Это цитата сообщения Felisata Оригинальное сообщение

Давид Самойлов "Слова..."

* * *
Красиво падала листва,
Красиво плыли пароходы.
Стояли ясные погоды,
И праздничные торжества
Справлял сентябрь первоначальный,
Задумчивый, но не печальный.

И понял я, что в мире нет
Затёртых слов или явлений.
Их существо до самых недр
Взрывает потрясённый гений.
И ветер необыкновенней,
Когда он ветер, а не ветр.

Люблю обычные слова,
Как неизведанные страны.
Они понятны лишь сперва,
Потом значенья их туманны.
Их протирают, как стекло,
И в этом наше ремесло.
===
Художник: Юрий Обуховский

Это цитата сообщения Felisata Оригинальное сообщение

Выписки из книг: Оноре де Бальзак "Гобсек".

"...У меня вот принципы менялись сообразно обстоятельствам, приходилось менять их в зависимости от географических широт. То, что в Европе вызывает восторг, в Азии карается. То, что в Париже считают пороком, за Азорскими островами признается необходимостью. Нет на земле ничего прочного, есть только условности, и в каждом климате они различны.

Для того, кто волей-неволей применялся ко всем общественным меркам, всяческие ваши нравственные правила и убеждения - пустые слова. Незыблемо лишь одно-единственное чувство, вложенное в нас самой природой: инстинкт самосохранения. В государствах европейской цивилизации этот инстинкт именуется личным интересом."
===
Художники: Герард Доу, Рембрандт ван Рейн

48


Понякога...

Понякога се връщаш в спомените ми
и плисва ме момчешкият ти смях.
Очите ти ме парват с огънчето,
в което май изцяло изгорях.

Гласът ти ме извиква с топъл тембър
и сякаш цялата Земя притихва.
Една сълза, забравена от тебе,
под миглите ми тъжно се усмихва.
https://caribiana.blogspot.com/2007/09/blog-post_25.html


Не те познавам...

През вечер идваш във съня ми.
Не те познавам. Ала искам да си Ти.
Безмълвен си. Не казваш нищо.
Защото всичко е във твоите очи.

Така ми липсваш... Страшно много!
Без тебе цялата ми нежност е излишна.
Ръцете ми пресъхват от безо́бичност,
а между устните ми спят въздишки.

Не тръгвай! Остани в съня ми.
Скрий топлия си дъх в косите ми.
Обичай ме. Макар и нереален.
В сърцето ми си толкоз истински!
https://caribiana.blogspot.com/2007/09/blog-post_18.html


Така започват всички чудеса

Така започват всички чудеса -
с една Луна, огромна като обич,
със сините пътеки на нощта
и със звездичките, накацали над покрива.

Тогава стихват всички страхове
и всички думи нищичко не значат.
И става лесно като две и две
да бъдеш лек, невидим и прозрачен

и да разпериш тайните крила,
които денем криеш упорито,
да се усмихнеш на сънуващия град,
на себе си... и просто да политнеш.

Да минеш над заспалите алеи,
и над синеещите в здрача кестени
и просто да почувстваш, че живееш,
че си куплетче от една вълшебна песен...

Така започват всички чудеса...
и преживяват кратката си вечност.
И сигурно завършват пак с Луна -
огромна. И отчайващо далечна.


За нея

Огън! Очи. Небе до безкрая!
Вали. Просто бавно вали.
Тъмно-цветно небе
от звезди, а накрая
само спомен - очи..
Две дълбоки очи.

Огън! Нали? Достигащ до Рая!
Гори в тези нощни звезди.
Тъжно-синьо море
от мечти, но не зная
как да спра да мечтая.
Ще изплувам, нали?

Огън! Дали? Кой те чака накрая?
Върви.. просто бавно върви.
Топло, топло сърце
от лъчи на безкрая.
Как да спра да мечтая
в две дълбоки очи..?


Безсъние

Не спиш, нали?
Разлистваш сънищата си и търсиш мене.
И ми измисляш нови небеса.
В очите ти от много дълго време
мълчи по-влюбена една звезда.

Не спиш. И аз.
И стъпките ни се пресичат
незнайно как, незнайно и къде.
Усещаш ли как тайно те обичам?
И как очаквам да се спреш при мен...

Не спим. Защо...
Защото във стъклата
се отразява само тишина...
Бих искала да стопля самотата ти,
онази непростима самота.

Не спя. Не спиш...
Тогава ме почувствай.
Почувствай устните ми.
Затвори очи.
Какво като е безутешно късно...
Нали и двамата сега не спим.

Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими.
Но близки.
Усещам дланите ти, галещи незримото.
Не мога да заспя без теб.
Не искам...


Тихите сънни градини...

Във меката постеля на нощта
се сгушвам като в облак. И утихвам.
А котешките лапки на съня
се галят нежно-нежно в миглите ми.

Косите ми се пълнят със звезди.
Луната кротко ме люлее в шепи.
В прозореца нахлува късен бриз.
Докосва шията ми. След това лицето.

А после идваш ти. Не казваш нищо.
Потъваш с мен във тишината на нощта.
Ръцете ти ме правят на въздишка
и аз се стапям цялата във тях...

47


Портрет на мъж

Рисуват те мечтите ми - усмихнат,
забравил лятото за винаги в очите си.
В прегръдката ти сгушена заспивам,
а ти притиснал си ме до гърдите си.

Гласът ти идва тихо във съня ми ,
единствено да ми напомни че обичаш...
А устните ти - трепетно виновни,
ме карат да съм твоето момиче.

В сърцето ти - едно море безбрежно -
откривам своя тих, уютен пристан.
Рисуват те мечтите ми... А аз им вярвам.
И знам, че някога ще се превърнеш в истина.
https://caribiana.blogspot.com/2007/12/blog-post_03.html


Ела...

Погалѝ ме преди да заспя.
Скрий дъха си до моето рамо.
Прошепни ми, че вече си тук.
Да забравя, че всъщност те няма.

Запалѝ ми фенер от звезди.
С тях пиши по небето "Обичам..."
Аз ще зная, че всичко е сън,
но на истинско страшно прилича!

Прегърни ме преди да заспя.
Длани скрий във косите ми тъмни.
Ще е влюбена с тебе нощта...
Ще е пусто... когато се съмне.
https://caribiana.blogspot.com/2007/12/e.html


Целуни ме

Трепетно шепотни
с цвят на обичане
твоите устни
идват в съня ми.
Докосват ме искащо,
с вкус на политане
и светли искрици
припалват в кръвта ми.

Воалени облаци
с криле пеперудени
понасят ме вятърно
към твойте ръце.
Вселената вихърно
в огньове избухва
когато в целувка
се срещнем със теб.

...И стихва нощта,
съкрушена от нежност.
Избликват наново
родени звздите.
А аз съм превърната
в тръпнеща вишна,
узряла за тебе
в съня и в мечтите...
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post_27.html


Песента на звездите

Протягам длани да докосна птиците,
които във душата ти кръжат.
И някъде, дълбоко във очите ти,
откривам колко слънчев е светът.

Рисувам с дъх по устните ти пламъци
и аз самата се превръщам във искра.
А някъде, в далечни бели замъци,
възкръсва пълнокръвна Любовта.

И после се събуждам... Онемяла...
Звънят звездите с мънички дайрета.
Навярно ми разказват как със тебе
ще се намерим нейде сред планетите.

И ще прилича сигурно на звездопад.
Ще бъде някак светло, искрометно...
Тогава - знам - след падналия мрак,
отново във душите ще просветне.
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post_21.html


Мое небе...

Намерѝ ме, преди да е късно...
Ето - аз отново разтварям криле.
И сърцето, за обич възкръснало,
търси своето чисто Небе.

Днес усещам, че има те някъде.
Чувствам пулса ти в тихия дъжд.
А от лунно-среднощни отблясъци
те извайвам... Така ме задръж.

Ще рисувам в очите ти изгреви,
после залезно - малко тъга...
Подозираш, че има ме някъде.
Потърси ме! Не спирай сега.

И когато открия в сърцето си,
малък стих, избродиран от теб,
ще се сгуша за дълго в ръцете ти,
мое топло и чисто Небе...
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post_16.html


Искам някъде теб да те има...

Искам някъде теб да те има...
Във една заснежена гора,
в малка къща с горяща камина
и с прозорче със ледни цветя.

Да ни свети единствено огъня...
А в ъглите, в стаения здрач,
да затулим излишните спомени,
скрили в себе си всеки наш плач.

Да се влюбя във тебе безпаметно,
не от виното, просто така...
И да зная, че даже след зимата,
ти ще пазиш за мен любовта.

А в камината огънят пръска
малки, жълти, искрящи звезди.
Открадни си от моите устни...
потопи се във мойте очи...

