Седни. Гощавай се с живота си.
Дерек Уолкот
Колко дълго се точи тази нишка сребриста – на живота ми скуден...
Не развива – навива пашкула и стиска крилата ми птичи.
Отмалява душата, отмилява просторът разбуден
и се кротвам във ъгъла, ничком.
А пък вий се гощавайте, хапвайте, дяволът взел ви,
потопете си залък в сълзите, откършете въздишка.
И дано мойте радости да ви преседнат,
и дано мойте пътища да ви разнищят.
Преорана е нивата, даже и зърното хвърлих.
Ред по редом сградих си и стряха чевръсто.
А онез, пред които срамът във пръстта ме загърля,
изгоряха. И вече броят се на пръсти.
И не зная отде ме наваля да викам, да хъркам,
да ръмжа, да кълна, в дънземи да зария очи си.
Как да кажа на тази любов, че е мъртва?
Как да кажа на тази надежда:” Иди си!”
Не, не си се погребвам, прощавам се само.
И си тръгвам отвсякъде – вече пашкулът набъбва.
Някой ден ме хвърлете в котел, врящ над пламък:
размотайте, тъчете, съшийте, носете и сбъдвайте!
