Ако заспиш, ще ме видиш -

верен и твой до поискване.

Галя съня ти и не питам

бяхме ли някога близки.



Ако заспя, ще те видя -

как достигаш на глътки до понятия праведни:

каквото обикнем и каквото оплачем

става това, от което сме направени.


Вятърът разпилява пейзажите,

напоява пространствата – без памет, без цел.

Непокорен и див ни понася нанякъде

и се сливат чертите ни в жесток акварел.


Дишаме глухо над бели води

и задъхват се ручеи в тъмни подмоли.

Остарели възторзи и сухи очи -

всяка сутрин се раждаме беззащитни и голи.



Благославям снега, тихия сняг,

по който сега прибирам се вкъщи -

към въпроси, опънати до утрото чак

и любов, изтъняла до скъсване.



Скитай насън в долината на книгите,

старата Англия, хълмове брулени…

Знаеш ли кой ще те помни така -

двайсетгодишна и влюбена?



Не поглеждай назад към сезони и трепети,

подари на света своята песен.

Довери се на път, който стига морето

и тръгни по брега. Лесно е.