Искам някъде теб да те има...
Та дори и през триста морета.
В една зима... Някъде там...
И дълбоко, дълбоко в сърцето ми.
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post_10.html


Не съвсем невъзможно...

Понякога ми се приисква да съм книга.
Да легна в топлите ти мъжки длани.
Да ме разлистваш. Да ме изучаваш...
Да съм любимото ти занимание.

Понякога ми се приисква да съм дреха.
По тялото ти нежно да прилепвам.
Да те обгръщам. Да те чувствам в себе си.
Да съм причина... А пък после следствие...

Понякога ми се приисква да съм вино.
Да ме отпиваш и по устните ти да се плъзгам.
Да те замайвам и да те опиянявам
и да те карам да си страшно дързък.

Не съм. Ни книга, нито вино, нито дреха.
Жена съм. Имам скучни делници.
Но знам, че вечер бавно ме разлистваш,
опивам те, и те заключвам в себе си.
https://caribiana.blogspot.com/2007/11/blog-post.html


Когато завали...

Когато завали, ела при мен.
Не да ме стоплиш с устни или длани.
А да излезем заедно навън,
под струйките вода, без дъждобрани.

От някакъв забравен лист,
сгъни ми малка, бяла лодка от хартия.
А локвите превръщай в океан...
В дъжда се сбъдват всякакви магии.

И след това ме погледни.
Разрошена и мокра... и щастлива.
Такава именно ме запомни.
Дъждът безкрайно много ми отива.
https://caribiana.blogspot.com/2007/10/blog-post_09.html

46


Признание

Прегърни ме. Прегърни ме силно.
Остави ме да слея с ръцете ти.
Остави сърцето ми да бие
в ритъма задъхан на сърцето ти.
Остави дъхът ми да потъне,
слял се с твоя във едно дихание.
Замълчи така... съвсем без думи е...
Но е пълно с хиляди признания...

Това, което устните ми не изричат,
душата ми крещи със всички сили.
И цялата ми същност е планета,
Единствената си Звезда открила.
И цялата съм шепот и докосване...
Една вълна, заляла бреговете си...
Една усмивка, скрила се в очите ти...
Една дъга, открила цветовете си...

Прегърни ме... Недей да ме пускаш!
Слушай тихия глас на сърцето...
Нещо идва... Нещо се ражда...
И е силно, като взрив на комети.
После зимата свършва внезапно.
От земята надничат кокичета.
А пък моите устни, без глас,
пак се учат да шепнат "Обичам те..."
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_26.html


Когато се създава светлината...

Не беше просто случване на нещо.
Не беше просто полет към звездите.
Не омагьосване. Не еуфория.
А нещо, още неоткрито.

Не бях отдадена. Бях просто твоя.
Живеех чрез дъха ти само.
А "сливане" е празна дума...
То беше нещо по-голямо.

Не беше взрив... по-силно беше.
Разтърси цялата Вселена...
А после бликна Светлината,
от теб и мене сътворена...
...........................
По клепките ми плъзват се съня
и ласката на топлите ти устни.
Аз цялата съм сгушена във теб.
Така заспивам... Не ме пускай!
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_24.html


Летене

Летене беше... повече от истинско
Понесе ме към нови светове...
Превърна ме във блясък на светкавица
прорязала безмълвното небе...

Докоснах Слънцето... и лумнах цялата.
Извираше от мене светлина...
А ти ме носеше - трептящо пламъче -
във дланите ти огнени горях...

Летене беше... искрометно... палещо...
Пожарен полет над заспалата планета...
Сега заспивам... Звездопадна...
И още от летенето ни светя.
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_22.html


Обещавам ти лято...

Аз съм лятна... Толкова лятна,
че те паря дори без докосване.
Всяка мисъл за мен е черешова,
всяка дума - едно омагьосване.

А вкуса ми е слънчев. На праскови.
Твойте устни са жадни за още.
Пак ме вдъхвай - мириша на юли...
Сенокоси... море... полунощия.

Аз съм твоето късно обичане.
Със светулки и тихи щурци.
Със поляни, пламтящи от макове
и със пясъчно-топли следи.

Знаеш, лятна съм... толкова лятна,
че оставих без зима сърцето ти.
Прегърни ме за малко... Целувай ме...
Да съм лято, заспало в ръцете ти.
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_20.html


Нереида

Да, знам... За мене птиците разказват.
Живея във пророчествата на звездите.
Да, аз съм тази, дето я сънуваш...
Това съм аз - сестрата на Вълните.

А как доплува ти до моя дом?
Морето забранява да се влюбвам!
Затуй мъжете, тръгнали към мен,
в прегръдката си синя то погубва...

Но ти си тук... По някаква магия...
Недей да питаш, колко съм сама...
Поне за малко ме накарай да обичам,
преди завинаги да се превърна във вълна...
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_17.html


Попитах сърцето си...

Аз нося всички изгреви в очите си
и полъха на екзотични ветрове.
Под миглите ми крият се магиите
на всемогъщи древни богове.

Ако поискам, мога да съм утрото,
и в устните ти шепоти да скривам.
Да бъда знак, жигосан във сърцето ти,
като нечезнеща вековна диря.

Но аз не искам... Искам да съм лятото,
което с меките си длани те обгръща.
Да съм уют. Да съм утеха. Да съм твоя.
Да бъда топлото усещане за "вкъщи".
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post.html


Искам лесно и просто обичане

В мене никой не се влюбва наистина.
Или бягат, или стават обсебени.
Заживявам набързо в сърцата им.
Някак кратко. Сезонно. И временно.

Или пък, се вторачват в очите ми,
сякаш аз съм единствено чудо.
И се мъчат да вържат крилете ми,
че летели били... пеперудени...

Аз не искам такова обичане.
Искам истинско. Като дишане леко.
Като чая във зимните утрини.
Като цвете край горска пътека.

Искам лесно и просто обичане.
Без условия и без да ранява.
Любовта, казват, трудна била...
Всъщност, май, ние трудна я правим.
https://caribiana.blogspot.com/2007/12/blog-post_6805.html


Когато свърши и последното мълчание...

Когато свърши и последното мълчание,
когато разпилея всички спомени,
сърцето ми ще е напукано сияние
от ветровете-скитници оголено.

Тогава ще съм чиста. Ще съм ничия.
Ще бъда празен лист, очакващ Тебе.
Ще разцъфтят отново всички лилии
и ще се раждат влюбени поеми.

А Ти ще дойдеш ли? Когато се пречистя?
Да бъдеш този, който ще ме пише?
Да донесеш на утрото ми бистрото,
а пък на устните ми - чувството, че Читать далее...

45


Обич на длан

Вземи дланта ми в своята ръка
и погадай по линиите, дето я пресичат...
Дали ще бъда влюбена завинаги?
Дали ще бъда някога обичана?

Прокарай пръст по малките пътечки,
които лъкатушат като ручеи.
Предсказвай ми, че ще се влюбя,
макар да знам, че вече се е случило.

Накрая в шепите си скрий дланта ми.
Не казвай нищо... Нека помълчиме.
И без гаданията вече знам -
прочел си в нея твойто име.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_24.html


А ти не знаеш...

Докосвам те... Когато спиш.
Със крайчето на къдраво кичурче.
Със връхчето на сънените пръсти.
Но ти не знаеш... Няма да научиш.

Целувам те... Когато спиш.
Със мекото на влюбените устни.
Под клепките ти бягат сънища.
Дали във тях си ме допуснал?

Говоря ти... когато спиш.
На тихия език на любовта ми.
И обещавам... ако позволиш,
до тебе във съня ти да остана.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_22.html


От толкова обичане...

От толкова обичане се губя
на вените ти в сините пътеки...
В жаравените връхчета на пръстите ти...
Във шепота на дланите ти меки.

От толкова обичане покълвам...
Отпивам те... и изворна се раждам.
Вкусът ти - вино за причастие...
А аз... една разблудна жажда.

От толкова обичане... съм себе си.
Намерила се в тихите ти думи.
Попила тебе в спящото си тяло.
Превърната във твоето разсъмване.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_13.html


Знаеш ли...

Знаеш ли как изобщо нищо не искам...
Нито думи без смисъл, нито мѝсли за мене.
Нито очакване, нито скрити надежди.
Нито даже секунда от твоето време.

Място в сърцето ти? За какво ми е...
Място си имам... колкото искаш!
И въобще... май имам за даване...
имам обичане даже в излишък.

Нищо не искам от тебе. Изобщо.
Уморих се от сметки във чувствата.
Обаче не мога да спра да обичам.
Всъщност... май в това е изкуството...
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_08.html


Аз цялата съм като розов храст...

Аз цялата съм като розов храст през лятото.
Желанията ми почти разтварят цветовете си.
Поглеждат срамежливо питащи към тебе
и скриват със листенца раменете си...

