно тъмни,
и всичките ми думи ще мълчат.
За стотен път не вярвам в тази обич,
която връзва вятъра във мен
и стяга със металните си обръчи
звънтенето на мойте дъждове.
За стотен път поемам напосоки
през празното пространство на света.
Потъвам някъде във най-дълбокото
на синята кристална тишина.
За стотен път от хиляди умори
разплакана оставам. И безпътна.
Не искам с никой днеска да говоря.
От празни думи цяла съм изтръпнала.
Мечтите ми се свиват на кълбо,
за стотен път прерязани от някой.
И никой не видя, че съм стъкло.
И всеки си отчупва от душата ми.
За стотен път се скривам от света...
А имам нужда някой да ме вземе,
да ми даде парченце топлина
и да заспя смирена във ръцете му.
Фата Моргана
Стоманени лъчи. И дъжд по миглите.
Небето се троши и се разпада.
Оставал ли си дълго във пустинята
да молиш слънцето и за пощада?
Целувал ли си белите и пясъци
със кръв по жадните си устни?
Дали си вярвал във миражите,
които хоризонтът къса?
Не си ли... Мисля, че го знаех.
Тогава тръгвай. По-далеч от мене.
Не съм жена. Не ме желаеш.
И няма да успееш да ме вземеш.
Привиждам ти се само там, над дюните.
Но мен ме няма. Всичко е илюзия.
Едва ли някога ще ме целунеш.
Пустинята... ще те излъже.
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:11
16
Категорично, като смърт
Избрах да ти повярвам. Ала ти
избра да ме излъжеш. Няма нищо.
Ще ме боли. Дори ще преболи.
Но днес не мога и не искам да съм същата.
Ще бъда себе си във себе си.
Ала за теб
ще бъда никоя. От днес ще те забравям.
Изплакала съм го това сърце.
И нямам сили вече... Просто нямам.
Доверието ми скимти и го е страх.
От твоята жестокост му е болно.
Сама съм си виновна, да, разбрах.
Но днес приключвам с глупавата роля.
Бъди щастлив... Обичан... Всичко най.
А моята любов... ще я изхвърля.
Оставям ти безкрайна свобода.
Не ме търси.
Завинаги си тръгнах.
https://caribiana.blogspot.com/2011/07/blog-post_21.html
Едно глупаво обяснение...
Ако понякога те натъжавам много,
ядосвам те и ти се сърдя безпричинно,
ако понякога ти причинявам болка
и после си играя на невидима,
ако ти казвам "Просто ми се плаче..."
и си отивам със сълзи в очите,
то е защото нищичко не знача
за теб...а искам да съм всичко.
И като казвам "всичко", е буквално -
чаршафа, чашата, кафето,
парфюма, ключовете, огледалото,
съня и пулса на сърцето ти,
усмивката, тревогата, леглото,
настинката и ментовия чай.
Защо го искам ли? Защото!
Защото те обичам. За това.
https://caribiana.blogspot.com/2011/06/blog-post_28.html
Умея да създавам любовта...
Понякога е хубаво да съм сама...
Особено във нощи като тази.
Не помня, че ми липсва любовта.
Умея някак си да я създавам.
От въздуха над сънения град.
От лятото, полепнало по мене.
От някакъв измислен звездопад.
От липсата ти по ръцете ми.
От нецелунатите устни. От дъха.
От облата извивка на Луната.
От меката постеля на Съня
и пръстите на галещия вятър.
От мисълта, че може би си там...
Не знам къде, но искаш мене.
От нежността, която ще ти дам,
ако наистина желаеш да я вземеш.
От някаква фантазия... за нас.
От силата, с която те копнея.
Умея да създавам любовта...
Понеже съм жена, умея.
https://caribiana.blogspot.com/2011/06/blog-post_7.html
Чакани слънца
Смълчано утро. Тихичко ме буди.
Съблича тънкия ми сън със шепот.
