Мостовете винаги са ме плашили. Странно е, но винаги съм предпочитала да преплувам или да изкатеря пространството, вместо да изтърпя притеснението да се доверя на мостостроителя. А и подозрението, че свързват неща, за които не знаем дали искат да бъдат свързвани, ме насторожва отделно. Мостът е вещ безцеремонна, незачитаща правото ти на усамотение, на недостъпност и отдалеченост. Мостът освен това е и знак за сервилност - услужливо ляга и подлага гръб - да минеш по него, като се прави, че търси нещо в тревата или сред вълните.
А разрушеният мост е знак за свобода. Ха, върви сега да те видя! - накъдето ти видят очите върви! Свободен си сам да си избереш, да трасираш пътя си, да определиш маршрута си, според както ти стиска или според силите си. Предмостието също не ми е по сърце - да се докараш до лесното, да додрапаш до него и какво? Да се успокоиш, да грохнеш и да лазиш по утъпканото, благодарен, че
си оцелял.
А подмостието? Е, тука вече се предавам! Това не съм го живяла..., но съм го сънувала. На една крачка до него съм била и съм си го представяла. То може би също е свобода, но такава не я пожелавам на никого. Освен ако не си река, която да шуми под мостовете...

https://soundcloud.com/#dvoinoibekar/sjigayumosty