Откъсвай си от мене цвят по цвят...
Откъсвай си онези, най-уханните.
Разпукали зелените си дрешки в утринта,
сега се сгушват разцъфтели в дланите ти.

Аз цялата съм като розов храст през лятото.
Сега е зима. Но покрита съм с цветчета.
Разтварят се, окъпани в роса
и чезнат влюбено във зноя на ръцете ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_06.html


Силуети

Оставѝ мъглата да ни скрие.
Като тю́лена завеса да се спусне.
Погледни ме през воалите ѝ тънки,
очертай ме в мрака с меки устни.

Ще настръхна. Не от нощното студено.
Не от влажното докосване с мъглата.
Ще настръхна цяла от дланта ти,
дето в мен разлива топлината.

После ще потъна във ръцете ти.
Ще се губя там... докато съмне.
Остави мъглата да се спусне...
и ела... ела да ме прегърнеш.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_05.html


Безкрайна нощ

[ANONIMNIQ]

Слънцето залязло е, а горе
Луната тъжна кротко в мрака свети.
И там сред тишината, само с поглед,
целуват се самотните планети.

Аз бродя сред небето на живота
и все така те търся без почивка,
секунда само там в далечината,
за миг да зърна твоята усмивка.

И в бляскавия дъжд от звездопади,
беззвучно капещ от очите на небето,
мечтите ни се гонят пожелани,
но винаги угасват във морето.

И там, сред необятната вселена,
се блъскат в мрака влюбени комети.
Луната вече легна уморена,
а Слънцето... не иска да засвети.


[Caribiana]

Дали ще плъзне някога зората
по хоризонта нежните си длани?
Дали отново ще искри росата
в тревиците на пролетни поляни?

Или завинаги ще се изгубят в мрака
безследно цветовете на живота?
И ние с тебе все така ще чакаме
една недоизпята тиха нота?

Дали сред онзи танц на звездопадите
и нашите звезди ще се намерят?
Или ще търсиме единствено наградата
да видим светлинка във мрака черен?

Далечни, непрогледни разстояния...
В различни, необходени Вселени.
Луната спи. Не се се събужда Слънцето.
Звездите тихо капят уморени...
https://caribiana.blogspot.com/2008/01/blog-post_30.html


Чувствам...

В мен си.
С всеки удар сърцето ми тебе изрича.
Всеки дъх носи твоето име.
Всичко в мене трепти от безмълвно обичане.
И от щастие. Тебе те има!

Тук си.
Всеки повей на вятъра е ръката ти нежна.
Сплиташ пръсти в косите ми тъмни.
И потъваш в очите ми - мамеща бездна,
от която се ражда разсъмване.

Обич...
от която в душата ми светят Слънцата
и потъват далеч страховете.
От която се чувствам и друга, и същата.
От която чак спира сърцето Читать далее...

44


Любовни сезони

Оставѝ ме да бъда през твоята пролет
песен на птици, носещи юг,
разцъфнала клонка на дива череша,
и ритъм задъхан на весел капчук.

А после във твоето лято да бъда
черупка на мида, вечерен прибой,
пясъчен замък, поляна със макове,
щурчова песен и звезден покой.

Искам да бъда за теб в есента ти
от дъхаво грозде натежала лозница,
цвят хризантемен, зрееща ябълка,
пъстра гора. И оставаща птица.

След това в твоята сребърна зима
оставѝ ме да бъда топъл уют.
Огън припукващ в червена камина,
канелена меденка, вино... и скут.

Искам да бъда твоето време.
Всички сезони. Дни. Часове.
Малко по малко от мене си вземай.
В минутки заключвай ме в твойто сърце...
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_20.html


Тихи ухания

Ухая бавно на събуждане.
Процеждам ден по сънената кожа.
По устните ми трепва пожелаване.
В очите ми потъва невъзможност.

В косите ми заплитат се смълчани
последни вдишвания от изтичащ сън.
Сърцето ми те изговаря с пулса си-
отлитнал с птиците камбанен звън.

И устните ми тихо те изгубват...
А колко много, много имат нужда
да се допрат до твоите, когато в утрото
ухая бавно. На събуждане.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_11.html


Не убивай звездите!

Ако случайно някога заспиш,
без да си спомниш, колко те обичам...
звездите до една ще извалят.
Небето на слепец ще заприлича.

Луната ще изгасне с тъжен вик.
Земята ще заплаче мълчаливо.
Ще застудее. Бели птици,
разперили криле, ще си отиват.

Спомни си колко много те обичам
в секундата преди съня...
Забрави ли..? Не казвай нищо...
Виж през прозореца - звезди валят...
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_09.html


Все небето...

Птиците ме омагьосват с лекотата,
със която носят на крилете си небе.
Искам като тях да съм - свободна.
Да летя... И... да летиш със мен.

Искам да си вятър, да ме носиш.
Да отвяваш облаците пред очите ми.
И прегърнала те, сутрин да се будя.
Да ти давам слънце, и лъчите му.

Все небето ме привлича... все небето...
Вая твоя образ по плътта му синя.
Устремявам се нагоре и... политам...
Протегни ръка към мене.
Докосни ме.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_08.html


Сърцето е виновно

Не те избрах. Сърцето е виновно.
То никога не иска разрешение.
Ако се влюби - влюбва се... и толкова.
Сърцата имат свое мнение.

Понякога тъжи, че теб те няма.
Заравя се и плаче. Като облак.
Сълзите му са светли. Като пяна.
И да ги спра не мога и... не мога.

Понякога се караме със него.
- Не го обичай! - казвам му- Не трябва!
Но то ми се усмихва мълчаливо
и все не вярва и... не вярва...

- Ще те боли. - повтарям - Не обичай!
Безумие е да го правиш!
Не знаеш ли, че обичта ранява?
Или отново просто ти се страда...

Сърцето ми не слуша... И обича.
Не се сърдѝ, че тебе е избрало.
Не иска нищо, нищичко за обичта си.
А просто се нуждае да я дава.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_07.html


Сърцето е виновно

Не те избрах. Сърцето е виновно.
То никога не иска разрешение.
Ако се влюби - влюбва се... и толкова.
Сърцата имат свое мнение.

Понякога тъжи, че теб те няма.
Заравя се и плаче. Като облак.
Сълзите му са светли. Като пяна.
И да ги спра не мога и... не мога.

Понякога се караме със него.
- Не го обичай! - казвам му- Не трябва!
Но то ми се усмихва мълчаливо
и все не вярва и... не вярва...

- Ще те боли. - повтарям - Не обичай!
Безумие е да го правиш!
Не знаеш ли, че обичта ранява?
Или отново просто ти се страда...

Сърцето ми не слуша... И обича.
Не се сърдѝ, че тебе е избрало.
Не иска нищо, нищичко за обичта си.
А просто се нуждае да я дава.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_07.html


Само толкова...

Наваляха звездите в косите на мрака.
А пък някъде там ти си сам.
И изобщо не знаеш, че тебе съм чакала...
Но какво бих могла да ти дам?

Шепа обич, която не знам дали искаш.
Пет усмивки и зрънце тъга.
Да направя от изгрева извор разплискан.
И парченце небесна дъга.

Друго нямам. Това ми е всичко.
Ако искаш вземи го. За теб е.
А на мен ми е лесно да те обичам.
И да стоплям по малко сърцето ти.
https://caribiana.blogspot.com/2008/02/blog-post_28.html

43


Почувствай вятъра...

Когато времето е страшно мълчаливо
гнездят по керемидите звезди.
Безмълвен вятър бавно се извива
и нещо във ухото ми шепти.

Разказва ми за тебе... Все за тебе...
Разказва ми за нощите и дните ти...
Изрича името ти някак шепнешком.
А аз не спирам да го питам... все го питам...

И му повтарям, да запомни устните ми.
И срещне ли те някъде, да спре...
И ако може, нека те целуне.
И ако можеш... да почувстваш мен...
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_28.html


Сърцето ми прилича на пчела...

Пчелите ми приличат на сълзи,
които слънцето изплаква по цветята.
Проблясват в тях пречупени лъчи
и звънва тишина между крилцата им.

Целуват в пресекулки ароматни
листенцата на нежни цветове.
И някъде, в далечна необятност,
превръщат тичинков прашец във мед.

Сърцето ми прилича на пчела.
Събира капчици от думи неизричани.
И после, в най-наситената тишина,
безмълвно ги превръща във обичане...
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_4839.html


Аз не мога да бъда безличана...

Аз не мога така. И изобщо не искам
да вървя по пътеки, от други оставяни.
Моя път си чертая. Моя път си строя.
Моя път с мои думи сама си проправям.