Рисува малка, светла пеперуда
по меката извивка на лицето ми.
Ръцете му са леки и прохладни,
а кожата ми - сънена и топла.
Докосва ме разнежено и бавно.
Настръхвам от внезапния му допир.
Целува устните ми. Клепките. Челото.
И аз съм обич. Повече от вчера.
И аз съм обич. Цялата. Защото
днес някой може би ще ме намери.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_26.html
Далече от теб
Зад залеза, протегнат над града
очите на небето тихо плачат.
И там съм аз - една мъглявина
от шепота на хиляди глухарчета.
През мен премина вятър. Ураган.
Разпръсна ме в безброй посоки.
Без да разбира, че ме заболя.
Не осъзнавайки, че е жестоко...
Не може вече да ме събере
нито денят ми, нито пък Безкрая.
Не бива да обичам ветрове...
Сега е късно, но го зная.
И все пак - ето - аз летя.
Почти съм стигнала до края на небето,
където залезът, протегнат над града
ме чака да се сгуша във ръцете му.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_16.html
Разбираемо, почти...
Бих искала да мога да те мразя,
за да си спомня как съм те обичала.
Но днес ми е утихнало и празно,
и пълно до небето с безразличие.
Не ми звучиш във мислите. Изобщо.
Не ми се плаче даже... Изумително.
Дори не те сънувах снощи.
Дори не се опитах да опитам.
Успя все пак да ме направиш силна.
Почти безчувствена. Почти цинична.
Но не по принцип, а към миналото.
В което, щом се върна, те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_03.html
Осем Луни
1.
Почакай страннико, заслушай се в нощта.
Не в твоята, ти нея я познаваш...
Послушай моята. Различна е. И знам,
че сигурно ще слушаш до забрава.
Постой до мен и затвори очи.
Луната много плахо те целува.
Докосва устните ти лекичко с лъчи
и ти забравяш трудните си думи.
Остават само тихите слова,
най-съкровените, които си измислял.
Такава си е моята Луна -
отвела те е в нежната си приказка.
А аз живея там от сто лета.
Почти сама. Със няколко Пегаси.
Когато ми е тъжно и не спя
те кротко ме люлеят на крилата си.
Понякога си правя звездопад
и земните човеци се усмихват.
Дори успяват да си върнат любовта.
Поне в мечтите. И във шепа стихове.
Усещаш ли... Минава полунощ.
Аз искам да останеш до разсъмване,
но днес не бива страннико. Не знам защо.
Сега е време просто да си тръгнеш.
Но някой път, във друга нощ с Луна,
аз знам, че непременно ще се върнеш.
Веднъж послушаш ли със мен нощта,
без мене да я слушаш ще е трудно.
2.
И ето пак - Луната ме повежда
по тайните пътеки на Нощта.
Облича тялото ми с кротката си нежност
и сребърни нюанси на тъга.
По стъпките ми - паднали звезди,
цъфтят като глухарчета в полето.
Аз носяЧитать далее...
комментарии: 0
понравилось!
вверх^
к полной версии
16
Категорично, като смърт
Избрах да ти повярвам. Ала ти
избра да ме излъжеш. Няма нищо.
Ще ме боли. Дори ще преболи.
Но днес не мога и не искам да съм същата.
Ще бъда себе си във себе си.
Ала за теб
ще бъда никоя. От днес ще те забравям.
Изплакала съм го това сърце.
И нямам сили вече... Просто нямам.
Доверието ми скимти и го е страх.
От твоята жестокост му е болно.
Сама съм си виновна, да, разбрах.
Но днес приключвам с глупавата роля.
Бъди щастлив... Обичан... Всичко най.
А моята любов... ще я изхвърля.
Оставям ти безкрайна свобода.
Не ме търси.
Завинаги си тръгнах.
https://caribiana.blogspot.com/2011/07/blog-post_21.html
Едно глупаво обяснение...
