И нека бъда пак сама.
И любовта да е измама...
На твоята невеста няма
да пиша тровещи писма.
Но ти й дай добри съвети:
да се зачита в моя стих,
да пази моите портрети -
бъди внимателен жених!
Глупачки! Всякоя цени
съзнанието за победа -
не светла дружеска беседа,
не спомена от нежни дни...
Когато видиш удивен,
че свършват медните монети
на щастието, празен ден
и радости навек отнети -
в среднощния тържествен час
не идвай пак. Не те познавам.
С какво ще ти помогна аз?
От щастие не изцерявам.
1914 Ана Ахматова
[360x500]
Искаш със теб да останем добри познати -
как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти,
да се здрависват едва.
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни,
леко да се поздравят.
Устни, които се пареха, безпощадни,
дружески да си мълвят.
Не, ние не можем да бъдем добри познати -
няма среда в любовта.
Бяхме най-близки, за туй от сега нататък
ще сме най чужди в света.
Блага Димитрова
[700x548]
Бездыханная легкость моя, непомерная тяжесть
Переполнено сердце, и рубаха от соли пестра,
Завязало нас гордым узлом, да никто не развяжет
Разрубить - я уверен, руке не поднять топора.
ЙБ
[451x700]
Хубаво е всичко да свършва навреме -
Да напуснеш рано огнището,
Преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано -
За да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
Преди другите очи да изстинат.
Не обичам да гледам сухи цветя
И празни чаши...
Не ме докосвай никога без обич.
СП
[700x664]
МОРЕ И СНЯГ
Морето идваше. В дванайсет без петнайсет.
Над Варна падаше невероятен сняг.
Сто сиви облака кръжаха като гларуси
и правеха нощта на пух и прах.
Морето идваше – съдбовно, бавно, дълго.
Какво безумие – море и сняг.
Прегръщах те – морето да загърбя,
но то в очите ти пресрещаше ме пак.
Непоносимо, сладостно, страхотно
прииждаше – като в сърцето нож!
Прегръщахме се – вчерашни самотници –
в дванайсет без петнайсет – посред нощ.
Посред живота – кратък и несретен.
Посред света, града, нощта, снега...
Снегът неистов. Варна. И морето,
което в мен приижда. Досега.
М П
[600x594]
Свободен тот, кто может не лгать.
Альбер Камю
[590x388]
Что может дать один человек другому, кроме капли тепла? И что может быть больше этого?
Эрих Мария Ремарк
Клития, превращающаяся в подсолнух
Нимфа, любовь которой отверг бог Аполлон. Страдая от его равнодушия, в слезах, она постоянно следила за солнечным диском. Она перестала есть и пить. Только роса смачивала иногда губы несчастной. Нимфа превратилась наконец в цветок подсолнечника, поворачивающего свою головку вслед за солнцем.
[700x423]
вися в нета само за да зърна зелената точка на твоето присъствие. това е единственият ми шанс да се почувствам до теб, да те видя до себе си. непреодолим е стремежът ми да общувам с теб, но издигнатата с цената на огромни усилия стена вече е сигурна преграда за страстите ми. долавяш ли в този ми вопъл удоволствието от самобичуването? странно нещо е влюбената душа - може съвсем да се изолира от останалата част от личността, да се откъсне от нея и да заживее автономно в някое кътче на съществото ни, понякога жестоко наказана и пренебрегната... жал ми е за нея, за влюбената ми душа.
[537x700]
Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш под път и над път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и бъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тежък и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!
Дамян Дамянов
[500x700]
Паузите ни карат да мислим, че песента свършва, а тя не свършва. Но после свършва завинаги.
Паузы заставляют нас думать, что песня заканчивается, а она не заканчивается. Но потом заканчивается навсегда
[700x571]
Константин Бальмонт
"Можно жить с закрытыми глазами..."
Можно жить с закрытыми глазами,
Не желая в мире ничего,
И навек проститься с небесами,
И понять, что все кругом мертво.
Можно жить, безмолвно холодея,
Не считая гаснущих минут,
Как живет осенний лес, редея,
Как мечты поблекшие живут.
Можно все заветное покинуть,
Можно все навеки разлюбить.
Но нельзя к минувшему остынуть,
Но нельзя о прошлом позабыть!
[700x697]
"Да даваш без компромис най-доброто от най-доброто от себе си във всяко едно отделно изречение. Да пишеш без каквито и да е правила, без условности, без стремеж към одобрение или към пазарен успех, без жанр, без политическа коректност, без милост към себе си и без милост към читателя, докато смъртта ви раздели. Да се бориш до припадък да бъдеш по-добър писател от писателите, от които си се учил, а в противен случай - да не си губиш времето. Да бъдеш през цялото време по-добър писател от себе си."
/послеслов в "Животът не е за всеки", Радослав Парушев/
[700x525]
Отдалеч те обичам!
Без да мога да усетя аромата ти,
без да мога да те прегърна.
без да мога да се докосна до лицето ти.
Просто те обичам!
Така, отдалеч те обичам!
Без да мога да хвана ръката ти,
без да мога да докосна душата ти,
без да мога да потъна в очите ти и да изчезна .
На инат на твоите тридневни влюбвания,
не като луда, като жена те обичам.
Така, отдалеч те обичам!
Без да мога да целуна очите ти,
без да мога да се смея с теб, когато се смееш на глас.
Без да мога да си тананикам с теб песента, която най-обичаш.
[500x347]
точно такава си представям всеки път срещата ни - с Божията помощ несъстояла се!
так и случилось - мы себя обогнали
в пользу духовного обыграли телесного
в небо летят искры ангельские стоп-сигналы
крохотные габариты царства небесного
все такие благие - а чего там с его-то милостью
интересно - на седьмом у него дворец, а на пятом дача
как же хорошо что так и не появилась ты
да и то что я исчез тоже большая удача
ИО
[600x610]
ЗАТОВА
Защото любовта не е от вчера.
(От онзи ден е със разбити зъби.)
Защото никой не остава верен,
а резенът живот е непоръбен.
Защото някой трябва да изкупи
докрай на Жулиета страховете.
Защото като вазата се счупи –
умира първо пролетното цвете.
Защото на Ромео му отива
за всички зимни дни да е виновен.
Защото всяка ласка ни убива
по-бързо и от смъртоносен спомен.
Защото като минало сме тъмни,
а бъдещето свети, но ни плаши.
Защото и щастливи да осъмнем –
за утрото ще трябва да се плаща.
Защото и да си платим за всичко,
небетата ще изкрещят за още.
Е, точно затова ще те обичам
по-дълго от греха на тази нощ.
KK
[427x640]
Ако се боите от смъртта, значи животът ви е хубав. Аз не се боя. Не помня хубав живот.
Странно - защото всъщност не живея зле. И съм благодарна за преживяното.
Но не помня...хубав живот.
[600x493]
Така не ми се тръгва, че затварям
сърцето си във сладкодумна къща.
Затварям всички стари тротоари
и всички сочни облаци поглъщам.
Не ми се ходи никъде след тебе.
Не ми се дъвчат думи до забрава.
Седи ми се край огъня последен.
И ми се диша. И ми се остава.
Така не ми се тръгва, че отварям
зелената бутилка неизбежност.
Говоря си, а всъщност разговарям
с последния човек от себе си.
И след онези всеотдайни мисли
за любовта, земя необходима,
си вярвам, че останахме на чисто
със края на света, наречен минало.
PX
[480x300]