Аз не мога така... да бъда безлична.
Да крада чужди шепоти и да дишам от тях.
И загърбила себе си, на друг да приличам.
С чужди тухли не става... Не става мой свят.

Аз не търся себе си в чужди душевности.
Вдъхновение черпя... всъщност, то черпи мене.
Аз не мога да бъда лист под индигото.
Имам собствено Слънце. И се пиша с червено!
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_6630.html


Целувката...

Някъде на края Света,
някога, когато те целуна,
ще избухне слънчева дъга,
звездопади трепкави ще рукнат.

И ще бъде пролет, даже есен,
и ще бъде вечер призори.
Ще мълчи небето. Като песен.
А Земята като пламък ще искри.

Цялата Вселена ще заглъхне.
Ще се чува само трепет. Като пулс.
Ще съм влюбена до нежност тази сутрин
в мекото докосване на твойте устни.
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_7806.html


И ще се сбъдне (може би...)

Преди да се разсъмне, става тихо.
Навсякъде пониква тишина...
Замлъкват в унес влюбено звездите,
замлъква жълтооката Луна.

А ти стоиш край немия прозорец...
Дори не знаеш, че и аз стоя.
Опитвам с тишината да говоря.
Опитвам се... и все мълча.

Не казвай нищо... Два прозореца
си шепнат влюбено. Безкрай.
Такава тишина, че... затвори очите си
и просто... нещичко си пожелай.
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_18.html


Усещане...

В очите ми се раждат тихи мълнии.
А цялата прозирам. От невинност.
По шията ми спуска се безмълвие.
Пълзи на долу с дяволска прецизност.

Изгрявам бавно. Светли пълнолуния.
Чаршафите виновно се отдръпват... И череши...
А устните ми търсят нежно сбъдване.
Почти молитвено потръпват. Малко грешни.

По женски плахо даже просълзявам.
Сълзите ми, обаче, омагьосвали...
Обричат всеки на безкрайна жажда,
веднъж до мен едва докоснал се.

И думите ми - думите на Ева,
която носи в шепи зряла ябълка...
Събуждат в тялото ти странна нежност
и те примамват в тайните ми в полумрака.

И после, казват, губим Рая...
или самите ние в него се изгубваме...
В очите ми невинността - безкрайност.
Във вените ми - женственост. До лудост...
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_09.html


Просъници...

Преди наистина да се събудя,
се будя мислено в ръцете ти.
Ти още спиш... Какво сънуваш?
Рисувам обич по лицето ти...

А после тихо те прошепвам
и до гърдите ти се свивам.
Така е хубаво и нежно...
В прегръдката ти пак заспивам.

А после... будя се. Наистина.
И теб те няма. Тишина.
Не ме боли, а просто празно е...
но... имам си поне мечта.
https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_2753.html

42


По Вселенските закони

На някакъв вселенски кръстопът,
ръката ти протегната ме спира.
Сред милиони търсещи очи
отново твоите намирам.

И някак странно, някак изведнъж,
във мене всичко почва да се връща.
А думите ти, топли като юг,
ме карат да се чувствам някак вкъщи.

Това си Ти - какъвто те познавам,
от онзи Първи Миг на Сътворение.
Когато взрив разцепи пустощта
и във сияние събуди се Вселената.

И от тогава все ни има с теб...
Животите си срещаме в спирала.
Какво е вечност? Ти и аз...
И вече знам - няма раздяла!
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_8016.html


Готов ли си...

Готов ли си за онзи дълъг поход
от твоя тайнствен свят към моя?
Готов ли си за прашните му пътища
и остри неочаквани завои?

Към мене ще те водят стъпките
на полунощни горски самодиви.
На птиците крилете ще са знаци,
и вярната посока ще разкриват.

Понякога навярно ще е страшно.
Ще бъде мрак. Студено. И мъгли.
Но ти (ако ме искаш) не се връщай!
По стъпките на самодивите върви!

И там, на края, на това пътуване
ще ме откриеш влюбена във тебе.
Заспала във цветче на маргаритка,
ще чакам да протегнеш длан...
И да ме вземеш.
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_21.html


Touch of pink

По устните ми е ванилено от тебе.
Защото снощи цяла нощ си ме сънувал.
Прегръщал си ме с всичката си нежност.
Целувал си ме... дълго си целувал.

Сега си буден, ала още ме усещаш.
Малинова се стапям по небцето ти.
По шията ти още съм гореща.
И още съм сатенена в ръцете ти.

Не ме сънувай вече... Стига толкова.
Ела, и до гърдите си ме приюти.
Тогава ще ме имаш чак до болка...
И ще се чудиш, всъщност, искаш ли...
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/touch-of-pink.html


Не ме интересува...

Не ме интересува, че звездите
са всъщност празни мъртви светове.
Аз виждам в тях искрички на вълшебство,
изпратено за мене от далеч.

Не ме интересува, че и лятото
е кратко като дъх върху стъкло.
Във него съм оставила сърцето си
и светли дири тръпнеща любов.

Не ме интересува, че те няма.
И че единствено за тебе си измислям.
За мен е важно, че макар невидимо,
аз съм създадена да те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_15.html


Да достигна до теб...

Подухна вятър... Вятър от мечти.
Докосна скулите ми с твойте пръсти.
А после във косите ми се скри.
Ухаеше на лято. И на пъстро.

По устните ми бавно те написа.
Ти беше зов, прошепнат сутринта.
Обречена от приказна Oрисница
в ръцете ти положих Любовта.

И бях целуната... от вятърни мечти...
Копнеех да докосна раменете ти.
Сега изпращам малък влюбен стих
по тайните пътечки на сърцето ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_13.html


А теб те няма...

Огледалото е мълчаливо. Като дим.
Мъчи се от близо да ме види.
Да докосне устните ми със очи
и така да ме остави. Да си ида.

Да се скрия в облак от тъга.
В избеляла риза от копнежи.
Да потъна в перлена печал.
Мълчалива. Тиха. Безутешна.

Чувствам се бездомна и сама.
Цялата Вселена ме отрича.
И една безкрайна пустота
се оглежда в образ на момиче...
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_02.html


Да те прилаская някога...

Да те прилаская някога... Когато умората
по гърба ти рисува със пръсти...
Да съм твоя постеля. Прозрачна въздишка,
от която се будиш възкръснал.

Да погаля със длани лицето ти привечер.
Да заспиваш във скута ми, стихнал.
Да съм твое убежище. Да съм твое призвание.
Да съм дом, да съм бряг, да съм пристан...

Да те стопля със устни. Да съм шепотна дума,
в полусън да ме сричаш безмълвно.
И когато се будиш, сплел ръце със ръцете ми,
аз да бъда копнеж. И разсъмване...
https://caribiana.blogspot.com/2008/04/blog-post_30.html

41


Твоя...

Усети ли ме? Чу ли ме? В съня ми...
Единствено във него те целувам.
Единствено във него (колко пъти)
съм твоя цялата. Не искам друго.

По устните ти отпечатвам името си,
което е въздишка. И дихание.
Под пръстите ти се взривява тишината
и на кристални късчета се разпилява.

По топлата си кожа те гравирам,
изтръпнала от обич. До безумие.
И тихо ти нашепвам женска святост
на тайния език на всички влюбени...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_26.html


Тъмносините ръце на тази Нощ...

Разтварям се невидима в нощта...
Не искам никой да ме види плачеща.
Приличам на въздишка на пчела.
Приличам на отлитащо глухарче.

Приличам на един прошепнат вик
и спъвам се във празните си мисли.
Приличам на на фенер, но без светлик.
На кратък стих... така и недописан.

Наричам си сълзите с имена
и подарявам по едничка на звездите.
Разтварям се невидима в нощта,
за да поплача, в синьото и скрита...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_19.html


Крехката ни сила...

Когато шепне на разсъмване Земята
със глас на свенливо момиче,
послушай... заслушай се... Тя ти разказва,
че мога безкрай да обичам...

Че мога да взема тъги и горчилки
във двете си женски ръце
и някак по чудо от тях да направя
искрящ пъстроцветен букет.

Че мога със устни сълзите ти мъжки
да скрия и да изгоря.
И после с конец и парченце надежда
да ти ушия крила.

Прилича на приказка. На цветна фантазия.
На... глупост дори ти прилича...
- Но стават вълшебства - ти шепне Земята -
когато Жената обича...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_5493.html


Крехката ни сила...

Когато шепне на разсъмване Земята
със глас на свенливо момиче,
послушай... заслушай се... Тя ти разказва,
че мога безкрай да обичам...

Че мога да взема тъги и горчилки
във двете си женски ръце
и някак по чудо от тях да направя
искрящ пъстроцветен букет.

Че мога със устни сълзите ти мъжки
да скрия и да изгоря.
И после с конец и парченце надежда
да ти ушия крила.