Ако понякога те натъжавам много,
ядосвам те и ти се сърдя безпричинно,
ако понякога ти причинявам болка
и после си играя на невидима,
ако ти казвам "Просто ми се плаче..."
и си отивам със сълзи в очите,
то е защото нищичко не знача
за теб...а искам да съм всичко.
И като казвам "всичко", е буквално -
чаршафа, чашата, кафето,
парфюма, ключовете, огледалото,
съня и пулса на сърцето ти,
усмивката, тревогата, леглото,
настинката и ментовия чай.
Защо го искам ли? Защото!
Защото те обичам. За това.
https://caribiana.blogspot.com/2011/06/blog-post_28.html
Умея да създавам любовта...
Понякога е хубаво да съм сама...
Особено във нощи като тази.
Не помня, че ми липсва любовта.
Умея някак си да я създавам.
От въздуха над сънения град.
От лятото, полепнало по мене.
От някакъв измислен звездопад.
От липсата ти по ръцете ми.
От нецелунатите устни. От дъха.
От облата извивка на Луната.
От меката постеля на Съня
и пръстите на галещия вятър.
От мисълта, че може би си там...
Не знам къде, но искаш мене.
От нежността, която ще ти дам,
ако наистина желаеш да я вземеш.
От някаква фантазия... за нас.
От силата, с която те копнея.
Умея да създавам любовта...
Понеже съм жена, умея.
https://caribiana.blogspot.com/2011/06/blog-post_7.html
Чакани слънца
Смълчано утро. Тихичко ме буди.
Съблича тънкия ми сън със шепот.
Рисува малка, светла пеперуда
по меката извивка на лицето ми.
Ръцете му са леки и прохладни,
а кожата ми - сънена и топла.
Докосва ме разнежено и бавно.
Настръхвам от внезапния му допир.
Целува устните ми. Клепките. Челото.
И аз съм обич. Повече от вчера.
И аз съм обич. Цялата. Защото
днес някой може би ще ме намери.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_26.html
Далече от теб
Зад залеза, протегнат над града
очите на небето тихо плачат.
И там съм аз - една мъглявина
от шепота на хиляди глухарчета.
През мен премина вятър. Ураган.
Разпръсна ме в безброй посоки.
Без да разбира, че ме заболя.
Не осъзнавайки, че е жестоко...
Не може вече да ме събере
нито денят ми, нито пък Безкрая.
Не бива да обичам ветрове...
Сега е късно, но го зная.
И все пак - ето - аз летя.
Почти съм стигнала до края на небето,
където залезът, протегнат над града
ме чака да се сгуша във ръцете му.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_16.html
Разбираемо, почти...
Бих искала да мога да те мразя,
за да си спомня как съм те обичала.
Но днес ми е утихнало и празно,
и пълно до небето с безразличие.
Не ми звучиш във мислите. Изобщо.
Не ми се плаче даже... Изумително.
Дори не те сънувах снощи.
Дори не се опитах да опитам.
Успя все пак да ме направиш силна.
Почти безчувствена. Почти цинична.
Но не по принцип, а към миналото.
В което, щом се върна, те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_03.html
Осем Луни
1.
Почакай страннико, заслушай се в нощта.
Не в твоята, ти нея я познаваш...
Послушай моята. Различна е. И знам,
че сигурно ще слушаш до забрава.
Постой до мен и затвори очи.
Луната много плахо те целува.
Докосва устните ти лекичко с лъчи
и ти забравяш трудните си думи.
Остават само тихите слова,
най-съкровените, които си измислял.
Такава си е моята Луна -
отвела те е в нежната си приказка.
А аз живея там от сто лета.
Почти сама. Със няколко Пегаси.
Когато ми е тъжно и не спя
те кротко ме люлеят на крилата си.
Понякога си правя звездопад
и земните човеци се усмихват.
Дори успяват да си върнат любовта.
Поне в мечтите. И във шепа стихове.