Прилича на приказка. На цветна фантазия.
На... глупост дори ти прилича...
- Но стават вълшебства - ти шепне Земята -
когато Жената обича...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_5493.html


Заключени секунди в погледа му...

Когато ме заобичат очите му,
и дланите му като ме обикнат,
ще бъда мисъл, плъзнала по устните.
И шепнешком ще го извикам.

Ще се вплета във него мълчаливо.
И всичките му сетива ще нарека на себе си.
Ще бъда струйка дим.Ще се извивам
над грапавите му, неясни делници.

Със боси ходила и женски пръсти,
ще изкатеря трудната му нерешителност.
Ще вдишва аромата на косите ми,
когато сутрин ме превръща в изворна.

Ще бъде поглед по извивката на раменете ми.
Ще бъде дъх във шепите през зимата.
Когато отразена във очите му привечер,
притихнала и негова, заспивам...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post_01.html


Безсъниците носят... Теб

И ти ли като мен оставаш буден,
макар че всъщност страшно ти се спи?
И ти ли като мен мечтаеш чудо,
но не на сън. С отворени очи?

Кажи, и ти ли като мене не заспиваш,
а си говориш тихичко с Нощта?
Нали и ти в безсъници се скриваш
да търсиш в тях и мен, и любовта?

Нощта е жрица. И магьосница Нощта е.
Тя може да ни сбъдне сто мечти!
Аз... пак не спах... А просто си представях -
по лунните лъчи се спускаш Ти.

И някак много, много нежно ме прегръщаш.
Не казваш нищо. Ала аз си знам...
Една любов с вълшебен плащ обгръща
душите ни, преплели се в една...
https://caribiana.blogspot.com/2008/06/blog-post.html


Денят си тръгва...

Онзи прорез там, зад хоризонта
през който залезът започва да изтича
е част от мен. В минута съкровеност.
В която мога истински да те обичам.

По кадифените била на Странжда
(които се заоблят във безкрая)
прокапва вечер. С птичи стъпки.
В очи - с притулени мечтания.

Не чувстваш ли? Денят си тръгва.
Безмълвен. Остарял. Бездомен.
Ти не разбра. А всъщност беше
ужасно важен. И съдбовен.
https://caribiana.blogspot.com/2008/05/blog-post_8830.html

40


...От себе си

Аз вече няма да се влюбвам никога.
Навярно и така ще оживея.
Ще скрия всичките безумни мигове,
в които спомените ми са разпилени.

Сърцето ми ще стане страшно скучно.
И пълно цялото с ехтяща празнота.
Да бъде мълчаливо го научих.
И... толкова. Какво е любовта...

Изглежда то обаче не поиска
във рамка от необич да е вплетено.
Намерих на гърдите си написано:
,,Отивам си. Обичам те.
Сърцето ти".
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_3186.html


Нашият Ден

Някъде, из листите на календарите
спи в очакване Нашият Ден.
Да намерят ръцете ми твоите длани...
Да намери сърцето ти пътя към мен.

Този Ден е оранжев. Със облаци бели.
С канелено-ябълков топъл привкус.
С ръкави от ноти на птичкови трели,
завързани с връзки от дъждов капчук.

Във джоба му има парченца от думички,
които със тебе ще подредим.
Сгрешим ли понякога - има си гумичка...
Изтрием ли грешките - да си простим.

На този ден в шепите има постеля,
в която, и спяща, все теб да обичам.
И синьо-лилави над нея се стелят
тихите сенки на дългото вричане.

Има прозорче. С прелитащи гълъби.
Има завески на жълти цветя.
Има и нещо бездумно и хубаво,
което не мога да изрека...

Този ден има задъхано утро,
което ме прави твоя изцяло.
Има следобед, провлачен до мръкване...
И е безкраен...да няма раздяла.

Някъде там, в календарните листи
тръпнещ ни чака Нашият Ден.
Дали е далече...или пък е близко?
Незная. Но зная - във него си с мен...
https://caribiana.blogspot.com/2008/08/blog-post_14.html


Като слънчоглед

Като слънчоглед по изгрев съм.
Със разтворени жълти листенца.
И се будя от приказен сън
в който с тебе вървим към Далечното...

Ти докосваш с лъчи топлодланни
мойте крехки копнежни съцветия.
Аз съм ехо и шепот полянен.
И съм твоя. Уханна. И светла.

И се взирам във теб. И те шепна.
Ти ме имаш разцъфнала лятно.
Слънчоглед съм... И жълто потрепвам
като вливаш във мен капки злато.

Все те искам с очи. Непрестанно.
И съм жадна. И още те търся...
Ти изгряваш във мен. Настоятелно.
И ме пълниш със обич и слънце...
https://caribiana.blogspot.com/2008/08/blog-post_03.html


Съвсем, съвсем егоистично

Все някога ще бъда уморена
от дългия си полет към звездите.
И ще поискам някой да ме вземе
във шепите си. За почивка.

Да ми свали крилете отмалели.
Със устни да ми вдъхне земен въздух.
В прегръдката си да ме залюлее.
И да го чувствам. И да ме почувства.

Да ме научи да обичам. По човешки.
Да ми покаже как се ходи по земята.

И ако някога ме види тъжна,
да каже:
- Пазя ги... Крилата ти...
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post_6644.html


Стъпките ти...

Стъпките ти носят много лято
в сините пътеки на съня ми.
Влюбвам се във теб, когато
ме обичаш бавно. На разсъмване.

Сигурно на вричане прилича
тихото ми женско будене.
Казах ли ти днес, че те обичам?
Преди първите лъчи на утрото...

Устните ми сънено мълчаха,
но очите ми говореха за влюбеност.
После всичките Слънца изгряха.
Беше обич... Беше лудост.

Стъпките ти... тих, заглъхващ звън...
Малко тъжно... беше просто сън...
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post_13.html


Над люлката ми бдяла е орисница...

Не зная защо съм такава.
Навярно е орис... Съдба.
Но винаги светла изгрявам,
дори след парлива тъга.

Със поглед събирам мелодии,
живели отдавна във мен.
И звънва със техните ноти
животът ми бял - прероден.

И руква смеха ми по стълбите.
В очите ми бягат звънчета.
И Слънцето гушва ме влюбено,
оплело ми люлка в ръцете си.

Тъгата се свива самотна.
Мърмори, прокудена в ъгъла.
Поглеждам я леко изкосо
и ето я - вече си тръгва.

Не зная защо съм такава.
Прости ми и сбогом, Тъга!
Навярно от светла орисница
си имам такава съдба.
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post_05.html


Понеже искам да заспя в ръцете ти...

Понякога си те измислям уморен
от сивите парченца чужди погледи.
От празната вода на делника
и от горчивата му (вече) обредност.

Тогава сключвам двете си ръце
в прегръдка, като лято омагьосваща,
около твойте мъжки рамене,
изтръпнали за шарено докосване.

В очите ти подпалвам фойерверки.
И всичката си приказност ти давам.
Преливам ти лъчи на юлско слънце.
...Висулките умора се стопяват.

Понякога си те измислям уморен.
Да има повод да се сгуша до гърдите ти.
Уж е за теб. А всъщност... е за мен.
Когато идваш уморен в мечтите ми...
https://caribiana.blogspot.com/2008/07/blog-post.html

39


Ако те има...

Подръж ме в ръце. Но не гледай очите ми.
В тях съм заровила много сълзи.
Целуни ме по бузата. Разказвай ми приказка.
И просто за малко при мен остани.

Тръгни си, когато дъхът ми утихне
и пулсът ми стане по-подреден.
За да мога в съня си да бъда усмихната
нарисувай ми Слънце на леглото до мен.

Подръж ме до себе си. Да усещам сърцето ти.
Да се свия на точка и да вляза в съня.
Една светла магия за мен са ръцете ти.
Уморена се свивам във тях да заспя...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_09.html


Апокрифни мисли

Сглобявай ме наново. От фантазии.
Кръсти на мен последния кошмар.
Недей да си признаваш, че ме пазиш.
Изтрий ме цялата. И тайно ме създай.

В косите ми дъхът ти се изгубва,
когато тръгне върху голия ми гръб.
Сънуваш ме. А толкова си буден!
Отричащите себе си... не спят.

По дланите ти паря. И ме има
в мига, във който рухваш уморен.
По котешки лениво се извивам
и тръгвам по мечтите ти. Напред.

А ти отричай. Колкото си искаш.
Дори, когато устните ти ме шептят.
Дори, когато ме превръщаш в писък.
Дори, когато ме крадеш от вечерта.

Отричай ме. И бавно ме възвръщай.
По шията ми напиши с език,
че все едно е днес дали сме същите.
Защото вечността е просто миг...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_1383.html


Единствено след залез съм възможна...

От кратки сънища
единствено ме помниш.
Като ухание
на вино от цветя,
което си забравил
нейде в стомните,
а още от вкуса му
си пиян.

Във мислите си
опипом ме търсиш -
заоблена и мека
топлина.
А пръстите ти
сякаш са изтръпнали
от допира
до крехката ми длан.

Светът, във който
вечер ме създаваш,
утрата ти отричат.
От инат.
Един оранжев изгрев
разпилява
в сълзите ти
контура на жена...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_02.html


Единствено след залез съм възможна...

От кратки сънища
единствено ме помниш.
Като ухание
на вино от цветя,
което си забравил
нейде в стомните,
а още от вкуса му
си пиян.

Във мислите си
опипом ме търсиш -
заоблена и мека
топлина.
А пръстите ти
сякаш са изтръпнали
от допира
до крехката ми длан.

Светът, във който
вечер ме създаваш,
утрата ти отричат.
От инат.
Един оранжев изгрев
разпилява
в сълзите ти
контура на жена...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_02.html


Между моите устни и твоите...

Целувките ти сигурно са с вкус на утрин.
На облаци и крехка светлина.
Защото като ме целуваш във съня ми
по устните ми гасне вечерта.

По меките им топли очертания
дъхът ти плъзва нишка от копнеж.
Рисува обич, шепот и стенание.
Чертае линийка задъханост по мен.

По ръбчетата се разлива захарно,
По-тръпнеща от влюбения пулс.
Настръхва ме, подобно кратък вятър,
внезапно през прозорците нахлул.

На устните ми твоите заспиват.
И имат вкус на светла тишина.
Когато се събудя... ще те има ли?
Не знам...
целувай ме в съня...
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_30.html


Докосване

Мое кратко и нежно мечтание,
затвори тези тъжни очи.
Нека днес да сънуваме заедно.
Нека заедно помълчим.

Остави ме, с пръсти изтръпнали,
да погаля твоята длан.
Да докосна лицето ти, устните,
после, тиха, до теб да заспя.

Затвори ме в кръга на ръцете си
и стопли раменете ми с дъх.
И какво, че безкрайно далече си,
щом ме имаш, макар и насън...
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_4872.html


Ослушай се...

Не ти ли казах колко са студени
ръцете ми без твоите ръце?
И всички светофари са червени.
А аз не зная пътя за Към Теб...

Забравих ли да кажа колко много
очите ми те търсят, без да спят?
И нещо има в тях... парченца огън.
А той се е превърнал във сълза.

Не съм ти казала... Такава съм. Мълча си.
Но ти ме чуваш - лунна тишина.
Докосваш устните ми с твоите в съня си.
Така започва, май че, Любовта...
https://caribiana.blogspot.com/2008/10/blog-post_8789.html

38


До утрото

Когато свойте плитки тъмнокоси
Нощта разпусне и покрие с тях света
и по небесните поляни хукнат боси
звездите диви и влюбчивата Луна,

в каляска от разрошени божури
със пъстрокрило-пеперуден впряг
лилави сънища към теб изпращам
със дъх на първи, недокоснат сняг.

Във тях пристъпям много плаха, тиха
облечена във теменужена мъгла.
Денят ти сив от мислите изтривам
и ставам твоя, чак до сутринта.

А с изгрева, от гларуси събуден,
по стълба, сплетена от слънчеви лъчи,
аз си отивам - сън недосънуван.
Ще се завърна пак, когато свечери...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_9191.html


Моят храм

Моят храм е изваян от стъпки -
тези, дето към теб извървях.
Няма свещи. И няма икони.
Аз самата на кръста горях.

Моят храм са очите ти сутрин
и ръцете ти топли в нощта.
Без молитви. И без песнопения.
Всеки грях ще простя с тишина.

Моят храм е и в Ада, и в Рая.
Да пристъпиш във него дали си готов?
Аз не съм божество. Дар не очаквам.
На олтара сложи само твойта любов...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_8940.html


Така и не можах да ти я дам...

Така и не можах да ти я дам...
онази нежност, дето ти я пазих.
Сега тя, свита, спи във мойта длан
а ти си никъде. И ти е празно.

Вали ли нощем твоето небе?
Превръща мислите ти във галери,
с които се завръщаш все при мен-
в червените полета на Венера.

А аз не зная как да продължа...
Не искам да се влюбвам в други.
Във шепата си още я държа -
онази лятна нежност, пеперудена.

Далечни ли са нашите планети?
Или са близо. Ние сме далеч...
Ако решиш... оставям да ти свети
прозорчето на моето сърце.
https://caribiana.blogspot.com/2008/12/blog-post_06.html


Обичай ме по-нежно от нощта...

Обичай ме по-нежно от нощта,
която слиза тихо от небето.
Когато ме докосваш, обещай,
че цялата ще ставам топъл трепет.

От устните ми си открадвай шепнешком,
мълчания, заключени в целувка.
В очите ми събуждай онзи стон,
от който думите сами замлъкват.

Обичай ме по-нежно от нощта,
защото тежките любови ме раняват...
Ако не можеш - нека съм сама.
Луната и до днес сама изгрява...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_25.html


А есенния въздух ме обича...

Във нощи като тази съм различна.
Разпускам плитките на тъмните коси.
А есенния въздух ме обича
и с хладни устни нещо ми шепти.

Съблича дрехите ми и ми дава други-
ефирни, като звезден ореол.
От пръстите му цялата настръхвам
под тънкото си лунно кимоно.

Дори не знам дали ми е студено.
А есенния въздух ме целува.
Ръцете му копнеят да ме вземат
и само в неговия свят да съществувам.

С разпуснати коси и босонога,
във нощи като тази съм различна.
Небето се покрива с тънък облак,
а есенния въздух ме обича...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_6769.html


Спомен

Не помня думите ти. Помня тишината,
която казваше, че ме обичаш.
Не помня пътищата. Помня вятъра.
И тъмното желание в очите ти.

Забравила съм също звездопадите.
Забравила съм всичките посоки.
Забравила съм лятото, цикадите,
и въздуха тръпчив на сенокоса.

А помня само тишината между двама ни.
Наситена. Лилава. Споделена.
Беззвучното докосване на дланите
когато ти поиска да ме вземеш...

И помня мълчаливите треви.
Дъхът ти, сенките, Луната горе...
А ти, ако си спомняш думи - забравѝ...
Помни ме тиха, лятна... твоя.
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_12.html


Зад завесата на нощта...

Ела... След залез ставам нежна.
Събличам бавно миналия ден.
Под миглите ми тихо се процеждат
желания със цвят на ветрове.

Изтривам делничните скучни думи
и уча нови. Пишещи любов.
Оставам топла. Чиста. Лунна.
Без отговор. И без въпрос.

Превръщам се във аромат на лято.
Смутена, иззад рамо те поглеждам.
В очите ми съзвездия изгряват.
Ела... след залез ставам нежна...
https://caribiana.blogspot.com/2008/11/blog-post_11.html

37


До онзи ден, дори не те познавах...

Един такъв, съвсем небрежен,
дойде при мен и просто ме обикна.
Без никакви претенции. Без ултиматуми.
А аз дори и не успях да мигна.

До онзи ден, дори не те познавах.
А днес... съм влюбена неистово.
Изобщо не разбрах как стана...
Обаче съм щастлива, че е истина.

До вчера все се питах как, защо,
поетите възпяват любовта...
Но ето-ти дойде и ми показа.
И аз повярвах във това.

Две думи... Само две. Прошепнати...
Със топлина, със искреност, със нежност.
Не спираш да ги казваш. Аз не спирам...
Така започва нашата безбрежност.

И влюбени със теб, творим безвремие.
Рушим пространства, срутваме стени.
И няма жива сила на Земята,
която може да ни раздели...

Защото те обичам до полуда!
Защото знам, че ме обичаш до забрава.
Защото щом душите ни се търсят,
на другите какво ли им остава...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html


Deja vu

Над заспалия град нежно пада мъгла.
Ние двама вървим по смълчаните улици.
Бледи призрачни лампи светят едва
и споделят със сенките свойте безсъници.

Сякаш всичко това е било и преди -
тази улица пуста и Луната вековна.
Ние пак така мълчаливо вървим,
сплели длани и мисли в прегръдка любовна.

Във времето сякаш наш'та обич прескача.
"Няма срещи случайни!"- прошепва съдбата.
А Луната усмихва се тайнствено в здрача.
Над заспалия град нежно пада мъглата.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html


Един към друг

Пътувахме един към друг през времето,
без даже да разбираме това.
Пресичахме пътеки криволичещи
строяхме мостове... Любов? Съдба?

По звездни карти търсехме ориентир,
загубили контура на Земята.
Но вярващи, че някой ден,
ще се открием. И ще се дочакаме.