Усещаш ли... Минава полунощ.
Аз искам да останеш до разсъмване,
но днес не бива страннико. Не знам защо.
Сега е време просто да си тръгнеш.
Но някой път, във друга нощ с Луна,
аз знам, че непременно ще се върнеш.
Веднъж послушаш ли със мен нощта,
без мене да я слушаш ще е трудно.
2.
И ето пак - Луната ме повежда
по тайните пътеки на Нощта.
Облича тялото ми с кротката си нежност
и сребърни нюанси на тъга.
По стъпките ми - паднали звезди,
цъфтят като глухарчета в полето.
Аз нося
Радосвета Аврамова
14-10-2018 03:10
15
Екзистенц максимум
Навън вали. И капките небе
полепват уморено по стъклата.
Приисква ми се времето да спре.
Да няма повече оттук нататък.
Да има само точно този миг -
един прозорец с нощен дъжд по него
и сладкото усещане, че ти
пулсираш в мене с пулса на сърцето ми.
Не искам утре, изгрев, светлина...
Достатъчни са ми това безвремие
и омагьосващия ритъм на дъжда...
Достатъчни са ми, за да живея.
https://caribiana.blogspot.com/2011/12/blog-post_20.html
Въпрос на вкус
Животът без фонданена глазура
не лепне сладко, леко нагорчава.
И има привкус на солени бури,
на гаснещ огън и на свечеряване.
Но някак си се уморих от сладост.
Изтръпна ми езикът. И небцето.
И захарта се стапя жизнерадостно,
оголвайки до истинност сърцето ми.
Оставам по какаови очи.
По себе си.
По мисъл. По без думи.
Ако на някой много му горчи -
отсреща е тавата със локума.
При мен е само... черен шоколад.
Безброй процента истинско какао.
Знам, че се свиква трудно със вкуса.
Но свикнеш ли... започва пристрастяване.
https://caribiana.blogspot.com/2011/11/blog-post_18.html
Оставѝ ме да те обичам...
Не мога да те наобичам, не разбираш ли...
Все ми се струва страшно недостатъчно.
Все ми се струва като миг-премигване -
такова малко и безумно кратичко.
А ти ми се обичаш много. Много!
Защо - не зная. Никак и изобщо.
И за това - не питай. Аз не мога
да ти измисля отговори на въпроса.
Обичам те... така. И без "защото".
Или защото мога... Пък и искам...
Обичаш ми се. Толкова е просто.
А щом боли, показва, че е истинско.
https://caribiana.blogspot.com/2011/11/blog-post.html
Казвала ли съм ти...
Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и... заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич... И нежност...
Как те искам...
Не знаеш... нали...
https://caribiana.blogspot.com/2011/10/blog-post_27.html
Броя звездите по тавана...
Така е празно... Липсва ми гласът ти.
Не се научих как се спи без теб.
Сънят ми е объркан и безпътен.
И пълен до небето с ветрове...
Мълчи ли ти се... И на мене също...
Не искам да говоря с никой друг.
Днес само тишината ме прегръща
и трие безпощадно всеки звук.
Какво си ми... Любов-безсъние,
любов на срички, обич до без дъх...
Най-трудното ми утро за разсъмване...
Най-неизминатият дълъг път...
И ми е празно... много ми е празно...
Измислям си, че си говоря с теб.
А името ти (как е кратко само)
ми е заело цялото сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2011/10/blog-post_22.html
Усещане
Понякога усещам как болиш...
От грозни думи
и от лоши хора.
Oт сенки на несбъднати мечти.
Oт чувства, преоблечени в умора.
Тогава истински мълча.
Мълча...
Светът тежи като огромен камък.
Горчив, като прокудена сълза.
И как е празно... как е празно само...
Тогава искам да те скрия в мен.
Да стана дом за теб.
От обич.
Да те погаля с устни и с ръце,
додето взема цялата ти болка.