И бъдещето, скрито, кротко дремеше,
в кристална топка на магьосница.
А любовта пътуваше към нас
със свойта чувствопълна конница.

Сега сме тук, открили се в пространството.
От бяла чародейка сме орисани.
Чертаем вече двама своя път
и звездните атласи пренаписваме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html


Заставам на прага на свойта душа

Заставам на прага на свойта душа.
Завърнах се днес от краткото бягство.
Донесох ѝ дар - отстрани се видях -
неподвластна съм още на измамни богатства.

Пораствам. Разлиствам се. Ставам жена.
Коварно невинна и суетна небрежно.
И страшно ми беше. Но после разбрах -
оставам си аз. Сърцето е нежно.

И вече по-женствена, но по детски усмихната
аз пак ще заплитам лъчите в косите си.
И пак ще играя с Луната на жмичка,
и пак ще събирам звезди във очите си.

И пак ще рисувам слънца тебеширени
по стените олющени на къщите стари.
Ще целувам морето, ще се смея със вятъра
(те са моите вечни другари).

Момичето вчерашно днес е жена.
Измамно наивна, суетно небрежна.
Но още от моята женска душа
с усмивка широка момиче поглежда.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html


Ако..., но...

Ако съм роза...
Ти си капките роса във утрото
проблясващи по моите листенца.
Пчелата, за която се разтварям.
И песента си нощем на щуреца.

Миг пролетен си и ме караш да цъфтя.
Вятър си, най-нежния за мене.
Лунен лъч, целунал ме в нощта,
а в слънчев се превръщаш денем.

Въздуха си - цяла ме обгръщаш.
Дъжд си и по мен се стичаш.
Като земята си ми нужен да живея.
А аз съм влюбена във теб. И те обичам.

Но съм жена, и...
Ти си този, който съм сънувала.
Мъжът, заради който съм живяла.
Единственият, който ме допълва
и с тебе заедно се чувствам цяла.

Превръщаш дните ми в поезия.
Със теб се чувствам защитена.
Обичана се чувствам и щастлива.
И сякаш... че съм преродена.

За мен си всичко, дето съм желала.
Единствен си. На никой не приличаш.
Не стигат думите да те опиша...
И аз съм влюбена във теб. И те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html


Просто... те обичам

Открих те без да искам. Слепешком.
Треперех цялата. И вече те обичах.
Сърцето ми усмихваше се мълчешком.
Душата ми превърна се във птица.

Понякога ми беше страшно. Без причина.
Но ти разстрелваше безмилостно страха.
В снега прокарваше за мен пъртина.
И заедно с мен във пламъци горя.

Ще бъда твоя. Винаги. До края.
И не на думи. Не, не се заричам.
Аз вярвам във това. Аз вярвам, зная.
И ти повярвай. Просто... те обичам.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_1496.html


Почти езическо

Ще те пречистя. С изворна вода.
Понеже тази, в църквите,макар и свята,
не може да изтрие любовта,
която е ръждясала в сърцата.

Ще те благословя, но не с молитва,
отправена към Бог или Мария.
Със стих ще го направя, който литва,
когато в него любовта си ти открия.

Ще те въздигна. Там, в душата.
От обич ще ти построя Читать далее...

36


Знаеш ли...

Може би за тебе съм я пазила
цялата си нежност. От години.
Да затвори белезите от порязано,
набраздени по душата ти ранима.

Ще те прилаская във ръцете си,
да погаля спящите ти клепки,
да те скрия тихо вътре в себе си,
в тайната къщурка на сърцето.

Да опитам с топлите си устни
да прогоня зимата в очите ти.
Да усетиш само с длани пулса ми,
после да го вземеш във гърдите си.

Знаеш ли... за тебе съм я пазила
цялата си нежност. От години...
И сега тя просто те позна.
Нека да е твоя... Позволи ѝ.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_22.html


Разкажи ми...

Разкажи ми как ме търси тишината ти.
Как ме срича със задъхан шепот.
Как вървя по линиите на ръката ти
и пресичам линията на сърцето.

Разкажи ми как замлъкват думите
в ъгълчето на пресъхналите устни.
Как небето плаче от безлуние
в ризата на облак разпокъсан.

Разкажи ми... Направи магия
някак си да дойда във съня ти.
После в топлите ти шепи да се скрия
тиха, малка, твоя и безплътна...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_17.html


От другата страна на настроението...

Фантазирам... Не мога да спра.
Ти вървиш през мрака прозирен.
Следваш моето плахо "Ела..."
и изгрялата в тъмното диря.

С топли длани докосваш вратите,
зад които е жив моят свят.
Само с поглед, без думи, ме питаш.
Само с поглед отвръщам ти "Да..."

После тихо прекрачваш през прага
и изпълваш света ми със себе си.
Ти си топъл, обичащ и галещ,
а пък аз се промъквам в сърцето ти

и така ми е толкова хубаво,
че по устните плъзват сълзи.
Аз съм толкова твоя и влюбена,
че душата ми даже крещи.

Всъщност, знаеш ли, твойте ръце
безумно, безумно ми липсваха.
Днес светът ми е пълен със теб
и всичко е толкова истинско...

и всичко е само фантазия,
която не мога да спра.
А без тебе светът ми е празен.
Ти не чу ли? Аз казах "Ела..."
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_7081.html


Понякога

Понякога гласът ти ме намира
и чак забравям колко си далечен.
Тогава те обичам до безсилие.
Но все остава в мене неизречено.

Понякога ти пиша със бездумия,
когато те обичам мълчаливо.
Когато те обичам до задъхване.
Когато те обичам до горчивост.

Но мостът е конец. А страховете ми
тежат. Тежат като Земята...
От тук до там е дълго като вечност.
А аз съм толкоз непростимо кратка.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_11.html


Аз съм някакъв мъничък спомен...

Аз съм някакъв мъничък спомен -
петминутен, случаен и кратък.
Даже до днес не съм ти говорила.
Да, обаче, сега ми е скучно от чакане.

За това ще премина набързо през тебе,
ще подскоча по няколко опнати мисли,
ще си взема парченце от твоето време.
А пък ти ще решиш, че съм само измислица.

Че не помниш смеха ми, че съм нещо сънувано...
дежа вю, може би, или нещо такова.
И не си ме докосвал, не си ме целувал.
Ще махнеш с ръка и... изчезнах. Готово.

Аз отново ще стана мъничък спомен,
между другите, дето са страшно значими.
Но и двамата с тебе прекрасно го знаем -
само аз го умея това сърцебиене...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_10.html


Липсваш ми...

Още дълго няма да заспят
звуците на твоето отсъствие.
Ще те шепнат с тъжния си глас,
скрит в извивката на топлите ми устни.

Ще се счупи нощното небе
и звездите тихо ще закапят.
В моите протегнати ръце
само липсата ти бавно ще догаря.

А луната ще обърне гръб.
И ще стане тъмно, много тъмно.
Още дълго няма да заспя...
Да дочакам ти да ми се сбъднеш.
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3020.html


Анемонии

Посявам в мислите ти анемонии* -
изящни, с нежна красота.
Невинни уж. Ала отрова
тече по крехките стебла.

Не няма да умреш, не бой се.
Ще мислиш просто само мен.
Ще ме обичаш до експлозия.
Ще бъдеш сякаш претворен.

Посявам в мислите ти анемонии...
А мойте мисли чезнат все по теб.
Търся те в случайни силуети,
във отражения, в утайка от кафе.

И щом доксна с устни твойте устни
и вкуся анемонения сок,
ще принеса във дар любов възкръснала,
ще стъпя плахо в твоя бял чертог.

https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_3258.html

*анемонията произхожда от Югоизточна Европа и Мала Азия. Може да се срещне в най-различни цветови разновидности. Варира от едри групи от цъфнали сини цветове до големи туфи от бели цветове по поляните.

Прочети още на: https://www.az-jenata.bg/a/4-za-doma/23806-anemoni...zhnata-princesa-sred-cvetiata/

36


Вместо прегръдка

Ще се стопя като един мираж
сред пясъците на пустинята.
Не казвай нищо за това,
което двамата не стигнахме...

От думите ти ме боли.
А тебе те боли от моите.
Нормално е да завали.
Но стават хлъзгави завоите.

Не ме помнѝ. Не ме помнѝ.
Не искам да ти бъда камък.
От мене ще си прогориш
в сърцето точно нова рана.

Нали не си щастлив така?
Нали не мога да съм Нея?
Целувам те.
Ще си вървя.
А ти бъди щастлив.
Без мене.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_16.html


Бавно идвам...

Когато залезът се пръсне по небето
и птиците повярват в пролетта,
когато всички думи във сърцето ти
замлъкнат и се вслушат в обичта,

когато устните ти се научат нежно
по кожата ми да рисуват огън,
когато във очите ти копнежът
стопи заключената в мен умора,

вземи ме. Твоя съм. Напълно.
Стаена, кротка, светла и добра -
едно цветче, в душата ти покълнало,
под топлите ръце на любовта...
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_15.html


Което нямам сили да ти кажа...

Скрий ме много вътре в себе си,
да забравя колко ме е страх.
Нека в топлината ти унесена
тази нощ спокойно да заспя.

Приюти ме в нежните си длани,
и изтрий сълзите от преди.
Няма път и няма разстояния.
Само нощ. И аз. И ти.

Устните ми тихо те прошепват
и целуват липсата ти в мен.
Ти нали повярва във вълшебства?
Значи ще се сбъднем някой ден.

Дотогава скрий ме силно в себе си,
както аз те пазя там, във ляво.
Нека да усетя как в сърцето ти
цялата ми обич се взривява.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_13.html


Извънсезонни чувства

Пожарите на дългите лета,
в които търсех твоята крайбрежност,
преминаха във тъжен листопад
по клоните на есенната нежност.

Един оранжев късен минзухар
проби земята с острата си жажда.
И после зимата затрупа с тишина
онези думи, дето те възраждаха.

Аз станах най-невидимия слънчев лъч
и много тайно стигнах до ръката ти.
А след това търкулна се светът
по дългите пътеки на раздялата.

Навярно може само пролетта
да ме напише нова. И по-правилна.
Но ти едва ли имаш топлина,
която да ме стопли огледално.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_7734.html


А толкова имам нужда от теб...

След всяка обич странно опустявам.
В мен звуците се блъскат, непроронени.
По тялото ми плъзват сто лиани
от някакви мъгливи, сини спомени.

В очите тихо гаснат световете,
които вчера пръскаха искрици.
И става някак мъртво във сърцето ми.
По-мъртво от пречупени криле на птица.

Прибирам си косите. И надеждите.
Затварям всички чакащи прозорци.
В картонена кутия скривам нежното.
И късам стълбите, които водят Горе.

След всяка обич слагам катинари.
И стават все по - тежки от преди.
Пътеките към мен жаравно парят.
И всяка стъпчица по тях ще те боли.

Така че помисли добре, дали да тръгнеш.
Боля ужасно. И ужасно ме е страх.
Защото, знаеш ли, ще бъде много трудно.
А всъщност, имам много обич да ти дам...
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_04.html


Идея нямаш колко те обичам...

Идея нямаш колко те обичам...
Идея нямаш колко ме е страх.
И как съвсем безпътни криволичат
пътеките из моята душа.

И за това понякога замлъквам,
заслушана в гласа на пеперудите,
защото ми е непосилно трудно
да изговоря с прости думи чудото.

И за това понякога се скривам
под сянката на първото кокиче.
Защото чакам в мене да премине
страхът от силата, с която те обичам.

Когато превъзмогна себе си,
когато скъсам на парченца този страх,
ще се заключа тихичко в ръцете ти
и цяла вечност ще остана там...
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_03.html


Послевкус

Предвкусвам устните ти,
спрели върху моите.
Ръцете ти са пролетни поветрия,
отвели от очите ми покоя
на на набразденото от скука
равноденствие.

Предвкусвам устните ти,
шепнещи в косите ми.
Ръцете ти са летни новолуния,
рисували по мене ненаситност
в пролуките между задъханите
думи.

Предвкусвам устните ти,
върху спящите ми мигли.
Ръцете ти са светли откровения,
събудили копнежите ми тихи
да пожелая силно
да ме вземеш.

И след това оставям по небцето ти
черешов дъх
с кристалче захар.
Когато спя на топло във ръцете ти
а ти докосваш с устни
небесата ми...
https://caribiana.blogspot.com/2009/02/blog-post_25.html

35


Посветила съм ти всички сънища...

Преди заспиване се чувствам най-сама...
Луната само ме рисува с тънки пръсти.
А аз се сгушвам в във една мечта,
в един копнеж за твоето присъствие.

В очакването да усетя твоя дъх
да плъзне топлина по мойте длани.
Едва тогава ще успея да заспя,
спокойна, че ще пазиш любовта ми.

Но е безкрайно тихо. Две звезди
протягат тънички лъчи една към друга.
Не знам дали ще се докоснат... Може би...
А може би ще бъде непосилно трудно.

Но в мен трепти като светулково фенерче
едно желание да чуя как ме викаш.
Преди заспиване те чувствам най-далечен.
А искам повече от всичко да те стигна.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_13.html


Не съм ти сън

Не съм ти сън. Нали? Не съм ти сън.
Събуден си и мен ме има.
Прозорецът ти е с очи навън,
към бледожълтото лице на изгрева.

И аз вървя по тъничкия ръб,
съшил земята заедно с небето.
В очите ми събужда се денят
и слънцето изгрява от ръцете ми.

А ти ме чакаш. Цял един живот...
Да те докосна с устни и да кажа:
-Здравей. Позна ли ме? Донесох ти любов.
Вземи я цялата. За теб я пазех.

А после... после ти ми разкажи...
Останалото ти си го сънувал.
На мен сега така ми се мълчи...
А ти не спирай. Още ме целувай...
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_1265.html


Дали от пролетта...

По шията ми - капчици роса.
Докосва ги самотен лъч. Просветват.
Събуждам се в постеля от трева.
Не съм момиче днес. А цвете.

И ти ще бъдеш вятър. Или дъжд.
Ще ме целуваш с много меки устни.
Тъй както страшно нежен мъж
по кожата ми утринно се спуска.

Не съм момиче днес. Не съм жена.
Лале съм и свенливо се разтварям.
От топлата ти, ласкава ръка
попивам обич цялата. И паря.
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_12.html


Ще дойдеш ли във този летен град?

Ще дойдеш ли във онзи летен град
със гълъби и слънце по площадите,
където вечер, след камбанения звън
заспиват старите оранжеви фасади,

където пулсът ти е с ритъм на прибой,
а изгревът е със криле на гларус,
където стъпките ти чезнат във покоя
на каменните топли тротоари,

където кестените палят бели свещи,
разперили листа, подобно длани,
където времето е миг, но е и вечност
във пурпурната мантия на залеза...

Където аз ще се престоря на момиче,
родено от солта и от морето
и устните ми нежно ще се учат
да разгадават линиите на лицето ти...

Ще дойдеш ли във този летен град?
https://caribiana.blogspot.com/2009/04/blog-post_02.html


За дъжда, миражите и обърканите чувства...

Все вали, и вали, и вали...
Кой качи водопад на небето?
Някак странно и тъжно красив
този дъжд прекроява сърцето ми.

Кара всички посоки във мен
да се слеят в една - все към тебе.
И пулсира с капчуков копнеж
всеки трепет, покълнал във вените.

По пунктира на твоята обич
много плахо ще тръгна сама.
Ще повярвам, че сигурно може
да премине във плътна черта.

Само дето не знам, дали ти
ще повярваш, че аз те обичам.
И на мен ми е трудно така...
Нямам чувства, да бъдат отричани.

Но сега...но сега, но сега...
през прозореца виждам как идваш.
Силует от дъждовна вода.
И сълзичка на края на миглите.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_22.html


Ако можеш, обичай ме...

Не пресявай през своето сито
мойте думи. И мойте сълзи.
Аз не съм ти вода ненапита.
Но съм извор сред тези скали.

И съм полъх от вятър в тревите,
и парченце зелена Луна.
Аз съм крайче от дъхава пита,
с вкус на мед и на капка роса.

Аз съм чаша нагарчащо вино.
И вселена, и бряг, и посока.
Аз съм допир от тяло. Картина.
И утеха, и жажда... и болка.

Аз се смея. Тъгувам. Мълча.
Аз съм същата - страшно различна.
Аз създавам. Но също руша.
Ако можеш, такава обичай ме...
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_19.html


Кутията на Пандора

Защо не чу, като ти казах "Не отваряй!"?
Защо поиска да надникнеш в мен?
Сега очите ти сълзят и парят
и въздухът нагарча, нажежен.

Ръцете ти треперят. Дишаш тежко.
Умираш ли? О, не. Би бѝло лесно...
Не трябваше във мене да поглеждаш.
Със думи се играе бесенката.

Сега поне разбра ли ме какво съм?
Капакът се затваря много трудно.
Във отговор на твоите въпроси
аз дълго ще остана будна.

Защото аз съм болест във душата ти,
защото щипя като сол във раните.
Защото съм ти черното проклятие.
Защо не чу, като ти казах "Не отваряй!"?

От любопитство ли... От обич? Хайде стига...
От обич никой в мене не поглежда.
Ако го правеше - щеше да види -
на дъното съм скътала надеждата.
https://caribiana.blogspot.com/2009/03/blog-post_7340.html