Да те прегърна, докато заспиш
и много нежно да те прилаская...
Понякога, когато те боли,
болиш във мен...
Не искам да го знаеш.
https://caribiana.blogspot.com/2011/09/ps.html
И път обратно няма...
Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.
Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...
Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.
Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.
Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.
https://caribiana.blogspot.com/2011/08/blog-post_25.html
15
Екзистенц максимум
Навън вали. И капките небе
полепват уморено по стъклата.
Приисква ми се времето да спре.
Да няма повече оттук нататък.
Да има само точно този миг -
един прозорец с нощен дъжд по него
и сладкото усещане, че ти
пулсираш в мене с пулса на сърцето ми.
Не искам утре, изгрев, светлина...
Достатъчни са ми това безвремие
и омагьосващия ритъм на дъжда...
Достатъчни са ми, за да живея.
https://caribiana.blogspot.com/2011/12/blog-post_20.html
Въпрос на вкус
Животът без фонданена глазура
не лепне сладко, леко нагорчава.
И има привкус на солени бури,
на гаснещ огън и на свечеряване.
Но някак си се уморих от сладост.
Изтръпна ми езикът. И небцето.
И захарта се стапя жизнерадостно,
оголвайки до истинност сърцето ми.
Оставам по какаови очи.
По себе си.
По мисъл. По без думи.
Ако на някой много му горчи -
отсреща е тавата със локума.
При мен е само... черен шоколад.
Безброй процента истинско какао.
Знам, че се свиква трудно със вкуса.
Но свикнеш ли... започва пристрастяване.
https://caribiana.blogspot.com/2011/11/blog-post_18.html
Оставѝ ме да те обичам...
Не мога да те наобичам, не разбираш ли...
Все ми се струва страшно недостатъчно.
Все ми се струва като миг-премигване -
такова малко и безумно кратичко.
А ти ми се обичаш много. Много!
Защо - не зная. Никак и изобщо.
И за това - не питай. Аз не мога
да ти измисля отговори на въпроса.
Обичам те... така. И без "защото".
Или защото мога... Пък и искам...
Обичаш ми се. Толкова е просто.
А щом боли, показва, че е истинско.
https://caribiana.blogspot.com/2011/11/blog-post.html
Казвала ли съм ти...
Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и... заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич... И нежност...
Как те искам...
Не знаеш... нали...
https://caribiana.blogspot.com/2011/10/blog-post_27.html
Броя звездите по тавана...
Така е празно... Липсва ми гласът ти.
Не се научих как се спи без теб.
Сънят ми е объркан и безпътен.
И пълен до небето с ветрове...
Мълчи ли ти се... И на мене също...
Не искам да говоря с никой друг.
Днес само тишината ме прегръща
и трие безпощадно всеки звук.
Какво си ми... Любов-безсъние,
любов на срички, обич до без дъх...
Най-трудното ми утро за разсъмване...
Най-неизминатият дълъг път...
И ми е празно... много ми е празно...
Измислям си, че си говоря с теб.
А името ти (как е кратко само)
ми е заело цялото сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2011/10/blog-post_22.html
Усещане
Понякога усещам как болиш...
От грозни думи
и от лоши хора.
Oт сенки на несбъднати мечти.
Oт чувства, преоблечени в умора.
Тогава истински мълча.
Мълча...
Светът тежи като огромен камък.
Горчив, като прокудена сълза.
И как е празно... как е празно само...
Тогава искам да те скрия в мен.
Да стана дом за теб.
От обич.
Да те погаля с устни и с ръце,
додето взема цялата ти болка.
Да те прегърна, докато заспиш
и много нежно да те прилаская...
Понякога, когато те боли,
болиш във мен...
Не искам да го знаеш.
https://caribiana.blogspot.com/2011/09/ps.html
И път обратно няма...
Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.
Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...
Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.
Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.
Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.
https://caribiana.blogspot.com/2011/08/blog-post_25.html